Дейвид Фарланд
Родена магьосница (61)

Братството

Разбрал съм, че кралството ми няма граници.

И че всички хора са нещо повече от поданици — те са мои близки, мои братя — и поради това заслужават моята преданост.

Скърбя за загубата на всеки непознат така, както бих скърбял за загубата на мое родно дете.

Ерден Геборен

Докато Габорн оглеждаше халите, Скалбейрн седеше на бойния си кон. Старият рицар усещаше как се въртят колелцата на мозъка на младежа, докато обмисля как да надвие чудовищата. Халите тръгваха назад, към Фелдъншир.

— Господа — твърдо каза Габорн. — Вярвам, че можем да спрем бедствието преди да е започнало… но цената е много висока.

Той погледна стотината мъже около себе си, всеки в очите.

— Аз тръгвам за Долния свят и не мога да поведа атаката. А всеки, който тръгне сега на щурм, трябва да знае, че животът му е изложен на гибел. Ще тръгнете ли?

Момчето говореше сериозно. Скалбейрн никога не беше виждал това изражение на лицето му. В очите му имаше страдание, на челото му беше изписана жал и всепоглъщаща нужда.

Кръвта на Скалбейрн се смрази в жилите. Като дете той беше мечтал да се превърне във воин и в най-съкровените си мечти си бе представял как някой ден ще се издигне Земен крал и той ще язди и ще се сражава до него.

Но никога не бе мечтал за нещо такова. Земния крал никога не беше го молил да умре.

Лордовете се смълчаха за миг. Скалбейрн знаеше, че ще тръгнат, но никой не искаше да проговори пръв.

— В света, който ни чака — попита Скалбейрн, — ще мога ли да яздя редом до вас във Великия лов?

— Да — каза Габорн. — Всеки, който сега тръгне на бой, тогава ще язди редом до мен. — Скалбейрн знаеше, че това обещание е напразно. Не всички мъже се въздигаха до призраци.

Той се изплю на земята.

— Е, значи сделката е сключена.

Мъжете зад него се развикаха възторжено. Някои заблъскаха по щитовете си с бойните чукове, други размахаха пики.

Единственият, който не нададе вик на възторг, беше барон Уагит — той кротко седеше на коня си и мислеше. Тази способност бе нова за него, разсъди Скалбейрн, непознат инструмент.

Габорн вдигна ръка, за да ги усмири.

— Трябва ни отвличаща маневра — каза Габорн и начерта на земята шестоъгълник. — Ще се разделите в три ескадрона. Ще пратим петдесет души в атака тук, отляво, и още петдесет отдясно. Когато халите тръгнат в атака, това трябва да изтъни предната им бойна линия. Една малка част от мъже на подсилени коне могат да препуснат през редиците им и да поразят с пиките си магесницата, която ги води.

— Милорд — попита Скалбейрн, — ще позволите ли да нанеса удара?

Лицето на младежа пребледня. Той вдиша дълбоко и кимна.

Скалбейрн беше сигурен, че ще загине. Маршал Хондлър каза:

— Аз ще тръгна с него, както и всеки мъж от Вълчето братство.

При тези думи трети мъж се предложи, този път беше лорд Келвиш, а Габорн кимна и каза:

— Достатъчно.

Изгледа твърдо стотината свободни рицари, които щяха да влязат в битка, и каза сурово:

— Благодаря ви. Сега всеки от вас ще трябва да се бие като хала. Лявото крило ще нападне по моя команда, два бързи удара. Дясното ще продължи с един продължителен удар. Скалбейрн, ще яздя с вас до средата.

Скалбейрн и рицарите му бързо слязоха от конете си и провериха подпругите.

Години наред Скалбейрн бе преживявал петното на моралния си позор. Години наред се беше надявал, че смъртта може да му донесе облекчение.

Той извади кесията си и погледна към барон Уагит. Младежът седеше в седлото мрачен и умислен. Беше едър, с малко грубоват чар, и това беше добре. Разбираше, че това сражение е извън възможностите му. От него сигурно никога нямаше да се получи добър воин. Можеше да стане великолепен фермер или може би някой ден щеше да слезе в рудниците. С малко късмет, можеше да преживее до зряла възраст. Точно сега това бе всичко, което Скалбейрн можеше да поиска от него.

„Проклятие — помисли си Скалбейрн. — Само допреди ден всички го смятахме за глупак, а сега е по-мъдър от всички ни, взети заедно.“

— Уагит — извика Скалбейрн. Младежът се обърна и светлосините му очи го пронизаха на утринната светлина. — Малко злато. Ще съм ти благодарен, ако го отнесеш на дъщеря ми Фарион. Моля те, погрижи се добре за нея.

Уагит не отвърна веднага на молбата.

Скалбейрн беше сигурен, че щом Уагит види момичето, ще изпита желание да й поиска ръката. Младежът познаваше по-добре от всеки друг света, в който бе впримчена видиотената му дъщеря. Щеше да забележи добродетелите и добротата й. Колкото простовата, толкова и мила беше дъщеря му, а усмивката й бе заразителна — направо заразна, като болест. Нямаше да намери по-подходящ мъж от него. Щеше да върти всички дребни неща из къщи — дърва за огъня да донесе, пиле за вечеря да оскубе. Трябваше й само един добър мъж, способен да я обича. Трябваше й един търпелив човек, който да се грижи за нея, да пазарува и да й помага да отгледа децата си — човек, който ще е склонен да й прощава слабостите.

Рицар-маршалът се помоли на Силите дано да е този мъж.

Уагит кимна.

— Ще й го предам.

— Сияйните дано те закрилят — промълви Скалбейрн.

Качи се на коня, пришпори го надолу по склона и поведе рицарите. Време за повече глезотии нямаше.

След няколко мига Габорн и останалите се струпаха около него и щурмът започна без пищност и ек на фанфари — сто мъже срещу над три хиляди хали.

Чудовищата тичаха бързо към Фелдъншир, на дълги отскоци и с гръб към него, всяка хала — като сиво-черна могила.

Скалбейрн остави черния си боен жребец да препусне на воля и сниши дългата си пика. Рицарите около него се развърнаха във ветрило. Сярата и алкалните соди, образували дебела кора по полето, приглушаваха тътена на конските копита, под които се вдигаше жълтеникав прах.

Полето бе равно и чисто от камъни. Дърветата и храстите бяха болезнено малко, едва се мяркаше дори трева.

Скалбейрн никога не бе имал по-добър терен за конна атака.

Ленгли зави и поведе петдесет души към дясната страна на шестоъгълника. Лорд Гълифорд поведе други петдесет наляво.

— Три реда дълбочина — каза Габорн на Скалбейрн, маршал Хондлър и лорд Келиш. — Гледайте да се врежете в редиците им!

Габорн изсвири два къси сигнала с рога и ездачите на Гълифорд подкараха конете в бесен галоп.

После изсвири дълъг сигнал и мъжете на Ленгли пришпориха конете.

Скалбейрн дръпна юздите и загледа вражеските редици.

Мъжете на Гълифорд връхлетяха срещу халите, сразиха с пики десетина чудовища откъм гърба, след което завиха встрани от фронта и препуснаха като в Рицарския кръг. Халите се заобръщаха с лице към тях, мечоноските стегнаха строя си като стена от плът, а магесниците вдигнаха кристалните си прътове и захвърляха злите си заклинания. Към петдесетимата се понесоха облаци зеленикав дим. В планините халите бяха хвърляли камъни, но в песъчливата почва тук камъни нямаше.

Почти моментално хората на Ленгли удариха десния фланг на халите.

Както беше предсказал Габорн, необучените в новата тактика хали разбиха строя си по двата фланга и се втурнаха на бой. Така фронтът пред Скалбейрн изтъня.

— Сбогом! — извика им Габорн.

— До нова среща в Долината на сенките! — с рев отвърна Скалбейрн и пришпори жребеца си.

Земята кипна под копитата му. Черният жребец притежаваше три дара на метаболизъм и се смяташе за един от най-бързите на света. Много коне с повече дарове можеха да достигат скорост от осемдесет или деветдесет мили в час, но той ги надбягваше.

При такава скорост всеки сблъсък с хала щеше със сигурност да го убие. Падането от коня щеше да потроши всички кости по тялото му.

Скалбейрн държеше пиката здраво. Погледна през рамо и видя Хондлър на сто крачки назад, следван от лорд Келиш.

Пришпори и изрева:

— По-бързо!

Повечето от оръженоските нямаха никакво оръжие. Той засили коня си между две от тях.

На двеста рзкрача бе приближил достатъчно, за да могат халите да го надушат. Но тъй като конят му препускаше с над сто мили в час, чудовищата едва успяха да се обърнат и той лесно се вряза в първите редици.

От халите наоколо се надигна тревожен съсък.

Вдясно от него една по-бързомислеща магесница отпрати заклинанието си.

Понесе се непоносима смрад, удари в редиците отпред и една оръженоска се олюля.

Скалбейрн рязко обърна наляво и се вряза във втората бойна редица, без да забавя. Тук халите бяха по-дребни и също без оръжия. Халата отдясно дори не спря, за да се обърне и да го пресрещне. Тичаше напред с развети пипала, подгонена от смъртта.

Той насочи коня си право към нея.

Чу грохот на оръжие зад себе си — кършеща се пика и мъжки вик. Изцвили кон. Зловонни заклинания се пръснаха във въздуха.

 

 

Барон Уагит яздеше до Земния крал и гледаше как Владетелите на руни се врязват в редиците на чудовищата. Само за един ден бе видял сто смърти, но така и нямаше да привикне с гледката.

Не искаше да изгуби Скалбейрн. Като Върховен маршал на свободните рицари едрият воин се радваше на уважението на всеки благородник в Роуфхейвън и за изненада на Уагит го беше взел под покровителството си. Предния ден го бе понаучил малко как да борави с бойния прът. А най удивителното беше, че искаше да го ожени за дъщеря си.

През целия си живот Уагит не помнеше някой да го е искал за зет. Никоя жена не го беше пожелавала за любовник.

Дарът на паметта бе нещо многолико. Ето, че за първи път той беше желан. А паметта му все още бе колеблива.

През последния ден в минутите на отдих се бе мъчил да си спомни истинското си име. От време на време то се връщаше в ума му от миналото, но все не можеше да го задържи за повече от няколко мига. Не му се искаше през целия му живот да го наричат само Уагит.

Но истинското му име така и не се връщаше, а малкото спомени, които успяваше да извлече, бяха изпълнени с болка. Беше си спомнил как баща му го наби като дете, защото бе сложил в огнището твърде много дърва и за малко щеше да запали цялата къща. Спомни си как бе седял на едно дърво през нощта, самотен и загледан към ятото гъски под издигащата се луна, а децата отдолу го дразнеха. А за майка си не можеше да си спомни нищичко.

Спомените, които трупаше сега, бяха още по-мрачни. Беше гледал отдалече как ордата опустошава Фелдъншир. Чул бе предсмъртните викове по бреговете на Донестгрий, когато халите загазиха между ранените от Карис. Дори в този момент те отекваха в паметта му. Подозираше, че никога няма да заглъхнат.

Благословът на Габорн се бе превърнал в проклятие.

— Скалбейрн ще умре, нали? — попита той Габорн.

— Да. Мисля, че да.

„Трябва да се сложи край на тази смърт“, каза си Уагит.

— Аз ще умра ли днес?

— Не.

— Добре — каза Уагит и пришпори коня си към бойните линии.

 

 

Скалбейрн пак погледна през рамо. Хондлър се опитваше да прободе една огромна оръженоска, но чудовището успя да го отбегне, замахна към жребеца му отдолу и разпра корема му. Червата на коня се пръснаха по земята и Хондлър рухна заедно с него.

Келиш забави. Една магесница изхвърли с пръта си тъмножълто валмо и то погълна и кон, и ездач. Лорд Келиш изкрещя, конят му така и не се показа повече от сянката на зловонното проклятие.

Втори шанс нямаше да има. Не и в този щурм.

Скалбейрн профуча през втората редица и доближи до свитата на магесницата — десетина огромни оръженоски. Бяха се стегнали в плътен строй около нея. Няколко чудовища се обърнаха да го пресрещнат.

Но злата магесница бе по-едра от обкръжението си, извисяваше се над тях. Виждаше я добре — крачеше бързо и все по-далече, с високо вдигнат задник.

Отпред се чуха бойни рогове. На най-близкото било, няма и на половин миля пред ордата, се показаха две хиляди свободни рицари.

Бяха чули сигнала на Габорн за атака и бяха помислили, че призовава тях!

Една оръженоска замахна с огромния си, увенчан с кука прът и Скалбейрн разбра, че няма да го избегне.

Но великата магесница бе изкусително близо. Нямаше да може да й нанесе удара, с който да я умъртви бързо, не и в сладкия триъгълник.

— Фарион! — изрева той и хвърли пиката над главите на охраната й.

Оръжието се издигна на двайсет стъпки и започна да се спуска в изящна дъга право към гърба на магесницата. Не успя да го види как я поразява.

Конят му изцвили от ужас и се опита да се обърне. Изумруденият прът се удари в гръдната му броня, от него изригнаха раздиращи пламъци и посякоха коня на две. Животното залитна и Скалбейрн изхвърча от седлото и потъна в мрак.

 

 

Уагит препускаше през редиците на халите. Чудовищата засъскаха стъписани от неочаквания щурм на двете хиляди рицари. Към тях на тъмни облаци се понесоха зловонни заклинания и пометоха първия ред. Десетки лордове загинаха при първия сблъсък.

Изведнъж вниманието на чудовищата бе отклонено.

Уагит препускаше през редиците им без извадено оръжие. Сниши се и профуча покрай една огромна оръженоска, извила рязко глава, за да види следващата си жертва. Подмина втора, прикривайки се зад туловището й от заклинанието на близката магесница.

Не бе имал време да го обмисли, но предполагаше, че без пика халите няма да го сметнат за сериозна заплаха. А и от всички мъже в обкръжението на Габорн той бе най-малко способният да размаха оръжие тук.

Габорн отчаяно наду рога си в сигнал за отбой.

Уагит беше изгубил от погледа си Скалбейрн, но видя как злата магесница се надигна и се развъртя на място. Пиката на Скалбейрн я беше пронизала през корема и сега тя се мъчеше да я изтръгне. Ударът бе смъртоносен. При нормални обстоятелства нямаше да преживее и един час. Но сред вероломните си спътнички тук нямаше да оцелее и петнадесет секунди.

Няколко млади магесници усетиха смъртната й рана и връхлетяха да си вземат пая. След тях в гротескна тълпа се втурнаха оръженоски.

Разкъсаха водачката си за секунди.

— Скалбейрн! — извика Уагит.

Отговор нямаше. Но той зърна останките на Скалбейрн на бойното поле, под краката на една хала. Бяха се погрижили добре за него. Нищо не беше останало за спасяване, нищо не можеше да направи.

Уагит пришпори коня по-надалече от кървавата баня и бедното животно изпръхтя и се понесе през ордата.

Бързо го преведе през тълпа по-дребни чудовища, които се разбягаха, сякаш някой Сияен се бе появил сред тях, и само след няколко мига Уагит вече препускаше далече от ордата — като мълния летеше конят над песъчливата земя.

Продължи стотина крачки към Вонеща вода, след което обърна назад към Габорн. Ленгли и хората му препускаха пред него в пълно отстъпление.

Уагит погледна нагоре и видя ято гъски, понесло се над хълмовете. Слънцето грееше над голите поля и горите зад тях и те блестяха ярко с цвета на зряла пшеница и пурпур.

От дълбоките глъбини на паметта той си спомни как веднъж, много отдавна, беше гледал гъшия полет от бащиния си плевник, в един студен и мъглив зимен ден, и как майка му му извика да си облече наметалото. Споменът се надигна като прозрачен мехур, пръсна се и обзе цялото му същество.

В този спомен майка му го наричаше с по-истинско име.