Дейвид Фарланд
Родена магьосница (46)

Молитви в тъмното

Когато търсим помощта на по-висши сили, всяко място на сила е подходящо.

Магьосниците на Въздух ще се качат на някой планински връх, на чародеите на Огън им трябва само да се взрат в пламъците, вълшебниците на Вода се къпят в някое езеро, докато служещите на Земя търсят допира на почвата.

По-висшите сили често отвръщат на молбите ни.

Но хората рядко ги слушат.

Откъс от „Буквар по чародейство“ от Учителя край камината Кол

Радж Атън и мъжете с него бързаха по Пътя на Старата крепост на юг от Мейгаса.

Тънката струя от бягащи хора се бе превърнала в порой — прииждащ прилив от човешки тела, който не можеше да се побере в руслото на пътя, а се разливаше от двете му страни, тъй че през джунглата газеха гъсти редици от по сто души. Дълги часове трябваше да яздят бавно от едната страна на пътя, за да си пробият път през тълпата.

В тъмната нощ по дърветата скачаха маймуни, врещяха в паника и хвърляха листа и плодове; цялата джунгла сякаш се тресеше от страх.

Радж Атън спря край един мост на брега на река Келонг час преди полунощ и с един поглед обхвана човешкото множество. Келонг беше широка река с оризища по двата бряга и мястото предлагаше добра гледка. Това, което видя, го накара да потръпне.

Хората бързаха покрай реката, под светлината на факлите. Бяха десетки хиляди — мъже с тояги и огромни денкове на гърбовете, тътрещи се напред като волове, само с платнени препаски около слабините и плувнали в пот. Жени, понесли кошници на главите си или бебета в пелени на гърдите си.

Твърде много хора и слонове се бяха опитали да прехвърлят моста едновременно. Сега слонските трупове лежаха сред потрошените греди в плитчините.

Ето защо човешката гмеж забавяше хода си, за да прегази през реката.

Имаше хора от всякакъв ранг и потекло — горд владетел, облечен в златоткано палто, яздеше на бял слон под копринен навес. Стражите му носеха фина пурпурна коприна, обшита с кожа от видра. Газеха през тълпа селски жени, навлекли ризи от груб памук. Богати търговци пътуваха така, както се полагаше на търговци — в рикши, теглени от бедни хамали с толкова затъпели и загрубели лица, че приличаха повече на животни, отколкото на хора.

Цели семейства се возеха в покрити с дрипи фургони, теглени от биволи. Един мъж дърпаше ръчна количка — беше натоварил на нея болната си жена като чувал с джинджифил, подкаран на пазара. Стар философ беше натоварил учениците си, всички с бръснати глави, да носят сандъци със скрижали. Другаде се виждаха надзиратели, подкарали с бамбукови пръчки луди и глупци, които газеха голи-голенички, оковани един за друг за глезените.

Водите на Келонг се влачеха мудно. Горящите факли се отразяваха от повърхността и белият им дим се носеше отгоре като мъгла.

Бащи и майки газеха из лепкавата тиня, понесли децата си. Радж Атън забеляза едно момиченце, което много приличаше на най-голямата дъщеря на Сафира, седнало в един панер на гърба на майка си.

Майката залитна, подхлъзна се и потъна под разкаляните води на Келонг. Когато отново се показа на повърхността, детето го нямаше. Селяците наоколо се развикаха и занадничаха в речните дълбини. Някои започнаха да се гмуркат и да търсят детето.

Но търсенето не доведе до нищо. Радж Атън знаеше, че детето скоро ще изплува на повърхността. Водата щеше да го понесе надолу известно време, докато не го изхвърли на брега с другите, неуспели да преминат.

Хората продължаваха да прииждат. Колоната на бежанците се бе проточила отвъд хоризонта.

Един селяк, току-що изгазил реката, забеляза камилата на Радж Атън, почна да сочи към него и да вика:

— О, Велика светлина, защити ни! О, Слънце, молим те!

Други мъже и жени чуха призива му и познаха Радж Атън сред нощната тъма. Загазиха през разкаляната вода, мъчеха се да стигнат до него. Скоро цяла огромна тълпа зарева, с хилядите протегнати пред лицата им, стиснати в юмруци ръце.

Отдалече се носеше миризмата на смърт — познатата му воня на халската развала.

Той заповяда на свитата си да подмине тълпата и бързо прегази реката. Призивите за помощ го съпровождаха, размахали сякаш тъмни криле в нощта.

След час стигна до един стръмен хълм с изглед към низините. На три мили по-нататък джунглите и степите димяха и посивяваха пред очите му.

Човешката маса се точеше като безкрайно дълго влечуго. Фенерите и факлите блестяха като река от светлина. Никога нямаше да могат да избягат от проклятието на халата магесница.

От двете страни на пътя се беше проснал древен каменен град, като натрошени кости на мъртвец под зеления покров на джунглата.

Въздухът се изпълни със съсък като от мокра плът, зацвърчала върху огън. На по-малко от половин миля надолу по склона проклятията на чудовищата връхлетяха и за миг листата по дърветата се свиха и закапаха, оголвайки клоните. По-тънките клони се сгърчиха и се отпуснаха вяло. Цели дървета запращяха все едно че ги е ударила мълния.

Рояци папагали, сипки и чинки се вдигнаха и закръжиха над опустошението.

На хоризонта, докъдето стигаше поглед, се виждаше само пустош. А Радж Атън все още се намираше на сто и осемдесет мили северно от Картиш.

— Глад и мор ще има тая година — въздъхна Бопанастрат. — Каквото и да направим.

Мащабите на разрухата смазаха Радж Атън. Дни щяха да му трябват, докато осмисли напълно станалото.

Той плесна муцуната на камилата си с тънката пръчка, за да я накара да клекне, и слезе.

— Пуснете животните да се напасат — каза на хората си. — Може да е последната храна, която ще видят дни наред.

Очите на Бопанастрат и останалите се приковаха в гърба му. Усещаше, че всички искат да разберат какво ще направи. Но никой не смееше да попита.

През целия ден беше усещал мускулите си някак отслабнали. Сега лявата му ръка трепереше.

Въпреки всичко, което можеше да направи, въпреки всичките му дарове, проклятието на Бинесман заплашваше да го унищожи.

 

 

Яздеше в нощта, подминавайки пусти градове, през земи, в които цареше неописуем ужас.

Някои същества все още живееха. Сред руините пълзяха тарантули, хранеха се с мишки и канарчета. Но всички дървета бяха рухнали. От хоризонт до хоризонт не можеше да се види и едно стръкче трева. Воня на гнило изпълваше ноздрите му.

Народът му бягаше, но не всички можеха да се спасят. Радж Атън подминаваше мъртъвци по пътя — хора, чиито сърца не бяха издържали цял ден непрекъснато бягане, старите, немощните. Гърлата на някои от мъртъвците бяха срязани заради залък хляб или крантав вол.

Пълната разруха заличи всички грижи за Вакъз Фааракин, зовящ за неговата кръв по улиците, или за Габорн, замислящ неговото падение. Никое човешко деяние не можеше да се сравни със злината, донесена от чудовищата.

След няколко часа, малко преди съмване, той се натъкна на една от войските си — триста хиляди души обикновени войници, на двайсет мили северно от Двореца на канарчетата.

Бяха спрели на нощен стан в един запуснат град, за да сдъвчат дажбата си и да посъберат дух. Посърналите им лица се загледаха в него, щом тръгна през града — мъже със сламени шапки или тюрбани, със замъглени от отчаяние очи.

Дори да успееха да отблъснат халите, нямаше да има храна нито за мъжете, нито за конете на сто мили околовръст. Ако се съдеше по мрачните изражения, мъжете съзнаваха, че са тръгнали на смърт. Тук-там се чуваха мъжки гласове, мълвящи мрачни молитви в нощта.

Щом видеха Радж Атън, някои надигаха триумфален вик, но повечето го поглеждаха мълчаливо, с вяло любопитство.

Над стана висеше копринен балон с форма на граак.

Огнетъкачите седяха под него, кръстосали крака около огъня, с тях беше и неговият Дни. Щом приближи, плешивите огнени чародеи го загледаха с очакване.

— Какви са новините от фронта? — попита Радж Атън.

— Айсала Пуснабиш води хората ви — отвърна Рахджим. — През целия ден вчера атакуваше отбраната на халите. Мнозина загинаха.

— Колко?

— Повечето от конните ви рицари, о, Велики — отвърна Рахджим.

Радж Атън изруга. Мините при Картиш представляваха открита яма със стръмни страни и безразборно разположени по тях издатини. Такъв терен щеше да благоприятства халите, не и конницата.

— Как е възможно това?

Рахджим сви рамене.

— Халите са построили укрепление. Злата магесница, която го брани, е по-могъща от онази, с която се сражавахте при Карис. Но не всичко е загубено. Пуснабиш се е подготвил добре за утрешната битка.

Радж Атън заразтрива изтръпналата си лява ръка, за да усили притока на кръв.

Огнетъкачът Ааз кимна към ръката му.

— По-зле ли е?

— Нищо ми няма — отвърна Радж Атън.

— Мога да ви изцеря — предложи Ааз.

Но неговият цяр не му трябваше — не и с цената на това да изгуби човечността си.

Радж Атън изгледа с хладен поглед армията си. Бяха бойци от Индопал, снаряжени с прости нагръдници, с увенчани с шипове шлемове на главите и с кръгли щитове, окачени на лявата ръка. Всички носеха оръжия, годни за избиване на хали — дълги копия с яки остриета, бойни чукове и брадви. Но мъже без дарове нямаше да се оправят добре с такива оръжия. Дори да можеше човек като тези да размаха чук, скоро щеше да се умори.

Всичките тези триста хиляди бойци щяха да са безпомощни срещу халите. Но Радж Атън можеше да измисли някакво приложение за тях. При битката за Карис, когато се озоваха срещу напиращите човешки маси, халите отстъпиха. Не можеха да доловят със сетивата си кои от хората може да са Владетели на руни, а кои — простосмъртни.

Невежеството на халите можеше да се окаже най-доброто оръжие.

Радж Атън заложи на силата на своя Глас и обаяние и извика:

— Славни воини на Индопал, приветствам ви! Ето че дойде часът, от който се бояхме. Бедствието ни сполетя. Само вашата силна ръка и храбрите ви сърца могат да ни спасят днес. Тази нощ кралствата на Индопал или ще загинат, или ще оцелеят благодарение на вашата доблест. Тази нощ аз ще ви поведа на бран, каквато човечеството не е виждало никога! Яхнете конете и след мен!

Силата на Гласа му смая самия него. Изтощените мъже вдигнаха оръжия и зареваха като обезумели.

 

 

Зиме в Алкаир падаше дебел сняг и планините побеляваха. Лете той се топеше и захранваше многобройните реки, стичащи се буйни по зелените склонове. В долината Ом, при южните предели на Картиш, високо от хълмовете се сипеха дванадесет големи водопада.

За Радж Атън това бе най-любимото място на света. Всяка година в първия ден от месеца на маковете той тръгваше за Ом. Орехите винаги бяха разцъфнали, свежата трева — тучна и уханна, а червените макове покриваха долината и водопадите се лееха в езерата долу и изпълваха с мъгливи пръски въздуха над Двореца на канарчетата.

Околностите на двореца бяха девствено чисти. Не беше позволено на никой човек или животно да ги тъпче. А самият дворец блестеше като скъпоценен камък.

Стените му бяха облицовани с тънки плочи от жълт мрамор и нощем, когато отвътре го осветяваха фенерите, целият комплекс светваше като потъмняло злато под звездната светлина. На такива нощи дворецът дължеше името си… защото палатът си бе спечелил това име не заради канарчета, както предполагаха някои, нито дори от бляскаво жълтите си стени — по-скоро заради песнопойците, съперничещи си за честта да представят своето изкуство в огромната сводеста зала.

Много бяха приятните нощи, в които Радж Атън бе слушал пеенето им в ухаещата на жасмин зала, възхитен от девствените макови полета, зареял поглед към водопадите и сиянието на двореца под лунните лъчи, излегнал се сред млади жени.

Там бе легнал и със Сафира.

Радж Атън тръсна глава да прогони спомените. Нямаше вече място за тях. Радостта на живота му си бе отишла.

От всички Драгоценни кралства, заради своя кръвен метал Картиш винаги беше смятано за най-богатото. През столетията каифите на тази земя бяха затлъстели. Бяха контролирали кръвния метал и можеха да налагат цени, каквито на тях им изнася. Освен това те знаеха точно колко силари е закупил през годините всеки владетел и така, регулирайки товарите, се стараеха никой да не изгради достатъчно мощна сила, за да ги нападне.

През столетията те бяха играли ролята на кукловоди, дирижирайки възхода и падението на държави, за които знаеха само от слухове. Тези дебели старци бяха държали ножа си опрян в шийната вена на света и се поздравяваха за своето лукавство.

Допускаха и грешки, разбира се. От време на време някои товари се озоваваха в погрешни ръце и каифите на Картиш се оказваха избити до крак. Светът почти не го забелязваше, защото залезът на един деспот винаги води до възхода на друг.

Радж Атън ги беше избил много лесно.

Когато стигна до Двореца на канарчетата, самият палат грееше както винаги и водопадите се сипеха като сребриста мъгла под звездното небе.

Но по девствените му околности се бе разположила армия и земята бе почерняла от шатри и мъжки тела. Долината никога нямаше да се изцери от двойното проклятие на халската развала и щетите, нанесени от войската.

Из долината смътно просветваха пушливи огньове. На мили около палата се бяха разположили на бивак не по-малко от два милиона души. Вонята на хора, коне и слонове беше непоносима. Навсякъде около биваците цвилеха коне и слонове тръбяха гладни; гласовете на мъжете, привършили дажбите си, също звучаха високо и хрипливо. В долината се беше възцарил пълен хаос.

Радж Атън препусна надолу през хълмовете и армията от триста хиляди души се понесе в галоп, за да не изостане.

Херолдите му запалиха факли, както пред него, така и зад него. Хората виждаха осанката му и обаянието му ги изпълваше с благоговеен трепет.

Той извика на струпалите се долу прости войници и гласът му отекна гръмовно:

— Мъже на Индопал, как може да седите тук нехайно, когато халите ни зоват на бран? Станете веднага! Сберете броня и оръжие. Призори тръгваме на битка. Обещавам ви победа!

Срещна пълководеца Айсала Пуснабиш при портите на двореца. Пуснабиш се смъкна на колене в знак на преклонение.

— О, Велика зора на живота ни — рече той, — благодарим ти, че ни избавяш.

— Моите Посветители в безопасност ли са? — попита Радж Атън.

— Отведохме ги далече още при първия знак за беда, о, Велики. Вече трябва да са стигнали до морския бряг и плават на север към двореца Гуза, в Деяз.

Радж Атън се чувстваше изнемощял, разглобен. Лявата му ръка трепереше.

— А моите силари?

— Те са в съкровищницата, о, Слънце на нашето утро.

Радж Атън не го интересуваше нищо повече. Войските му се подготвяха за битка и той разполагаше с достатъчно хора, за да може да залее с тях хълмовете и да затисне халите в тяхното леговище.

Подмина Пуснабиш и закрачи през позлатените зали на Двореца на канарчетата, към съкровищницата си.

— Ще ми трябват облекчителите — разпореди се Радж Атън. — И хора, които да ми дадат жизненост.

Пуснабиш щракна с пръсти към един слуга и мъжът затича да доведе облекчителите.

— Има и добра новина — заговори Пуснабиш, забързан след него. — Рудничарите ни са хванали нова жила с кръвна руда. Доста обещаваща е, както ще видите.

Радж Атън се усмихна мрачно.