Дейвид Фарланд
Родена магьосница (62)

Майсторът на пътя

Всеки път е съпътстван от хиляди пътеки. Често най-лесната пътека не е най-добрата.

Надпис при хана „Яребицата и фазанът“, междинна спирка в Стаята на стъпките

В долината под Ейвран се вдигаше прах — прах от халите, тръгнали на битка, прах от мъжете, връхлитащи на щурм. Прахта скриваше подробностите от битката. Мъжете на Габорн се врязваха като мълнии в ордата на подсилените си коне.

Владетелите на руни биеха по бойния строй на халите от четири посоки, осигурявайки си така необходимото отвличане. Скалбейрн се вряза и покоси Три убийства.

Когато и с това се свърши, мъжете, които препуснаха назад, бяха много по-малко.

Ейвран мислеше, че ще скърби, но сълзите не дойдоха. Вече твърде много приятели бяха загинали.

Халите съскаха, отпращайки през полето своите неразбираеми думи-миризми и моментално деветте Бойни реда започнаха да се сливат в един. Под новото си водачество халите се понесоха обратно на запад, към Фелдъншир.

Когато войската на Габорн побягна на юг, халите не се впуснаха да я преследват.

Ордата си отиваше, тътенът от стъпките на все по-смаляващата й се чет заглъхваше. Халите отстъпваха към бърлогата си, макар че малко от тях притежаваха достатъчно жизненост, за да издържат непосилния път.

Хората на Габорн започнаха да викат възторжено. Яздеха по билата на юг от Фелдъншир и когато колоната на халите премина отдолу, виковете им се усилиха. Тя видя как подскачат от радост и се прегръщат.

Сред хълмовете и горите покрай река Донестгрий тълпите селяни също надигнаха викове на радост и надежда.

Дните на Габорн, който беше гледал мълчаливо цялата битка, промълви едва чуто зад гърба на Ейвран:

— Велика победа.

Но Габорн само седеше на бойния си жребец с пика в ръка и отпуснал глава. Беше загубил в този сблъсък десетки воини.

— Предупредих го — каза Бинесман. — Ерден Геборен не е умрял от смъртна рана, а от разбито сърце. С Габорн ще стане същото.

— Как можем да му помогнем? — попита Ейвран.

Но вече знаеше какво ще поиска Габорн. Днес щеше да продължи избиването на хали и щеше да я накара да потърсят Майстора на пътя. Щеше да поиска тя отново да яде.

— Чуйте… — каза Бинесман и извърна поглед на север, а после на юг. Зелената жена вдигна глава, сякаш Бинесман бе заповядал точно на нея да се вслуша.

Но Ейвран не можа да чуе нищо необичайно.

— Какво?

— Вездесъща тишина. Простряла се е на мили наоколо.

Ейвран не беше съвсем сигурна, че го разбира. Хората продължаваха да викат възбудено. Халите тичаха и земята сякаш стенеше под тежестта им.

— Не пеят птици, не свирят щурци — прошепна Бинесман. — Не мучат крави… никакъв друг звук освен от хора и хали на мили и мили оттук. Какво ти казва Земята?

Ейвран не го разбра. Но самата тя изпитваше… страдание. Може би Земята страдаше.

Беше уморена. Искаше тази война да свърши.

На хълмовете от другата страна на долината рицарите на Габорн се събраха в широк кръг. Вдигнаха високо шлемовете си и започнаха да ги въртят едновременно, а те улавяха слънчевите лъчи и ги отразяваха, отпращайки вестта за великата им победа във всички посоки.

Твърде ярка беше слънчевата светлина. Ейвран вдигна ръце да заслони очите си.

Долу, на стотина крачки по склона, забеляза едно черно дърво, ниско и разкривено. Дори трудно можеше да се нарече дърво. Едва ли беше по-високо от човешки ръст — по-скоро храст с десетина криви клони. Смачкано и грозно.

И все пак тя долови живот в него. Беше успяло да оцелее толкова близо до Вонеща вода, където никое друго дърво не можеше да издържи. Беше кораво и благородно.

Изобщо не помисли какво прави.

Просто скочи от фургона и заслиза към дървото.

Отначало й се стори, че няма листа, но щом приближи, видя, че те вече са окапали пред зимата. Лежаха долу по земята, широки и кафяви.

Отблизо кората му беше лъскава — тъмносива, почти черна, като догорял въглен. По клоните все още стояха няколко изсъхнали плода.

Тя посегна колебливо, хвана средния клон и леко го дръпна.

Клонът се откърши толкова лесно, сякаш дървото беше отдавна мъртво и дървесината бе изгнила. Но под кората се усещаше сила, долавяше се живата му същина.

Не. Дървото просто й се беше отдало.

Тоягата беше добра — достатъчно дебела и здрава. Нейната тояга. Тя задиша възбудено и затрепера.

Зад гърба й Бинесман наруши нямата й възхита.

— Хммм… черна ракита… странен избор.

— Какъв й е нравът? — попита Ейвран. — Какво ти подсказва за мен?

— Не знам — отвърна Бинесман. Тонът му беше изпълнен с подозрение и той я изгледа съсредоточено изпод гъстите си вежди. — Никой досега не е избирал такова. Не съм чувал досега някой Земен пазител да е избирал тояга от отровно дърво.

— Отровно ли?

— Всяка част от ракитата е смъртно отровна — коренът, листото, семената. Черната ракита е най-отровна от всички. По хълмовете на Лайсъл, където расте най-много, местните хора я наричат „отровното дърво“.

— Отровното дърво — повтори Ейвран. Името звучеше злокобно. И в същото време изглеждаше съвсем намясто да си избере тоягата от такова дърво точно тук, където толкова хали лежаха отровени.

Тя се вгледа в очите му. Не я биваше в разчитането на човешките лица, в разбирането дали я лъжат, или не. Но сега се замисли. Бинесман я гледаше с присвити очи, с подозрение. Беше разбрал нещо за нея или предполагаше нещо по избора на тоягата.

Габорн беше обърнал коня си и препускаше нагоре по склона. Изглеждаше тъжен. Носеше тъжна вест. Извика на своя Дни:

— Кралица Херин Червената загина при щурма. — Поклати глава уморено и се обърна към Ейвран. — Видях една хала с трийсет и шест пипала долу при езерата. Имаше огромни лапи. Ще я погледнеш ли?

Ейвран едва преглътна. Не можеше да понесе повече яденето. Още по-малко от хала, изпила смъртоносна доза от отровената вода.

Тя вдигна тоягата си и я задържа като Пролет, сякаш готова да отбие удар. И осъзна, че наистина се опитва да отбие удар.

Вдигна я нависоко и я хвана за двата края, както беше направил Бинесман, когато благославяше Карис. Не знаеше защо я държи така. Просто почувства, че тоягата трябва да се държи така.

И в ума й се появи образ… Майстора на пътя, с неговите трийсет и шест пипала и грамадни лапи. Виждаше го съвсем ясно с умствения си взор — продължаваше да тича сред ордата, препускаше с всичка сила назад, към Долния свят. Имаше белег на хълбока — приличаше на рана от пика. Пипалата му бяха клюмнали от умора. Около него препускаха хиляди хали, и те капнали от умора, и той душеше миризливите следи на онези пред себе си, тихото им мърморене, изпълнено с болка и отчаяние, което на вълни се носеше през цялата орда. Хиляди от тях говореха, хиляди гласове, недоловими за човешките сетива. Миризмите я заливаха като лавина.

— Той е жив! — каза тя на Габорн. — Майстора на пътя още е жив.

Габорн я зяпна с отворена уста.

Ейвран се озърна към вайлда, обзета от нетърпение час по-скоро да направи нещо, което й бе хрумнало току-що.

— Пролет, ела при мен! — Зелената жена се приближи. — Хвани тоягата ми. Помогни ми да го повикам.

Пролет застана зад гърба й и щом Ейвран се облегна на нея, усети топлината на здравото й тяло. Вайлдът посегна и хвана двата края на тоягата.

Ейвран затвори очи и задържа образа на халата, докато не усети, че диша с ритъма на хрипливия дъх на Майстора на пътя, все едно че тичаше всяка стъпка с него.

Беше изнемощял и изгаряше от жажда. Мускулите на четирите му крака бяха капнали. Всеки скок напред носеше изгаряща болка в коленете му. Знаеше, че ще умре.

Твърде изтощен беше, за да издържи дълго в колоната. Но продължаваше да тича, едва затаил страха си, и отброяваше всеки удар на сърцето си.

Ейвран докосна разума му, огромния му интелект. Беше съсипващо. Никога нямаше да може да го постигне, никога нямаше да може да стигне до това съзнание без помощта на тоягата и вайлда.

Но сега като че ли от въздуха се протегнаха тъмни пръсти и около нея стана студено. Черни нишки се спуснаха от небесата, загърчиха се и обхванаха изтощения ум на Майстора на пътя. Тя обхвана разсъдъка му и го призова отчаяно: „Ела при мен“.

Далече долу в клисурата една хала рязко спря. Другите продължиха марша си. След мъчително дълъг миг на колебание съществото се обърна и уморено закрачи към Ейвран.

Идваше! Ейвран се постара да потисне възбудата си. Стисна здраво тоягата и го задържа, след като вече се беше обърнал.

Ейвран погледна към Габорн.

— Виждаш ли идващия към нас Майстор на пътя? Заведи ме при него.

Габорн я хвана под мишницата и я издърпа на седлото пред себе си.

Тя вдигна високо тоягата си и двамата препуснаха през изпепелените равнини, покрай бойците на Габорн, покрай Ленгли и барон Уагит, покрай серните езера и мъртвите, налягали край тях чудовища, през бойното поле.

Цялата беше плувнала в пот. Задържането на връзката беше мъчително.

Майстора на пътя крачеше тромаво към тях. После спря.

Ейвран долови уплахата му. Беше се подчинил на зова й, чувстваше се покорен от нея. Но го обземаше паника, ужасяваше го присъствието на човек чародей. Не беше сигурна, че ще може да го задържи дълго.

Седнала в седлото, Ейвран се взря в ума му.

„Покажи ми пътя — помоли го тя. — За доброто и на двата ни народа, покажи ми пътя.“

Съзнанието му се разтвори пред нея, нежно като разцъфване на цвят, оголи се и просна пред нея всички свои мисли и спомени.

Майстора на пътя беше могъща хала, с дълбок интелект и необятни спомени. Беше ял от мозъци на Майстори на пътя преди него — безкраен низ отпреди хиляди години. Цялото му познание я обля като огромна вълна.

Халите помнеха миризми много по-добре, отколкото хората помнят думи или образи. Затова картата на Долния свят, която се разгърна в ума на Ейвран, беше карта от миризми.

Картата разкриваше смисъла на всевъзможни предупредителни пунктове, които щяха да й подскажат как да отваря тайни врати, да намира скрити проходи и да избягва опасни зверове.

Майсторите на пътя бяха пътували надалече из Долния свят, дори бяха плавали по Идуменското море на лодки, направени от камък. Бяха изминавали пътеки, по които други хали се боят да тръгнат. Ейвран започна да си спомня чудеса и ужасии, местата на древни руини от някогашни градове на мътни и други исторически забележителности.

Тя слезе от седлото и застана пред него.

Огромната хала се смъкна на колене, изтощена до изнемога. Беше грамаден, извисяваше се над нея и я гледаше със своите пипала, които леко потръпваха.

Тя се взря дълбоко в ума му и се гмурна в мислите му.

Беше дошъл в Горния свят, за да започне да го картира, да изучи всички пътеки по него и да прогори нови. Това беше велико приключение, пътешествие, обещаващо опасности и възбуда. Сега разбираше, че го е довело до смъртта.