Дейвид Фарланд
Родена магьосница (52)

Спомен за лято

Хиляда удара, нанесени в битка, носят на човек по-малко чест от един-единствен акт на състрадание.

Айвариан Боренсон

Боренсон залиташе през тъмните блата. Носеше Мирима на ръце. Беше едра жена и въпреки даровете си на мускул не можеше да я носи лесно — много бързо се уморяваше.

Докато я носеше, стискаше дясната й ръка, за да й влее живот. Надяваше се, че по някакво чудо може да й помогне да остане жива още малко.

Подозираше, че няма смисъл.

След около час наистина се увери, че няма смисъл. Студът на дланта й го смразяваше до костите, дясната му ръка се вкочани в нейната.

Не съжаляваше за решението си да я задържи, да я стопли. Съжаляваше само, че вече не може да усеща ръката й, защото собствената му плът сякаш бе замръзнала, корава като лед в най-люта зима.

И така, той я носеше по неравния терен. Слушаше как тракат зъбите й и всеки път, когато от устата й излезеше облаче леден дъх, мислеше, че е станало чудо.

Вървеше с огромно усилие. Пот се лееше от него и краката му пареха. Без дарове на жизненост се уморяваше като всеки друг човек. Не смееше да спре за отдих, защото се боеше, че ако спре, няма да може отново да събере воля и да тръгне.

Така че залиташе и продължаваше напред под капещите дървета и озарените от звезди небеса, по земя толкова влажна, че ставаше само за тритони и червеи. Вълкът не спираше да вие. Боренсон вече не се страхуваше нито от убийци, нито от призраци. Знаеше, че собствената му смърт не е далече. Студът от призрака на тот изсмукваше топлината от ръката му, стигаше вече чак до лакътя. Молитвата му отчасти се бе изпълнила.

Мирима щеше да умре. Не можеше да го предотврати. Но знаеше също така, че и той няма да живее много дълго след нея. Беше приел смъртта й и за себе си.

И докато вървеше, усети нещо странно между краката си — усети тестисите си.

Нямаше никакво предчувствие, не бе изпитал гъдел или друго някакво предупреждение. Всъщност беше забравил, че момченцата не се раждат с увиснали орехчета. Те съзряваха в малки торбички и се смъкваха след втората година.

Балсамът на чародея бе изпълнил чудото си. По-естествен начин да се случи това едва ли можеше да има.

— Ще платя на тоя проклет чародей не повече от една халба и за двете — промълви задавено Боренсон и се изсмя на жестоката шега на съдбата.

Продължи да върви. Вдигаш крак, стъпваш. Вдигаш крак — залиташ още стъпка напред.

Главата му клюмаше. С всяка стъпка светът сякаш започваше да плува и очите му не можеха да се съсредоточат.

Изгуби съзнание и известно време продължи да върви като в сън, в който сянката на Мирима се носеше леко до него.

— Тръгвам с теб за Инкара независимо от всичко — каза тя. — Остави тялото ми тук и ще те последвам. И без това е много студено.

Обзе го смазваща тъга и той погледна надолу, за да види дали е истина. Не можеше да разбере дали още диша. Леденият студ се плъзгаше вече по цялата му ръка и пронизваше рамото му.

Искаше му се само да легне до Мирима и да умре.

Спомни си за посланието до крал Зандарос. Не можеше да го отнесе. Винаги се бе старал да бъде верен на Габорн. Заболя го от мисълта, че накрая ще се провали.

А Дайлан Чука, героят от легендите, който все още уж бил някъде в Инкара? Дара всечовешки? Дали изобщо съществуваше?

Продължи да върви. Очите му се затваряха. Залитна в коритото на някакъв поток, подхлъзна се на кръглите мокри камъни. Един от тях го удари в коляното и го събуди. Беше мъгливо. От потока се вдигаше мъгла и изпълваше дерето. Той се надигна и загази във водата — стигаше до средата на бедрата му — под тъмните дървета.

„Трябва вече да съм близо до Фенрейвън“ — помисли Боренсон.

Чу цвилене на кон. Скочи, разбра, че го е подминал в тъмното, или заради мъглата, или в съня си.

Собственият му боен кон, този, който беше дал на Мирима да го язди, стоеше край потока с оплетени в един клон юзди. Той отиде до него, задържа в прегръдката си Мирима и порови в дисагите.

И намери балсама на чародея.

Измъкна го и успя да отвори капачето с една ръка. Вгледа се в Мирима. Беше тъмно и мъгливо. Едва виждаше заради парещата пот, щипеща очите му. Не можеше да разбере дали още диша. Не можеше да долови дали гърдите й се повдигат.

Погледна към небето и видя две звезди да се носят през висините. Хоризонтът сякаш беше изсветлял. Скоро щеше да дойде утрото. Зачуди се дали ще доживее да го види.

Седна на земята, без да пуска Мирима, и разтри балсама по ръката й.

За себе си остави съвсем мъничко.

После легна с нея до потока. Опита се да чуе плясъка на водата, ромоляща между камъните. Загледа се в странното криволичене на мъглата през клисурата. Подуши миризмата на влажната пръст. Щурец засвири някъде в бодливите храсти и добави тъжната си серенада към музиката на водата. Не усещаше дясната си ръка. Притисна се до Мирима с надеждата да я стопли.

Мислите му бяха объркани и смътни. Беше уморен до смърт, а не можеше да заспи.

Дълго остана така. Звездите започнаха да избледняват. Дори му да дишаше, той не можеше нито да го види, нито да го усети. Погали брадичката й. Беше студена.

„Мъртва е“ — примири се най-накрая Боренсон, замаян.

Балсамът беше стоплил ръката му, беше й върнал малко живот. Дръпна я да я измъкне от ледената длан на Мирима.

Нямаше смисъл да се преструва повече или да се надява, че би могла да оживее. На острова Туин, където бе роден, мъртвите се предаваха не на земята, а на морето.

Затова той целуна Мирима за сбогом и я помоли за прошка, че не я е обичал достатъчно. После я отнесе при потока и нагази. Водата изглеждаше по-топла от нощния въздух. Все още помнеше лятото.

Някъде в далечината закукурига петел. Умът му беше размит от умората. Предаде жена си на водата и на мъглата над нея, пусна я да се понесе по течението. Част от него не можеше да повярва, че си е отишла. Така е със смъртта. Взря се в мъглата отпред, вслуша се в музиката на потока.

— Нека намери покой в прегръдката ти — прошепна на потока, — докато я носиш към морето.

Имаше чувството, че някак я е предал. Но беше изтощен и объркан и не можеше да проумее защо. Обърна се и се помъкна към коня си. Във Фенрейвън щеше да има хан, но се съмняваше, че ще намери там утеха.