Дейвид Фарланд
Родена магьосница (50)

Сърдечни неща

Не знам от кое да се боя най-много — от отровата на усойница, от докосването на призрак или от гнева на жена си.

Крал Давъри Моргейн

Боренсон зяпна дясната ръка на Мирима под звездната светлина. Кокалчетата и средните три пръста бяха ледени и почти толкова бели, колкото скрежа, попарил земята на петдесет крачки околовръст.

Той опипа плътта й и се увери, че е толкова жестоко студена, че чак пари. Зъбите й тракаха и тя цялата се тресеше от студ. Призракът тот беше хвърлил някакво заклинание върху нея.

— Проклятие! — изруга той. Пръстите й все едно си бяха отишли. Със сигурност щеше да ги загуби — може би и цялата ръка.

Сърцето му биеше неистово. Смъртният вик на призрака продължаваше да отеква в ума му. Мислите му препускаха бясно. Жена му бе премахнала призрак. Това беше невъзможно. Само някой могъщ магьосник можеше да го постигне. А по всичко изглеждаше и че ще загуби ръката си.

„Тя го направи заради мен — помисли Боренсон. — Застана над мен и се срази с чудовището, точно както се сражаваше с халите при Скалата на Мангън.“

Не можеше да мисли ясно. Хвана ръката й и опита да я стопли с дъха си.

— Да я увием и да се опитаме да я стоплим — предложи след малко и смъкна наметалото си. Уви го внимателно около пострадалата ръка.

— В нея не е останала никаква топлина — промълви Мирима. — Студът се разпространява.

Въздухът беше смайващо хапещ. По брадата му полепна лед. Въздухът… въздухът изглеждаше чуплив като ледената кора под краката му.

Да запали огън? Но кремъкът и огнивото му бяха в дисагите, а конете бяха избягали.

— Можеш ли да вървиш? — попита Боренсон. — Фенрейвън едва ли е далече.

— Мога — отвърна Мирима. Зъбите й не спираха да тракат. — Но ти ще можеш ли да издържиш? — Сега тя беше Владетел на руни, с повече дарове на мускул и метаболизъм от него, и с дарове на жизненост в добавка. Можеше да тича по-надалече и по-бързо от него.

— Не — каза й той. — Но във Фенрейвън все трябва да има знахар или поне някоя лечителка. Може би ти трябва да тръгнеш напред.

Мирима се изправи. Трепереше. Въпреки всичките й дарове усилието сякаш я изцеди. Тя вдигна лъка си, подпря се на него като на тояга и закуцука напред. Боренсон си спомни как само преди няколко часа Хосуел беше използвал по същия начин този лък, за да напусне бойното поле. Не беше оцелял.

Затича до нея.

— Трябва да намерим конете — промълви Мирима, зъбите й тракаха. — Имам в дисагите малко от целебния мехлем на Бинесман.

Щом излязоха от попареното от мраза парче земя, изпитаха някакво облекчение. Топъл нощен въздух сякаш се втурна около Боренсон, поосвежи го и го изпълни с надежда. Той осъзна, че само преди няколко мига се бе чувствал… лишен от нещо жизненоважно. Надяваше се, че и Мирима го изпитва.

Отгоре, през перестите облаци струеше звездна светлина, искряща прах в небесата. Изкачиха едно малко възвишение и Боренсон погледна нетърпеливо напред по пътя. Над разкаляната пътека се вдигаха парцали нощна мъгла. Черни дървеса вдигаха към небето голите си безжизнени клони.

Не можа да види весело примигващи светлинки на много мили напред, нито някаква следа от конете.

Но пък човек лесно можеше да се натъкне тук на друг призрак.

„Пред нас има ездач — напомни си той. — Най-вероятно убиец от Мъятин.“

Боренсон разполагаше с малко дарове. Бойният му чук бе останал в калъфа на гърба на коня. Единственото му оръжие беше дългият нож, привързан на крака му.

Мирима се огледа и изстена отчаяно.

— Колко голям е този Фенрейвън? — попита тя задъхана.

— Не е голям. — Никога не беше стъпвал там, но го знаеше по описание.

— Значи може би… може би просто не виждаме светлините му. Може да е наблизо.

Боренсон знаеше, че Фенрейвън е разположен на едно островче малко отвъд блатата. Течащата около него вода беше истинско свърталище на духове, но жителите на Фенрейвън държаха запалени фенери на праговете си, за да се пазят от тях.

Ако бяха наблизо, щяха да видят тези светлини, или пушека, вдигащ се от селището. Но нямаше нищо такова.

— Може би — излъга той, мъчейки се да предложи някаква утеха.

Мирима кимна и продължи с куцукане напред.

Близо половин час той подтичваше до нея, за да не изостава. Смъкна бронята си и я хвърли на земята, хвърли и шлема.

Дъхът на Мирима излизаше на бързи и плитки хлипове. Тя държеше пострадалата си ръка плътно до гърдите, увита с наметалото му. Личеше, че много я боли.

Тичаха през обгърнатите в нощна мъгла лесове и Боренсон се вслушваше за някакъв звук, предвещаващ опасност, или пък за конете. От клоните капеше вода. Вятърът полъхваше леко и нападалите листа шумоляха. Боренсон си спомни стихията на Сияйния на мрака, връхлетяла над лагера на Габорн, и вихрушката, която необяснимо ги беше подминала този следобед.

„Дали това не е някакъв вид отмъщение?“ — зачуди се той. Мирима в края на краищата беше нанесла голяма щета на съществото. Съжали, че не бе успяла да го доубие.

След първия половин час Мирима забави ход и почна да спира често. Боренсон вече можеше да върви бързо колкото нея.

Беше отчаян. Смяташе, че вече са изминали около три мили. Целият беше изтръпнал. Наблюдаваше я. С всеки миг тя изглеждаше все по-изцедена. Почти на всяка стъпка той се боеше, че може да рухне.

Изкачиха се на ново било и погледнаха надолу по пътя. Падаха звезди, решили като че ли да опразнят небесата.

Хълмовете ставаха по-високи. В гънките между тях мъглата лежеше гъста. Най-сетне двурогата луна се изкатери на хоризонта и ги огря с мъртвешката си светлина. Далече на юг Боренсон успя да различи побелелите зъбери на Алкаир. Никакъв признак нито от коне, нито от село.

Погледна Мирима и това, което видя, го смрази. Лицето й беше станало мъртвешки бледо и тя дишаше хрипливо. С всеки дъх от устата й се сипеше мъгла и увисваше около лицето й като облак.

Но не беше толкова студено. Неговият дъх не замръзваше така.

„Лъчезарните дано я опазят!“ — помоли се той наум и попита.

— Как си?

Тя поклати немощно глава. „Зле.“

— Дай да я видим пак тази ръка.

Мирима поклати глава за „не“, дръпна се, но той я хвана предпазливо. Цялата й дясна ръка до рамото не се движеше. Сякаш беше замръзнала на лакътя. Той започна полека да отвива наметалото си от ръката й. Гънките на плата бяха замръзнали и се бяха залепили за плътта й.

Свали го и видя, че още кокалчета и пръсти са побелели. Ледът беше плъзнал по цялата ръка и вече се разпростираше по рамото. Сякаш самата смърт пълзеше в плътта й. Той се взря в нея, стъписан от ужас.

Мирима кимна, сякаш гледката само потвърди видимо онова, което чувстваше.

— Ще ме убие — промълви тя.

Боренсон се огледа отчаяно. Нямаше как да се надвият сили от друг свят. Не беше чародей, не разполагаше с никакви оръжия.

— Може би… ако я отрежем… — Самата мисъл за това го ужаси. Никога не беше правил ампутация. Нямаше превръзки, нямаше нищо, което да може да облекчи болката. А както изглеждаше, ръката трябваше да се отреже до рамото. Нямаше да може да спре кървенето.

Мирима поклати глава.

— Не… не мисля, че ще свърши работа.

— Виж — каза той, — я се облегни малко на мен.

Още носеше подплънката за под бронята си — мазна от потта му. Развърза я отпред, заедно с ризата под нея, после взе ръката й и я пъхна до кожата си. Допирът беше като лед и за миг той се зачуди дали проклятието на призрака няма да зарази и него.

Вече му беше все едно.

Рано сутринта беше попитал Габорн какво още се иска от него да даде. Вече бе изгубил мъжеството си, както и доблестта си. Сега разбираше, че скоро ще загуби нещо много повече, нещо толкова ценно, че никога не бе и помислял дори колко е скъпо… живота си.

Мирима се облегна тежко на него. Дишаше уплашено.

Не трябваше да стане така. Когато бе тръгнал от замък Силвареста преди четири дни, си беше въобразявал, че напуска Мирима завинаги.

Защото нали той тръгваше за Инкара. И очакваше да не се върне никога.

Беше се пазил от тази мисъл. Беше отказал да й се отдаде с надеждата, че така ще може и да я опази. Но сега мигновено го разбра. Мирима беше права.

Беше се опитвал да се откъсне от всякакво чувство към нея. Но я бе обикнал от мига, в който я видя.

Беше започнал да подозира, че знае какво означава това. Стоял беше зад гърба на Габорн, докато той се учеше в Къщата на Разбирането. Самият той не беше учил никога, беше си държал очите и ушите отворени за опасност. Но бе понаучил някои неща.

Сега се постара да си припомни нещо, което бе чул веднъж, докато Габорн слушаше лекция в Стаята на сърцето. Спомените се връщаха бавно и това го учуди. Може би идваха бавно, защото бе изгубил даровете си на ум, когато Радж Атън унищожи Синята кула. Идваха бавно може би и защото никога не беше обръщал много внимание на Учителя край камината Джорлис. Та кой можеше да вземе на сериозно един човек, прекарал целия си живот в размисли над чувствата?

В Стаята на сърцето Учителят край камината Джорлис учеше, че всеки човек притежава два разума — „оскъдния разум“ и „дълбокия разум“.

Джорлис твърдеше, че оскъдният разум е хладен, логичен и рационален. Не знае почти нищо за любовта. Че е онази част от разума, която се занимава с числа и сметки.

Но твърдеше също така, че всеки човек притежава и един друг разум — част от мозъка, която сънува, мечтае и се мъчи да обхване света. Това е творческият разум, който достига до неочаквани прозрения. Това е онази част от разума, която те уверява, че си направил правилен избор, или те предупреждава срещу някаква опасност, като изпраща чувства на несигурност или страх. И че точно това е дълбокият разум.

Боренсон винаги се беше отнасял скептично към подобни учения. В края на краищата Джорлис си беше женчо — мъж с едър кокал, но с червени бузки и мека плът.

Но Джорлис твърдеше, че дълбокият разум разсъждава над проблеми в продължение на седмици и месеци, независимо от оскъдния разум, докато не открие решения, каквито оскъдният разум изобщо не би могъл да си въобрази. И вярваше, че дълбокият разум е много по-мъдър от повърхностния, оскъдния разум.

Джорлис казваше, че когато един мъж се влюби в жена от пръв поглед, то това е предупреждение от страна на дълбокия разум, че жената пред него отговаря на представата му за идеална съпруга.

Дълбокият разум е създал този образ. Казал е на човека, че неговата съвършена любов трябва да притежава добротата на леля му и очите на майка му. Тя би могла да се отнася към децата с толкова нежност, колкото съседката, и да притежава бащиното му чувство за хумор. След това всички тези белези се съчетават в един образ, изтъкан от взетите назаем нишки в груба тъкан.

— Разпознаването, което изпитваш, когато срещнеш жената на своите мечти — учеше Джорлис, — е просто от това, че дълбокият разум ти говори. Той те известява, че е разпознал у някого някои добродетели, които отдавна си търсил. Дълбокият разум не винаги е прав, но винаги си заслужава да се вслушаш в него.

Глупости, беше си мислил Боренсон. Джорлис винаги му бе изглеждал малко превъртял.

Но всичко, което беше направила Мирима, започваше да го убеждава, че в този случай „дълбокият разум“ е бил прав.

Тя беше всичко, което Боренсон се бе надявал да намери у една жена. Беше изпълнена с топлина, състрадание и безкрайна преданост. През целия си живот той се беше чувствал като половин човек.

Мирима го допълваше.

И той я крепеше.

Студът от поразената й ръка пронизваше хълбока му. Той не можеше да прецени дали усилието му да я стопли носи някаква полза. Лицето й продължаваше да бледнее и треперенето й се усили. С всеки следващ дъх мъглата около устата й ставаше все по-гъста.

— Дръж ръката ми — промълви тя, тракайки със зъби. Той хвана премръзналата й дясна ръка, но тя поклати глава. — Не тази. Не усещам нищо.

Все едно той я стисна, стисна и лявата й ръка. Студът от дясната пареше като огън, гореше го. Почти не можеше да се понася.

Зачуди се дали би могъл да отклони студа, да се превърне в проводник за смъртта й.

„Мен вземете — помоли се той на Силите. — Вземете мен вместо нея.“

Тя се облегна тежко на него и склони главата си на рамото му.

— Обичам те — прошепна той в ухото й.

Тя кимна.

— Знам.

Някъде далече в леса самотен вълк зави към издигащата се луна. Падащите звезди шареха нощното небе.

Той я целуна по челото. Мирима рухна в прегръдката му като мъртва. Боренсон я задържа за миг права. Тя все още дишаше, но колко ли още щеше да издържи?

Беше късно, след полунощ. Той беше гладен и изтощен. Имаше си няколко дара, които можеха да му помогнат, но нито един на жизненост, и нямаше никаква представа колко далече е Фенрейвън.

Помисли дали да не остави Мирима и да отиде да потърси помощ. Беше едра жена и не знаеше колко далече ще може да я отнесе. Но вълкът виеше и той не смееше да я остави. Освен това знаеше, че тя няма да иска да умре сама.

И Боренсон я вдигна и я понесе.