Дейвид Фарланд
Родена магьосница (41)

Асгарот

Нашият свят е само една сянка на Единствения истински свят. Вие сте само един смътен намек за Лъчезарните.

Откъс от „Сага за сътворението“

През деня Ерин и Селинор яздиха без никакви проблеми, но заобикалянето на Белдинук ги забави, защото дори подсилените им коне не можеха да се справят лесно с коритата на пресъхналите дерета и стръмните пътеки. До стъмване бяха заобиколили най-южния край на Белдинук и наближиха равнините на Флийдс. Трупаха се кълбести облаци и скоро тъмнината и приближаващата се буря отново ги забавиха.

Спряха в един крайпътен хан и за първи път през този ден ядоха прилична храна: ръжен хляб и печени в розмарин скорци. В тавата имаше и лук и пащърнак, задушени в масло и мед.

След вечеря си легнаха и се прегърнаха. Селинор не я пускаше и Ерин се зачуди. Никога досега не беше заспивала в прегръдката на мъж. Допирът му й харесваше, но знаеше, че сънят няма да е кротък. Зачуди се колко време им трябва на мъжете и жените да спят заедно, преди да им омръзне.

Селинор изглеждаше разсеян, Ерин — още повече.

— Утре е денят — прошепна той. Тя знаеше какво има предвид. Утре щяха да стигнат в Южен Кроудън, може би късно следобед. — Щяха да се срещнат с баща му и да се помъчат да разберат колко дълбоко го е поразила лудостта.

— Обещай ми, че няма да правиш нищо прибързано — помоли я Селинор. — Баща ми винаги е бил добър човек. Като бях дете, се държеше добре с мен. Ако е полудял, остави ме да се оправя с него по своя си начин.

Ерин знаеше какво иска. Селинор беше казал, че дядо му навремето полудял и бил затворен под замъка, докато накрая не починал от старост. Явно беше семейно проклятие. Селинор бе обещал на баща си, че ако проклятието един ден го сполети, ще го затвори по същия начин. Не му завиждаше.

— Добре — отстъпи тя. — Но внимавай. При някои хора можеш да видиш лудостта в очите им. Други могат да я крият. Баща ти е опасен.

Селинор кимна. Баща му заговорничеше против Земния крал и вече бе успял да си спечели поддръжка. Андърс твърдеше, че Габорн е нагласил смъртта на баща си, за да вземе трона.

— За нас баща ми не е опасен — каза Селинор. — Той само е… объркан. Ще поговоря с него.

— Внимавай какво ще му кажеш. Баща ти е умен човек. И коварен.

Селинор се позамисли, след което отвърна:

— Ако му кажеш това, ще го приеме за комплимент. Защо го наричаш коварен?

— Мислех за думите ти. Баща ти е казал, че съм сестра на Габорн…

— Интересно заключение — каза Селинор. — Предвид нравите на Конесестрите изглежда логично майка ти да е избрала баща от благородно потекло. А ти приличаш на сестра на Габорн. И при това си се родила девет месеца след като ловната дружина на крал Ордън е минала през Флийдс…

— Зная кой е баща ми — отвърна Ерин. Не беше сигурна дали смее да му го каже. Истината беше толкова лоша, колкото и лъжата. — Виждала съм родословието си. Майка ми наистина е избрала да зачене от Дома Ордън, но не е бил Менделас. Сметнала е, че в свитата има по-добър за нея мъж… Палдейн.

— Е, значи — не си му сестра, а братовчедка! Всъщност леля. Добро потекло, но без титлата.

Разбираше затруднението й. Палдейн беше брат на дядото на Габорн. Като единствено дете на Палдейн, Ерин бе негова наследничка според закона на Мистария. Така че макар да не беше сестра на Габорн, беше негова роднина и дилемата си оставаше.

Селинор мълча дълго. Ерин знаеше какво си мисли. Според законите на нейния народ двамата бяха женени. Селинор беше принц на Южен Кроудън, а сега се бе оженил в семейството на Дома Ордън. Ако Габорн загинеше, Селинор щеше да получи трона на Мистария.

Тя се зачуди дали подобна перспектива го изкушава.

Накрая той прошепна:

— Това не трябва да го разкриваш пред никого, особено пред баща ми. — Ерин нямаше и намерение да го прави, но се чудеше какво може да знае или да се досеща Андърс.

Опита се да заспи, но умът й не можа да се отпусне. Продължаваше да си припомня онзи сън от следобеда, с огромния бухал от Долния свят, който я зовеше.

Знаеше, че сънищата често са съставени от парченца и късчета спомени. Възможно ли бе да е само това? Изглеждаше толкова истинско. Но ако сънят бе съставен само от спомени, то някои неща оставаха необясними. Бухалът я беше нарекъл „воин от Света на сянката“. Ерин беше чувала, че Долният свят понякога се нарича „Единственият истински свят“, но никога не бе чувала нейният свят да се нарича „Света на сянката“. А подробностите от онова място не приличаха на нищо видяно досега.

Дълго остана да лежи така; страх я беше да заспи, но накрая се унесе в дрямка…

Събуди се в гнездото на бухала. Този път бе посред бял ден и ранното утринно слънце се сипеше през клоните на дървото. Едва осветяваше хралупата. Бухалът беше кацнал високо, като миналия път. Под него имаше купчина кости… от катерица, заек, сърна. Камата й си стоеше там, забита в черепа на някакво подобно на жаба същество.

Очите на бухала бяха затворени и той дишаше тихо. Сега тя подуши по-ясно миризмата му — мазните му пера, мириса на кръв и на стари кости.

Хралупата продължаваше в тунел още надолу в земята. Свещниците по стената подсказваха, че е бил изровен от човешки ръце, но отдавна е изоставен. В дървесината на дъба бяха издълбани загадъчни символи, руни, каквито Ерин не беше виждала никога.

— Ти се върна. Благодаря, че дойде в час на велика нужда — прошепна бухалът. Ерин вдигна очи. Бухалът продължаваше да диша тихо. Говореше не на нейната реч, но думите му я пронизваха, изпълваха я едновременно с разбиране и с чувство на споделеност. Усещаше предълбоката му благодарност.

— Не съм дошла — отвърна с безпокойство Ерин. — Ти ме доведе. Не заслужавам благодарността ти.

— Не искаш ли да си тук? — попита старият бухал. — Ти отвърна на моя зов. Тази кама не е ли твоя?

Ерин примига, озърна се в сенките за някакъв изход.

— Помислих да дойда само защото търся помощ.

— А, имате си неприятности във вашия свят? — Ерин долови насмешка във въпроса му.

— Меко казано.

Бухалът помръдна и се взря в нея.

— Надеждата на нашия свят може да е в теб.

— На вашия свят?

— Навярно надеждата на двата ни свята. Във вашите владения е дошъл Асгарот.

Името я порази като боздуган. Думите на бухала се чуваха по-скоро със сърцето, отколкото с ушите. Носеха знание и сякаш го вдълбаваха в костите на Ерин. Асгарот беше Сияйният на мрака, нападнал замък Силвареста. Беше владетел с неизмерима сила. Името му всяваше ужас в сърцата както на Лъчезарни, така и на Сияйни.

— Асгарот! — възкликна тя. — Но той е мъртъв!

— Мъртъв? Може да си могъщ войн, но дори Огнен меч не може да срази един локъс.

Ерин се сепна и се събуди. Селинор до нея се размърда, посегна да я задържи до себе си. Но сърцето й продължаваше да бие. Не можеше да се отпусне, не можеше да спи. Беше сигурна, че ако задреме, просто ще се събуди в Долния свят.

А точно сега главата й бе готова да се пръсне. Думите на бухала я бяха пронизали. Това не беше сън. Думите, изречени от птицата, не бяха познати. В цял Роуфхейвън не съществуваше дума за съществото, наречено локъс.

Но в миг на просветление тя разбра. Локъс бе същество, настаняващо се в ума на зъл човек или на звяр. Проникваше като паразит, но скоро установяваше пълен контрол над приютилия го.

Сред тях Асгарот беше велик владетел, зло, съществувало от незапомнени времена. Не беше Сияен на мрака. Беше нещо много повече — могъщ слуга на черен господар. Хиляди и хиляди Светове на сянката бе помогнал той да се унищожат, в една война, която щеше да бушува във вечността.