Дейвид Фарланд
Родена магьосница (55)

Главата на черната царица

Какво струва един удар, който не отнема човешки живот? Само предупреждава жертвата за опасността.

Из ученията на мълчаливите

— Чуйте ме! Чуй ме, о, народе! — викаше някакъв мъж в ранното утро и гласът му изпълваше улиците.

Емир Оват се събуди от дрямката си в кулата на Посветителите, в своя дворец в Бел Наи, град край морето в малката държавичка Тулистан, малко на север от Куран.

Емирът беше сляп. Беше дал взора си на Радж Атън. И тъй като беше обичан от своя народ, се беше превърнал във вектор на Радж Атън.

Затова сега го държаха повит тук, в Бел Наи, като старата котка на някоя жена.

Емирът не помръдна, не се затътри към терасата, за да чуе по-добре. Непознатият, който викаше долу, имаше големи дарове на глас, тъй че думите му се носеха по прашните улици и кънтяха над градския шум — рева на камили, кукуригането на петли, сутрешните викове на продавачи по пазара.

— Чуйте словата на Вакъз Фааракин, Бойния главатар на А’Келлах. Вдигам Атваба срещу най-презрения убиец… онзи, който се нарича „Владетеля слънце“, Радж Атън.

Бяха минали шест години, откакто емир Оват бе пленен в Двореца на Плачещите лозници край Ма-ал. Тогава Непобедимите на Радж Атън бяха обкръжили града. Предавайки се, емирът се беше надявал да спаси своя народ от пълно клане.

Сега той слезе от леглото си, изкуцука до малкия отворен прозорец и стисна решетките с ръце. Хладният нощен въздух го погали по лицето като женска длан.

Деветгодишният Мессан нахлу в стаята от стълбището на кулата.

— Татко! Татко! Чу ли?

— Да, чувам много добре — каза емирът. — Ела, сине, бъди моите очи. Кажи ми какво виждаш?

Момчето сграбчи лакътя на баща си и се изправи на пръсти. Над града бе надвиснала миризма на прах, камили и пушек, смесена с аромата на влажен коноп, от който жените по пазарите плетяха въжета и торби.

Емир Оват чу шумоленето на крака на тичащи хора. При портите се развикаха стражи.

— Извън замъка се събира голяма тълпа — зашепна Мессан. — Трима Непобедими седят на конете си насред площада.

— Сигурен ли си, че са Непобедими?

— Седят на имперски бойни коне и всички носят палтата на Непобедимите от А’келлах. Един има криле на гърдите и на шлема. Той държи нещо — човешка глава. Държи я за косата!

Оват чу дрънченето на ризници и тропота на ботуши по камъните долу.

— Нашите стражи какво правят?

— Някои тичат към портите, други застават по кулите. Някои са изпънали лъковете си и като че ли се канят да стрелят.

— Нашите стражи няма да стрелят — каза емирът. — Вакъз Фааракин е на голяма почит. Сигурно ще изслушат какво има да каже.

— Чуйте ме! — извика Вакъз. — В Роуфхейвън се е издигнал Земен крал, Габорн Вал Ордън. Той се е оженил за Йоме Ванисалаам Силвареста и сега е роднина на нашия владетел по брак. Земния крал предупреди, че всички сме в голяма опасност, и моли Радж Атън да се откаже, докато не бъдат надвити враговете на човечеството. Но Радж Атън обезчести нашата държава. Той застава на страната на чудовищата, като се бие със собствения си роднина!

При тези думи се разнесоха викове на ужас и неверие. Някои завикаха:

— Лъжец. Този човек лъже.

— Вакъз вдигна главата да я покаже на хората — каза Мессан. Момчето замълча, докато Вакъз разказваше какво е сполетяло Карис. Разказа за битката с халите, обкръжили замъка. Разказа как хората му са се сражавали да защитят Карис, защото така защитавали цялото човечество.

Но Радж Атън се опитал да избяга от града на лодка, оставяйки жени, деца и собствените си бойци да понесат жестокостта на халите.

А когато Земния крал щурмувал от хълмовете и избрал за своя рат Радж Атън и всички негови Непобедими, Радж Атън се опитал да попречи на войските си да му предложат помощ, та Земния крал да загине.

— Дори когато любимата му жена, Сафира, се появи и го помоли да спре войната — извика Вакъз, — Радж Атън отказа помощ. Тя имаше хиляди дарове на обаяние и глас, и само най-коравото същество можеше да им устои. Радж Атън устоя. Остави халите да убият собствената му жена и Земния крал сам-самичък се изправи срещу халите!

При тази вест емир Оват ахна, после се смъкна на колене и се облегна на стената. Мессан го сграбчи.

Емирът отдавна се беше боял от това. Страхуваше се още от онази ужасна нощ, в която Радж Атън наложи обсадата си над Ма-ал. Тогава беше разбрал, че в малкото си кралство не би могъл да се опълчи на Вълчия господар.

Умът му мигновено се върна към онази нощ. Да се бие не можеше, но беше замислил друг план, който предлагаше надежда, че може тепърва да надвие Вълчия господар.

Беше взел всички силари в своята съкровищница и бе накарал облекчителите да ги претопят и изковат наново, та всеки от тях да е с руна на обаяние или на глас. После ги беше използвал върху милата си дъщеря, Сафира.

Радж Атън беше мъж с неутолим апетит. Емирът беше предположил, че Вълчия господар няма да може да устои на детето. „Помоли го да не ни убива — настоял бе Оват пред Сафира. — Той ще ни пощади заради теб. Помоли го да ми приготви почетно място сред своите Посветители.“

След поражението Радж Атън настоя да вземе езика на емира, убеден, че емирът трябва да притежава големи дарове на глас, с които да увещава своите поданици. В края на краищата как иначе би могъл един владетел да бъде толкова обичан от своя народ?

Но огледът на белезите по тялото на емира показа, че не носи никакви дарове на глас. Вместо това Оват му предложи очите си, като каза на Радж Атън:

— Тях вземи, че не желая да гледам как ще накараш народа ми да страда.

Този избор се оказа окаян. Твърде често Оват чуваше риданията на поданиците си по пазарищата.

Отдавна беше подозирал, че Сафира ще умре от насилие. Беше се боял, че в някоя дребна свада Радж Атън може да я удари. С неговите дарове на мускул всеки нанесен удар можеше да убие момичето.

Но Радж Атън обикна Сафира — обикна я толкова, колкото му позволяваше нравът му. Беше се грижил с нежност за нея, задоволяваше желанията й, стана баща на децата й и я отрупваше с подаръци. Беше станала истинска негова съпруга.

И ето че емирът разбра, че всъщност Радж Атън е убил Сафира — малката, мила Сафира.

 

 

На площада някаква старица започна да вика сърдито:

— Лъжец! Змийски език има тоя!

Емирът винаги се удивляваше, щом чуеше някой от простолюдието да вдигне глас в защита на Радж Атън. Да се говори срещу него беше забранено със закон и затова човек можеше с месеци да не чуе нито един ропот, но той често си беше въобразявал, че другите таят своето недоволство също като него.

„Аз съм сляп човек, но и аз виждам злината му.“

Вакъз извика:

— Не лъжа. Искам да кажа на всички ви! Това е главата на един Непобедим! Казваше се Пащук. Радж Атън го посече, когато се опита да убие Земния крал. Кълна се в Атваба и призовавам всички добри хора! Отхвърлете игото на Радж Атън! Трябва да има само един крал — Земния крал!

Сърцето на емира заби силно в гърдите му. Разбираше, че Вакъз говори на него. Вярно, беше на пазара, на повече от сто разкрача долу, но беше дошъл да вика пред тези стени, защото знаеше, че емирът е тук, знаеше, че Оват може и да е сплашен, но не се е предал.

Докато Вакъз крещеше последните си думи, дрънна тетива на лък и във въздуха засвистяха стрели. По улиците настъпи паника.

Емир Оват нямаше нужда от очи, за да разбере какво става. Стрелците на кулата стреляха по а’келласите. Стрелите им удариха в тълпата, пронизвайки мъже, жени и деца. Ако се съдеше по звуците, битка се разгоря и сред самата тълпа — някои тръгваха да се бият срещу Радж Атън, други — за да го защитят.

— Татко! — извика Мессан. — Един от хората на Вакъз е свален. Удари го стрела в окото. Паднал е от коня си. Вакъз и още един се опитват да избягат.

Битката кипна. Жени пищяха, чуваше се конско цвилене, сподирено от тропот на копита, газещи на месо. Зареваха мъже. Деца запищяха от ужас.

Развикаха се хора, по улиците зачаткаха конски копита и заглъхнаха.

— Вакъз избяга! — каза синът му. Но шумът на битката продължи.

— Кой печели? — попита емирът.

— Стражите, които са на страната на Радж Атън.

В този момент емирът осъзна нещо ужасно. Винаги беше мислил за тълпата долу като за „своя народ“. Но с капитулацията си пред Радж Атън той беше отстъпил този народ — отстъпил го бе на един човек без съвест, на човек без чест, който щеше да го използва като добитък.

Не беше спасил себе си, нито дъщеря си, нито народа си. Беше ги предал.

Сега беше моментът да си ги върне.

— Хайде, бързо! — каза емирът. Накара сина си да го отведе до една кутия и извади от нея кесия, пълна с монети, имаше и един голям рубин. — Докато стражите са заети на предната порта, искам тихичко да се измъкнеш по улиците отзад. Ако стражите понечат да те спрат, кажи им, че днес е моят ден за очищение и отиваш да ми купиш малко фурми за закуска. — Даде кесията на детето и го подкани: — Щом напуснеш двореца, иди в имението на сестра ми. Помниш ли къде е?

— На хълма ли?

— Да. Помоли я да те скрие. Разбра ли? И изобщо не се връщай! Аз няма да съм тук.

— Защо? — попита синът му. — Къде ще идеш?

— Тръгвам на война — каза емирът.

Долу, в цитаделата на Посветителите, Радж Атън пазеше най-ценните си вектори. Въздухът тук в Бел Наи беше особено здравословен и затова с времето Сафира бе успяла да убеди Радж Атън да приюти тук мнозина от хората, които му прехвърляха жизненост.

Емирът беше добре подготвен за този ден. Отдавна беше разбрал, че не би могъл да нанесе сериозен удар на Вълчия господар на Индопал от фронтовата линия. Но тук, в тила, ударът му можеше да се окаже опустошителен.

Щеше да го нанесе още преди година, ако не бяха децата му. В началото се беше надявал, че дъщеря му може да убеди Радж Атън да се откаже от своята злост. По-късно емирът разбра, че Радж Атън държи Мессан тук като скрита заплаха. Ако Оват предприемеше ход срещу него, синът му щеше да е застрашен.

— Какво искаш да кажеш? — попита синът му. — Искам да остана с теб.

Емирът не посмя да каже на сина си какво е наумил. Вместо това отиде до шахматната дъска, където двамата с детето бяха играли години наред. Многократно му беше напомнял, че понякога се налага да прави жертви, ако иска да спечели играта. Надяваше се, че синът му го е разбрал. Отвинти главата на черната царица и извади отвътре отровна игла. Тялото на царицата беше като мастилница, пълна със смъртоносното вещество.

Стражите щяха да убият емир Оват заради това, което щеше да стори. Надяваше се само, че ще може да спаси сина си.

— Тръгвай бързо — прошепна му той. — Дръж се спокойно и с вдигнато чело.