Дейвид Фарланд
Родена магьосница (53)

Там, откъдето няма връщане

Животът е пътуване и с всяка своя стъпка стигаме до точка, от която няма връщане.

Габорн Вал Ордън

Утрото завари Ейвран свита като бебе до Пролет в дъното на един фургон, който трополеше по някакъв път на юг от Карис. Езикът й беше престанал да кърви от ухапаното, но тънкото й наметало бе подгизнало от пот. На дъската над нея беше кацнала богомолка, придобила сиво-кафявия цвят на фургона. Стоеше съвсем неподвижно.

Ейвран трепереше от болка, напълно изцедена. Но гърчовете й общо взето бяха спрели преди час. Знаеше, че ще живее.

Най-лошото беше, че знаеше, че не е успяла. И този път бе яла не от подходящата хала. Майсторът на пътя продължаваше да е някъде в халската орда, чакаше Габорн да го хване. Чакаше Ейвран.

Тя отчаяно поклати глава. Халите страдаха много повече, отколкото можеха да понесат хората. Вече го знаеше. Способността им да търпят болка далече надвишаваше тази на човек. Ейвран се боеше, че ако се опита отново да яде, ще умре. Но след като трябваше да намери Майстора на пътя, не можеше да откаже.

Малко знаеше за оръженосеца, от който беше яла.

Хитрия ядач се казваше. Малкото спомени от него я терзаеха.

Хитрия ядач често беше изравял тунели под вражеските бърлоги и беше замислял и водил унищожителните войни на своята кралица. Виденията, които спохождаха Ейвран, бяха отвратителни — щурмове през вражески тунели, разкъсване на сладкото месо на вражески трупове и поглъщането им със зверски апетит. В спомена й никой не беше пощаден. Дори яйцата на вражеските кралици ставаха храна за ордата на Хитрия ядач. Никой човешки владетел не бе толкова хищен като чудовището, от което беше яла.

Хитрия ядач беше майстор в изкуството на войната, беше изучавал древни битки срещу човечеството и се беше стремил да измисли нови стратегии.

Ейвран притвори очи срещу изгряващото слънце и се опита да забрави.

Фургонът продължаваше да се носи напред по дирята, оставена от халите. В спокойното утро високите облаци бяха застлали небесата като завивка от бяла коприна, а слънцето зад нея бе като розов светилник, целият засиял. Над полята се вдигаше утринна омара.

Халите подскачаха с тътен през равнините, черни на фона на бледата утринна светлина, като огромно подплашено стадо слонове — тичаха през златистите степи и вдигаха прах и уплашени рояци скакалци високо в небето.

Но сега халите тичаха бавно. За пет часа през нощта бяха изминали по-малко от четиридесет мили.

Бяха се изтощили. Ейвран го усещаше от всеки спомен на Хитрия ядач. Пот продължаваше да се цеди от всяка нейна пора. Мъчеше я зверска жажда. Пиеше, но водата не я утоляваше. Жадуваше за още, но когато й подадоха прясна вода, тя я подуши, сякаш изпаднала в паника. Искаше й се да има сяра в нея.

Самите хали бяха започнали да проявяват признаци на изнемога. През нощта първо една хала, а след това друга отпаднаха от походната колона. Не спряха, само започнаха да въртят в кръг. Левите им крака продължаваха да пристъпват напред, но десните им не можеха, затова се въртяха по земята като водни бълхи по повърхността на езеро.

Габорн, който от един час яздеше до фургона, посочи закъсалите хали и попита:

— Знаеш ли какво означава това?

— Умират от жажда — отговори тя.

— Тогава да се надяваме, че денят ще е топъл. Може би малко повече слънце ще ускори края им.

В този момент лявата ръка на Ейвран се сгърчи и изтръпна. Тя извика от болка. Пролет пропълзя до нея на дъното на фургона и започна да я гали по косата.

Един спомен отведе Ейвран в годините, когато беше малка. Спомни си за една разходка с майка си край Келисбрук, пред „Глигана и елена“.

Трябваше да е била много малка. Помнеше, че тогава за пръв път беше видяла поток.

Водата на Келисбрук ромолеше и бълбукаше над кръглите камъни, огладени и излъскани от водата като порцелан. Вода толкова студена, че приличаше на лед, разстлан върху чакълестите брегове. Вкусът на прясната вода бе като студен дъжд във въздуха, а ромоленето и звънът й по камъните — като сладка музика. Водата замъгли лицето й.

На някои места потокът забавяше и пропадаше в спокойни вирове. Там малки рибки пробягваха в сенките на обрасли с мъх дънери и над дълбините танцуваха водни кончета.

С часове беше търсила с очи срамежливите раци сред камъните.

След това Ейвран легна под една върба сред петно от слънчева светлина, а майка й я галеше по косата и й разказваше приказки.

Но сега Ейвран беше много далече от Келисбрук. Струваше й се, че е било преди цяла вечност.

Треперейки в прегръдката на Пролет, тя се вгледа в очите на съществото. Милувката на Пролет й носеше утеха и Ейвран усещаше силата на Земята в нея, но не беше толкова утешителна като майчината милувка.

Нещо загадъчно, диво и хищно блестеше в очите на Пролет. Зелената жена изобщо не беше никаква жена, не беше майка й, нито приятелка. Пролет дори не беше животно.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита Ейвран. — Можеш ли да ми помогнеш да намеря Майстора на пътя?

Зелената жена не отговори. Дори не разбра въпроса.

Изведнъж от фургоните наоколо се разнесоха радостни викове.

Ейвран се надигна и се огледа. Войниците яздеха бавно през равнините, след тях тежко пристъпваха гигантските главанаци. Халите отпред се придържаха в стегнат походен строй. Не виждаше повод за радост.

— Какво става? — попита Ейвран кочияша.

Той се обърна от капрата.

— Подминахме мястото, от което връщане няма. За халите вече е по-близо да тръгнат към Долния свят, отколкото да се върнат към Карис.

Мъжете викаха радостно, като при голяма победа.

Габорн пришпори коня си покрай редицата фургони и един ранен рицар се показа от един от тях и подвикна:

— Ще ги ударим ли пак?

— Още не!

Габорн огледа замислено халите, обърна се и погледна Ейвран, сякаш очакваше от нея съвет, но не попита нищо.

Халите се влачеха тромаво към родния си свят, а войските на Габорн яздеха покрай фланговете им.

Изведнъж Габорн наду бойния си рог, призовавайки ги да се оттеглят. Извика на фургонджиите:

— Обръщайте фургоните! Бързо! Връщаме се.

— Какво има? Какво става? — попита фургонджията на Ейвран.

Изгледа колебливо халите. Нищо не се беше променило. Чудовищата все така си се движеха на юг. Той забави конете и обърна фургона. Плесна с камшика над главите на животните и фургонът заподскача обратно по пътя, докато подсилените коне набираха скорост.

Все пак не можеше да ги подгони презглава. Бяха едри товарни коне, използвани да карат бързо стока, но малко от тях притежаваха повече от един дар на метаболизъм. А керванът можеше да се движи по пътя едва със скоростта на най-бавния впряг.

— Махнете се от пътя! — извика Габорн на водачите на фургоните. — Пуснете юздите на конете. Халите ще нападнат!

Ейвран се надигна от постелята си и се загледа към чудовищата, за да види някакъв признак за опасност.

Нищо особено не забелязваше. Коларят плесна с камшика. Колелетата запяха и фургонът заподскача над камъни и коренища. Фургоните и водачите им замятаха дълги сенки под ранната утринна светлина.

След две-три минути цялата орда изведнъж спря марша си и от редиците на халите изригна злокобен съсък.

Хиляди чудовища се надигнаха на задните си крака и останаха така няколко дълги секунди.

Съсъкът ставаше все по-силен и по-силен. Халите изглеждаха възбудени, или може би уплашени.

Коларят изруга конете и попита:

— Какво става?

— Надушват нещо — отвърна Ейвран. Бойците на Габорн бяха яздили покрай фланговете им. Нейният фургон беше може би на две мили встрани от редиците им.

Изглеждаше сякаш халите се мъчат да доловят нещо или да надушат някаква миризма, която им се изплъзва.

Ейвран се обърна на изток, но не можа да забележи нищо на хоризонта — само златисти поля с дъбове, издигащи се тук-там, някакви далечни хълмове.

Дали надушваха военна част? Дали се надяваха на подкрепления, или идваше някаква армия на помощ на Габорн? Съмняваше се.

Огледа небесата за някакъв признак за буреносни облаци на хоризонта.

В това време халите се втурнаха право към войските на Габорн. Лордовете на подсилените си коне лесно надбягаха чудовищата, но главанаците се затрудниха много. Скачаха през полето, махаха с ръце и си викаха на своя си език.

Фургонджиите заплющяха с камшиците и завикаха:

— Дий! Дий!

Конете зацвилиха от ужас.

Тя видя как един от впряговете рязко свърна към другия до него. Сблъскаха се и един от конете се препъна. От фургоните на земята се разсипаха пики, фургонджиите изхвърчаха от каприте като парцалени кукли.

Единият закуцука и се хвана за задницата на най-близкия подминаващ фургон. Другият не помръдна.

Халите се носеха с тътен към фланга на Габорн. Тичаха с подновена сила, по-бързо, отколкото можеше да допусне, че е възможно, и зъбите им святкаха на утринната светлина.

Ейвран не можеше да проумее защо изведнъж им бе хрумнало да предприемат настъпление.

Рицарите на Габорн свърнаха на североизток. Мъжете на бойните коне можеха лесно да надбягат чудовищата. Но нейният фургон беше друго нещо. Той се друсаше през полето и я подхвърляше във въздуха всеки път, щом някое колело се удареше в камък. Чу трясък и едната ос изпращя.

Ейвран се хвана за ритлата. Главанаците вече тичаха наблизо, почти до фургоните. Халите затваряха кръга. Сърцето й биеше лудо.

Пролет се бе изправила и наблюдаваше чудовищата напрегнато, сякаш готова да скочи срещу първото, което се приближи.

Една хала в предните редици награби цяла канара и я хвърли. Камъкът профуча двеста крачки и удари един от близките фургони.

Фургонът се пръсна. Водачът му и конете изчезнаха, без да се чуе писък — превърнаха се в кървав фонтан. Дървени и метални парчета, късове окървавена плът изхвърчаха на десетки крачки във въздуха и западаха по полето.

Още хали последваха примера и премазаха други десетина фургони.

Нейният колар изплющя с камшика и фургонът заподскача още по-бързо през степта. Пропадна в някаква дупка и Ейвран чу как оста отново изпука.

Една хала изрева и закрачи срещу фургона.

Друга също скочи напред, огромна оръженоска, стиснала в предните си лапи бойна гега. Ейвран помнеше от спомените на Хитрия ядач колко ефективно може да е това оръжие в опитни ръце.

— Помощ! — изпищя тя.

Нямаше нужда да се притеснява. Коларят й подкара на изток толкова рязко, че за малко щеше да обърне фургона, но успя да се измъкне от пътя на халите.

Грамадната оръженоска пресече пътя за отстъпление на фургона зад тях.

Ейвран видя лицето на фургонджията. Беше старец с посребряла коса и кожено палто. Той изрева в паника, опита се също да свърне на изток.

Огромната лапа на оръженоската се изстреля напред и Ейвран се уплаши, че ще прониже стареца между очите. Но гегата й се стовари върху врата на предния кон. Халата дръпна с все сила и повлече коня.

Целият фургон се разтресе силно, падна и вторият кон, окът се счупи. Предното колело се удари в един от падналите коне и фургонът рухна на земята със страшна сила.

Ейвран затвори очи. Не искаше да гледа какво става с фургонджията.

Изведнъж осъзна, че се отдалечават от редиците на халите.

Чудовищата можеха да се обърнат и да продължат яростната си атака, да пометат още трийсет-четиридесет фургона, но не го направиха. Вместо това ордата се стече на куп и се подреди в нов строй, без да спира да тича на изток.

Грамадните оръженоски образуваха петоъгълник със страна от по една миля, а по-дребните хали оформиха звезда в средата. По всяко рамо на звездата по няколко пурпурни магесници образуваха издължен триъгълник. Злата магесница с нейната свита зае средата на звездата. Ейвран разпозна строя, извлече го от спомените на Хитрия ядач.

Халите го наричаха Бойния ред.

Строят не беше предназначен за бързо придвижване. Беше замислен за военна атака.

Тя стисна здраво ритлата на фургона. Сърцето й туптеше от ужас, мислите й потекоха бясно. Стомахът й се беше стегнал на възел. Мъчеше се да се успокои.

Водачът й подкара фургона полека. Халите вече ги бяха подминали, отдалечаваха се.

Ейвран беше летяла над тези равнини, знаеше всеки град и всяка паланка. На изток лежаха няколко хълма, отвъд тях река Донестгрий се виеше лениво през равнината. Села и ферми имаше навсякъде покрай бреговете й. Но единственият по-важен град беше Фелдъншир, на четиридесет и пет мили на изток.

Фелдъншир представляваше проснала се във всички посоки плетеница от къщи, магазини, мелници, ферми и пивоварни, разположени сред гористите хълмове. От небето не приличаше толкова на град, колкото на струпани едно до друго села.

Ейвран не можеше да измисли нищо друго, което можеха да искат халите — никаква крепост, нищо.

— Нападат Фелдъншир — извика Габорн някъде съвсем наблизо.

Габорн препускаше с все сила и гледаше объркан строя на халите. Усещаше бързо надвисващата опасност над Фелдъншир, на около четиридесет и пет мили на изток. Много от ранените от Карис бяха отплавали по течението на реката през нощта и сега се бяха спрели на отдих в града. Земните му сетива закрещяха предупреждение към неговите Избрани: „Бягай! Бягай!“

Ордата препускаше в странна нова формация през златистата степ. Прах и суха трева се издигаха на хиляди стъпки. Утринното слънце, запълзяло през облаците, хвърляше странна жълтеникава светлина.

Но защо Фелдъншир?

— Вода! — извика му Ейвран. — Тръгнали са на водопой!

— Във Фелдъншир? — удиви се Габорн.

— Не, в изворите при Вонеща вода, само на три мили оттатък града! — каза Ейвран. — Виждала съм ги от въздуха — като зелени изумруди. Във водата им има сяра!

Габорн знаеше изворите. Горещата минерална вода, която извираше от земята, беше истинско проклятие за живеещите наоколо. На мили околовръст нямаше нито една ферма, а в студените зимни утрини изпаренията от изворите понякога духаха чак до Фелдъншир.

„Възможно ли е?“ — зачуди се той.

— Но Фелдъншир е на четиридесет и пет мили оттук!

Ейвран закима енергично.

— Ние знаем, че са четирийсет и пет мили, но халите може би не го знаят. За тях водата е само миризма във въздуха.

„Може ли една хала да помирише вода от толкова далече?“ — зачуди се той. Вълците можеха да надушват кръв от четири мили, а Вонеща вода сигурно миришеше по-силно от кръв.

И така, халите се понесоха на изток, право срещу вятъра. Пред тях се издигаха обрасли с дъб хълмове. Халите щяха да нахълтат в леса и да оставят след себе си цяла миля широка диря на опустошение.

Габорн облиза устни. Някои от чудовищата вече бяха изоставили редиците, твърде изтощени, за да продължават бясната скорост. След тях препуснаха неколкостотин пиконосци.

Четиридесет и пет мили! Колко дълго можеха да тичат, преди да капнат от умора?

Така или иначе, беше решен да убие Майстора на пътя. Трябваше да тръгне бързо и да ги изпревари.

— Скалбейрн — извика Габорн. — Изпрати десетина от най-бързите си конници към Фелдъншир. Щом халите искат водата, погрижи се да не я получат.

— Милорд?

— Отровете изворите — заповяда Габорн.

— Да ги отровят? — повдигна вежди Бинесман.

Габорн се намръщи. Беше Земния крал, а Земята бе съюзена с Водата. От поколения неговите предци бяха съюзници с Водата.

— Този избор не го взимам лесно — каза Габорн.

— Но какво да използваме? — попита Скалбейрн.

— Всичко, което ви падне подръка. Отидете при гилдията на дърворезбарите. Помолете майстора на гилдията Уалахс за помощ.

— Добре — отвърна Скалбейрн, привика няколко души и ги прати да препуснат в галоп към Фелдъншир. С тях тръгна и барон Уагит.

Но отравянето на водата нямаше да е достатъчно. Халите щяха да прегазят Фелдъншир.

Габорн усещаше заплахата за хилядите бежанци. Можеше да си представи как изглеждат сега речните брегове, с биваците на ранените и болните в тях.

Трябваше някак да спре ордата, да блокира пътя им… или най-малкото да ги забави достатъчно, за да се спасят хората му.

При скоростта, с която тичаше ордата, щяха да стигнат там след два часа. Дори най-бързите куриери трябваше да поемат по пътя на девет мили до Балитън, а после на югоизток. Техният път щеше да е шейсет мили. Дори на подсилени коне това щеше да им отнеме близо час.

А това щеше да остави на хората във Фелдъншир само един час, за да го опразнят.

— Ей, вие — извика Габорн на десетина Владетели на руни. — Бързо донесете пипала от задниците на няколко хали. Ще им запалим още един пожар! Сигурно ще можем да ги изплашим отново. Някой тук познава ли Фелдъншир?

Един млад благородник се обади:

— Ваше величество, семейството ми е оттам. Отраснах в Дарквалд.

Дарквалд беше орехова гора на север от Фелдъншир. Местните занаятчии използваха дървото, за да правят маси, дървени купи, изящни сандъци и гардероби, декоративни обшивки и резбовани врати. Много от най-красивите дървени изделия в Мистария бяха изработени във Фелдъншир.

— Значи знаеш къде да подпалите огъня?

Лордът погледна след халите и каза:

— Да. В Шрусвейл.

— Готов ли си да го подпалиш?

— Не бих искал… имам сестра, която живее в това село. Но както виждам, халите са тръгнали точно натам.

Друг от лордовете заговори:

— Той е прав. Хълмовете се издигат от двете страни, а Шрусвейл се пада точно по средата. Няма по-добро място за спиране на халите.

Габорн беше чувал, че на билото на прохода има хубав хан.

Обърна се към Ленгли.

— Вземи хиляда пиконосци на бавни коне и заедно с главанаците тръгнете след халите. Посичайте всяка, която отпадне, но не нападайте главната сила. Гледайте да запомните мястото на всяка, която може да е Майстора на пътя. Аз ще поведа хилядата най-бързи рицари към Шрусвейл.