Дейвид Фарланд
Родена магьосница (40)

Гледната точка на един чародей

Чародеите никога не се месят в делата на обикновените хора. Бедата е, че някои обикновени хора се забъркват в делата на чародеите.

Земният пазител Бинесман

Следобедът мина, слънцето се снишаваше. Ейвран гледаше Габорн и лордовете, събрали се на съвет. Бяха насядали по камъни и дънери, които бяха придърпали в кръг до потока. Халите бяха горе на Скалата на Мангън вече от три часа, накацали там като гарги. От планините лъхаше прохладен вятър, понесъл със себе си миризмата на бор.

Руната на опустошението, която градяха халите, вече бе започнала да придобива форма. Много пурпурни магесници бяха избити в похода, наред с немалко от лепкавите, така че постройката растеше бавно. Но омерзителните й форми вече се открояваха, а гнусните пушеци се спускаха надолу по склона, сякаш извираха от кипящ котел.

Все пак Ейвран се чудеше. От спомените на Бойната тъкачка знаеше, че тя е изпратена тук точно защото бе измайсторила Руната на опустошението. Други хали можеха да дублират части от руната, но всяка магесница знаеше само малка част от цялото.

Мъжете на Габорн все още се придържаха към ниското, в широк кръг. Пушекът на халите изгаряше ноздрите и навлажняваше очите. Толкова неприятно беше, че гигантите главанаци изместиха бивака си. Все пак още не се забелязваха признаци от онази погибел, която бе унищожила растителността на няколко мили около Карис.

За Ейвран това изглеждаше сигурно доказателство, че халите са осъдени да се провалят в усилието си да дублират руната.

Но Габорн беше угрижен. Искаше руната да се унищожи и искаше Майстора на пътя.

Беше се събрал с няколко десетки благородници: Скалбейрн, сър Ленгли, кралица Херин Червената, херцог Гроувърман, Джеримас и още десетки други. Спореха как да проведат щурма.

Ейвран седеше кротичко и ги гледаше.

Във въздуха се долавяше тръпка на очакване, усещане за предстояща битка.

— Аз предлагам да изкараме срещу тях балистите — говореше Скалбейрн. — Поставяме ги южно от скалата и обстрелваме халите, докато не се оттеглят. Тогава пращаме Владетелите на руни по канарите със стълби.

Габорн го изгледа хладно.

— Вече ви казах: балистите няма да свършат работа.

— Разбира се, че ще свършат! — възрази Скалбейрн.

— Кралят е прав — заяви Джеримас. — Халите просто също ще започнат да ни замерват с камъни. Няма как да се стигне до тях.

— Трябва да има някакъв начин — намеси се кралица Херин. — Какво ще кажете, ако построим големи обсадни кули и да щурмуваме долу от хълма? Можем бързо да докараме кулите с помощта на подсилени коне. Ще се възползваме от елемента на изненада.

Габорн поклати тъжно глава.

— Земята ме предупреждава против това.

Същото беше повтарял при всеки предложен план. Земята не му позволяваше да действа.

„Да можеше само да предизвика земен трус — помисли Ейвран. — Както при Карис. И да ги видя как падат отгоре и целият хълм се срива в развалини.“

Но Габорн не можеше да предизвика повече земен трус, нито да призове световни червеи. Не можеше дори да излезе с някакъв план за атака. Винаги съветът на Земята оставаше един и същ: не.

Ейвран вдигна очи и видя, че Габорн я гледа, сякаш се надява тя да го измъкне. Наведе се напред и стисна главата си с ръце. Имаше чувството, че ще се пръсне. В ума й продължаваха да се вливат спомени. Сякаш беше погълнала огромен звяр и сега, макар и преяла, продължаваше да се тъпче с мръвки.

Изведнъж я споходи едно съвсем живо видение от мястото за мътене на клана Мек камък, където се беше измътил Пастира, при скалите, затоплени от магмата. Спомни си как раздира кожестата торбичка при раждането си с яйчния си зъб и как веднага го нападна малко по-голямата му сестра.

Пастира беше надвил сестра си — и й откъсна един заден крак преди тя да избяга. Победата беше нищожна, тъй като Пастира щеше да се нахрани много по-добре с целия труп на сестра си. Все пак кракът му осигури първия истински вкус на плът и той си направи от счупената кост оръжие, с чиято помощ прониза няколко други новоизлюпени. Откъсна сладките мускусни жили под мишниците им и изяде мозъците им, така че бързо стана силен и умен.

Спомените от Пастира бяха злокобни и замайващи, макар и някак накъсани. Тя си спомняше мъчителни откъси от събития: хали, които отчаяно трупат камъни, за да оформят проход, през който извиращата под тях магма да се изстреля нагоре и да затопли едно подземно езеро.

Спорът позатихна. Отзад се чуваше пъшкане и удари на дърво в дърво — капитанът на Габорн продължаваше да обучава вайлда. Беше показал на зелената жена как един Владетел на руни използва тоягата, за да халоса врага си по главата. Сега я учеше как да я развърти така, че да отблъсне многобройни нападатели. Макар да нямаше дарове на мускул, зелената жена бързо усвояваше опитните му движения.

Изведнъж заговори гласът на разума. Беше Джеримас.

— Приказваме си вече от няколко часа и всеки път, когато предложим някакъв план, кралят ни казва, че Земята го забранява. Сигурни ли сме, че изобщо искаме да свалим халите от скалата?

— Какво искаш да кажеш? — попита Скалбейрн. Грамадният воин седеше на един камък и точеше бойната си брадва. Килна глава на една страна да чуе отговора.

— Искам да кажа — заговори Джеримас и се наведе напред толкова, че дългата му сребриста брада помете коленете му — че според Ейвран халите страдат от жажда. Слязат ли от тая скала, те най-вероятно ще се отправят към най-близката питейна вода — водата, която оставиха при Карис. Може би затова Земята ни забранява да ги нападнем.

— Тъй де — каза кралица Херин. — Аз казвам да ги оставим да седят там, докато не изсъхнат като пастърма.

— Не можем да чакаме — заяви Габорн. — Имам си по-големи грижи от Карис. Трябва ми Майстора на пътя.

— В името на всичко скъпо, не мисля, че ще тръгнат назад към Карис — заговори Ейвран. — Снощи в планините беше много студено. Ще ги е страх да навлязат отново в тях.

— Времето се обърна — обади се Скалбейрн. — Тази нощ няма да е толкова студено.

— Халите не знаят това — отвърна Ейвран. — За тях времето е загадка. За тях времето е просто нещо, което се случва.

Старият Джеримас рече:

— Ако халите съвсем се отчаят, може като слязат от скалата, просто да нападнат с цялата си мощ. Трябва да им оставим път за бягство, който ще изглежда безопасен за тях.

— Съгласен съм — каза Габорн. — Ще им оставим отворен път на юг… за известно време. — Пустите области на Мистария на юг бяха почти необитаеми. Най-голямата крепост беше Хейбърд, но нея вече я нямаше. — Но все пак бих искал да разбера какво може да ги накара да слязат от скалата.

Ейвран вдигна очи. Всички я гледаха с очакване. Тя поклати глава.

— Не знам. Не мога да разбера какво правят горе. Само Бойната тъкачка знаеше как да изгради Руната на опустошението.

— Бързо се учат — каза Габорн. — Може би тази нова водачка се чувства уверена.

— Ще ти кажа какво може да ги свали от тази скала — обърна се Скалбейрн към Ейвран. — Страхът. Трябва да ги е страх повече да останат там, отколкото да слязат. От какво се страхуват халите в Долния свят?

Ейвран изцеди всички образи, които можа. Имаше много неща. Спомни си как една хала беше настъпила някакво същество, заровило се в земята. Беше едно такова дълго, с тънка опашка, която стърчеше нагоре. Опашката беше пронизала крака на халата и дребното същество беше пръснало вътре яйцата си.

Бойната тъкачка беше използвала заклинание, за да изгори яйцата, но раната бе прекалено дълбока и яйцата вече бяха проникнали в кръвта на халата. Скоро хиляди паразити щяха да започнат да се люпят в нещастната хала, така че трябваше да я хвърлят в една яма.

Имаше и други обитатели на Долния свят, от които халите се бояха и ги заобикаляха със страхопочитание.

Но едно нещо й дойде на ума повече от всичко друго.

— Дим!

— Разбира се — каза Скалбейрн. — Пушек, в затворен тунел. Ще убие халите толкова бързо, колкото убива хора.

Габорн поклати глава.

— Карис гореше, но халите не побягнаха. Страх ги е от дима, но не чак до обезумяване.

Изведнъж Ейвран видя някакъв несвързан образ — как Пастира държи шепа яйца на паяк и ги обръща едно по едно така, че течностите вътре да не могат да се утаят и яйцата да се излюпят. Когато наоколо нямаше други хали, той ги тикаше в устата си.

За нейна изненада, спаси я Бинесман.

— Дами и господа — каза чародеят, — боя се, че моята подопечна ще трябва да ви остави за известно време.

Хвана Ейвран за ръката и я издърпа от кръга.

— Бинесман? — попита Габорн изненадано.

Но чародеят заби тоягата си в земята.

— Искате твърде много от момичето. Тя не е воин, нито е ваш съветник. Тя е Земен пазител. Време е да започне уроците си.

— Не можеш ли да изчакаш? — настоя Скалбейрн. Тонът му намекваше, че е готов да се сбие с чародея.

— Мисля, че не — отвърна Бинесман. — Урокът е важен. Свързан е с подчинението и с това да не забравяш кое е мястото ти на този свят.

Габорн се надигна, готов да възрази на магьосника, но Бинесман вдигна показалец към гърдите му.

— Става дума за подчинението, милорд. Вие не сте воин на Земята повече от това дете. Когато дойде време да ударите халите, Земята ще ви предупреди, както стана и преди, или може би вече някоя гръмоносна буря иде насам и ще изхвърли халите от скалата. Повярвайте ми — или повярвайте на Силите, на които служим. Земята разбира опасността по-добре от вас и ще подготви изход. Ние трябва само да изпълним своята роля, когато той се появи. Така че засега ви съветвам всички вие, благородни господа, да си отдъхнете. Нахранете се. Нахранете конете си. Изиграйте някоя партия шах, да речем.

Габорн се усмихна на чародея, после му намигна и кимна.

— Това е най-добрият съвет, който чух през този следобед.

Ейвран не можа да го проумее. Знаеше колко отчаяно иска Габорн да слезе в Долния свят. Времето изтичаше.

Но ето че се съгласи да губи време с надеждата, че Земята сама ще го поведе. Струваше й се твърде рисковано.

Бинесман отведе Ейвран при коня си и й помогна да се качи на седлото.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Горе в планините, да започнем обучението ти.

— Пролет може ли да дойде с нас? — Зелената жена продължаваше да се упражнява с капитана. Той беше оставил тоягата и сега я учеше как да борави с дълго копие.

— Тя има да върши по-важни неща — отвърна Бинесман и кимна одобрително.

Качи се зад Ейвран и пришпори сивия имперски жребец през степта. Златистите поля сякаш се разстлаха под конските копита и станът на Владетелите на руни скоро остана зад тях.

— Защо ме измъкна от тях? — попита Ейвран.

— Габорн попрекали — отвърна Бинесман. — Иска да нападне, въпреки че Земята му го забранява. Трябва да си получи урока. А ти трябва да си починеш.

Отговорът му звучеше смислено, но Ейвран не можеше да се отърве от чувството за вина. Искаше й се да помогне на Габорн.

Бинесман посегна зад седлото, измъкна старата си дъбова тояга от калъфа отзад и я подаде на Ейвран.

Веднага щом я докосна, тя усети, че… дървото пулсира под пръстите й. Сякаш докосваше живо дърво, сгряно от слънцето на някой хълм. Погледна тоягата. Беше дълга може би пет стъпки, направена от дъбов клон, който се беше излъскал до оранжево-кафяво от дългото държане. Близо до върха й за дръжка беше намотано парче кожа и каишките, които го стягаха, бяха украсени с четири големи мъниста — едно изковано от сребро, едно от желязо, едно издялано от кост на хала и едно от обсидиан. Чворът на върха не беше с някаква сложна украса, само няколко руни, грижливо врязани над дръжката. Нямаше дупки от дървесни червеи, нито пукнатини или петна от изгоряло. Общо взето, съвсем проста тояга. Но Ейвран усещаше напиращата в нея сила.

— Усещаш ли я? — попита Бинесман. — Земна сила е вързана в тази тояга.

— Да.

— Трябва да си намериш своя тояга. Всеки клон ще свърши работа. Трябва само да помолиш някое дърво за него.

— Всеки клон ли? — запита Ейвран и изгледа няколкото върби покрай потока.

— Е, не съвсем всеки — отвърна Бинесман. — Трябва да намериш този, който е подходящ за теб.

— Има ли значение какъв е видът? Мога ли да си взема клон от върба?

— Върбовият клон е добър — каза Бинесман. — Чародей, който носи върбова тояга, ще е силен в целебните си изкуства и ще е тясно свързан с Водата. Изпитваш ли влечение към върбите?

Ейвран огледа върбите и листата им. Не изпитваше влечение към тях, както например я привличаше възможността да спи в земята.

— Не. Ти си имаш дъб.

— Дъбът е силен, устоява на Огъня — каза Бинесман.

Ейвран го изгледа през рамо. Имаше някакъв странен тон в гласа му, почти като дълбока почит към дъбовете.

— А другите дървета? — попита тя. — И те ли имат определени сили?

— Не бих ги нарекъл „сили“. Различните дървета имат различни характери. Дървото, което ще избереш, дървото, което ще избере теб, е нещо като оценка за един Земен пазител. Твоят избор ще ми предложи някои изводи за способностите, които ще развиеш.

— Има ли някои дървета, които ти не би поискал?

Бинесман се намръщи.

— Някои са по-слаби от други. Има някои, които не бих поискал… Но не искам повече да ти говоря по този въпрос, дете. Не искам да влияя на решението ти.

Ейвран погледна назад към върбите. Изглеждаха хубави, с преливащите в злато листа. Прехапа устна. Не, не върба.

Не се чувстваше привлечена и от дъбовете, които се издигаха като самотни стражи, с кривите им клони и целите увити с бръшлян. Озърна се бегло и към бодливите глогове, накацали над издадените скали.

— Трябва ли да си намеря днес?

— Не — засмя се Бинесман. — Тоягата ти е важна, а тук, в подножието на планините, има всякакви дървета. Само това е причината, поради която ти го споменах — да си подготвена в момента, в който усетиш, че дърветата те зоват.

Приближиха до втори малък поток.

— Виждаш ли жълтата детелина? — Ейвран кимна. — Някъде я наричат комунига. Ако разтриеш златните й листа между пръстите си и я наложиш върху разширени вени, можеш да ги изцериш за няколко мига. Може също да лекува отоци и да се добавя в компрес от агнешко ухо, за да спре кървенето от рани.

Конят прескочи потока, а Бинесман каза:

— Колкото до върбите, може да не искаш да си направиш тояга от тях, но можеш да правиш от листата им чай, който облекчава повечето болки, включително от слабо сърце. Смятам, че е най-добре да се берат посред лято. Някои бабички белят кората на върбата, за да я използват, само че така дървото умира.

Ейвран знаеше за върбовата кора, разбира се. Чародеят дръпна юздите и слезе от коня си.

Откъсна листата от едно цвете с пурпурни цветчета по краищата и светложълти в средата.

— Това е горска теменуга. Наричат я още „сърдечниче“. Някои глупави момичета на твоята възраст я използват за любовна отвара. Лично аз смятам, че чистата коса и ласкавата усмивка вършат същата работа. Но ако подъвчеш няколко минути свежите й листа, ще видиш, че на сърцето ще ти олекне и грижите няма толкова да ти тежат.

Ейвран лапна листата. Бяха леко лютиви и гръдният й кош сякаш се разтвори и й позволи да диша по-леко. Задъвка ги мълчаливо. Бинесман отново се качи на коня и продължиха.

— Ако пък някой те гони, вържи от утринничето на възел и го хвърли по пътя зад себе си — заговори Бинесман. — Враговете ти ще се оплетат из храстите.

Още дълго той й изреждаше качествата на еньовчето и лайката, на състарените цветове, както и на младите. Конят му изкачваше хълм след хълм, докато не стигнаха до гората. Там спряха в сянката на няколко елши. Сред по-високите хълмове се виждаха червените листа на клена, потъмнялата шума на брезите, зеленото и синьото на борове и смърч.

Ейвран огледа полята на юг. Скалата на Мангън се намираше на мили от тях и тя извика изумена:

— Оттук халите изобщо не се виждат!

— Помага да погледнеш на проблема в перспектива, нали? — каза Бинесман. — Отблизо са чудовища, надвиснали над теб с кръвясали нокти. Но оттук… Земята ги поглъща.

Ейвран зарея поглед в далечината. Не знаеше какво да каже. Слънцето бавно се спускаше на запад и мяташе дълги сенки. Сега можеше да различи гънките и извивките по повърхността, които не бе забелязала на дневната светлина. Въздухът започна да става по-хладен.

— Габорн иска да отида с него в Долния свят. Сгреших ли, че се съгласих?

— Какво казва сърцето ти? — попита я Бинесман.

Ейвран се замисли. Не беше го забелязала, но всичките тревоги, всичките й страхове, които днес я бяха парализирали, изведнъж бяха изчезнали, облекчени от дивата теменуга. За първи път се почувства някак способна да погледне с ясен ум проблемите си.

— Не ме е страх. Вече не.

— Добре — каза Бинесман. — Ти не си детето, което ще отиде в Долния свят… ти си Земен пазител. Земята може да те скрие. Земята ще те изцерява. Земята ще те направи своя. Трябва да разбереш това. Ти вече не си дете. Ти си могъщ чародей. А аз ще дойда с теб, разбира се, също и Пролет.

— Хубаво. — Ейвран изпита истинско облекчение.

— Но трябва да ми обещаеш нещо — каза Бинесман. — Трябва да ми обещаеш, че няма да забравяш какво си.

— Магьосничка ли?

— Земен пазител. Ти си тук, за да опазиш малките неща на този свят.

— Да? — Усещаше по тона му, че нещо е сгрешила.

— Не позволявай на Габорн да те подведе. Ти не си тук, за да се биеш с хали — в това поне мога да те уверя.

— Аз защитавам хората — възрази Ейвран.

— Да защитаваш своя вид е съвсем естествено — отвърна Бинесман. — Но не човечеството е твоята област. Не си призована, за да служиш на него.

— А ти откъде знаеш? — попита Ейвран.

— Защото то е моята област — отсече Бинесман. — За всеки вид има само по един Земен пазител. Да надзиравам и изцерявам човечеството е моя задача. А ти… все още не знам за какво си тук.

— Но ти остаряваш — каза Ейвран. — Какво ще стане, когато умреш? Няма ли да ти трябва заместник? — Харесваше й мисълта да продължи след него.

— Когато Земята престане да се нуждае от службата ми — каза Бинесман, — тогава ще бъда освободен. Не преди това.

— Няма ли аз да те продължа?

— Не. Когато си отида, човечеството или ще бъде спасено, или унищожено. Но и в двата случая опасността ще е приключила.

Ейвран вдигна очи и въпреки листата на теменугата думите му я изпълниха с тъга. Какво ли изпитваше той, след като знаеше, че носи такова бреме на раменете си?

— Как можеш изобщо да говориш за това? — удиви се тя.

— Ако човечеството бъде пометено — отвърна Бинесман, — ще скърбя. Но след време на мястото му ще се появят друг вид хора. Те може да са толкова различни от нас, колкото ние сме спрямо расата на тот. Но животът ще продължи.

Бинесман се загледа към войските на Габорн при Скалата на Мангън. Сините му очи изглеждаха неестествено ясни на гаснещата светлина, сенки изпълваха всяка бръчка по лицето му.

— Е, момиче, да се залавяме за работа.

Учи я цял час. Извади от джоба си няколко малки ахата и ги сложи на земята.

— Извинявам се, че са ми само тези. Толкова малки камъчета не вършат кой знае каква работа, но все пак са добре дошли.

Нарисува няколко руни в пръстта около камъчетата, след което призова образи в тях. Отначало бяха само планински ридове, видени отдолу — сини отдалече, с бели шапки сняг. Ейвран погледна нагоре по склона и видя същите ридове високо горе.

Но Бинесман започна да размества камъчетата. Всеки път, щом поставеше някое на ново място, гледната точка се променяше. Тя видя пътищата, които бяха изминали тази сутрин, докато следваха дирята на халите — но все едно че е застанала на някоя стръмнина и ги гледа отгоре. От камъчетата се понесе шумът на вятъра над хълмовете и тя усети мириса на огъващите се между скалите борове.

„Камъните ми показват какво виждат камъните“ — осъзна тя.

Видя и още неща, не само пътищата. Видя езера и хълмове, една мечка, тичаща по билото — пъхтеше задъхано. Видя коларите, подкарали фургони на юг от Карис: колелата скърцаха, конете цвилеха; видя и дълга колона хора, бягащи от града.

Бинесман местеше енергично камъчетата, сякаш търсеше нещо по-специално. Накрая тя забеляза някакво смътно движение в долината. Бинесман намести камъните си, извъртя един от тях. Гледката се доближи. Ейвран видя рицарите на Скалбейрн сред планините — връхлитаха срещу една пурпурна магесница от една височина. Вече се стъмваше. Бяха я обкръжили тридесет мъже и чудовището ровеше в чимовете, отчаяно се мъчеше да се спаси, като се зарови в земята.

Малко по-надолу по склона лежаха мъртви осем оръженоски.

— Точно това търсех — прошепна Бинесман. — Габорн прати конниците си да избият всички хали, които може да са избягали. Изглежда, са намерили няколко.

— Девет — каза Ейвран. Халите в повечето случаи се движеха на тройки или на няколко пъти по три. За важна мисия деветката беше минималният брой.

Няколко души изскочиха от дърветата и нападнаха с пиките си халата откъм гърба. Ейвран не само ги виждаше, но чуваше виковете им, дрънченето на бронята, тропота на конските копита, плясъка на крилете на подплашена яребица, хрипливия дъх на халата.

След като всичко приключи, Бинесман размаха ръце над ахатите и образите изчезнаха. Изглеждаше замислен.

— Значи Габорн беше прав. Халите на Скалата на Мангън се опитват да отвлекат войските му.

Ейвран знаеше, че опасността съвсем не е отминала. Може би Габорн беше спечелил една малка победа, но халите на скалата бяха над шейсет хиляди и нямаше да чакат дълго.

Бинесман премести три от камъчетата и й каза:

— А сега погледни сама в тях и се постарай да привлечеш образ. Не се опитвай да си представиш ясно това, което ще видиш. Преместих камъните така, че нищо от това, което показах, няма да се появи отново. Искам просто да се разтвориш за онова, което те ще ти покажат. След като отключиш силата им, можеш да промениш гледната точка, като ги преместваш.

Дълго време й даваше такива указания, но колкото и да се стараеше, Ейвран не можеше да извика никакъв образ. Мъчеше се да си представи разни неща, опитваше се да не си представя нищо — все едно.

Камъните си оставаха просто камъни.

Накрая Бинесман ги прибра в джоба си и й рече:

— Не се тревожи. Може пък след време да развиеш това умение.

— А ако изобщо не се науча? — попита Ейвран.

— Не всички чародеи имат нужда от всички сили — утеши я Бинесман. — Ти вече имаш дар, какъвто аз нямам: можеш да научаваш неща от халите. Този дар е много странен… могъщ, бих казал.

Въздъхна и я погледна умислено.

— Знаеш ли… Нещо друго ми хрумна. Опитай това: затвори очи и си представи сърна в гората. Сърна, елен… какъвто и да е.

Ейвран го послуша. Отначало се опита да си представи петнисто сърне, полегнало сред зелена папрат.

Но спомените на Пастира продължаваха да се носят в ума й и вместо да види сърне тя видя друга сцена — как се учи да изкормва една от големите рогати буболечки. Господарката й беше обяснила как да го прави: „Най-напред й откърти плочата на главата, за да стигнеш до мозъка“.

Ейвран се присви от спомена, който я връхлетя. Примига за миг — мъчеше се да извика образ на сърна.

Представи си елен — огромен, с големи разклонени рога.

— Получи ли се? — попита Бинесман.

— Да.

— Добре. Задръж образа в ума си. Не мисли за нищо друго. Опитай се да видиш животното отблизо, представи си го в подробности. Има мъжки и женски, стари и млади, с различни цветове и оттенъци. Как изглежда? Какви звуци издава? Как мирише? Какво го отличава от другите? Задръж образа в ума си и не мисли за нищо друго.

Ейвран опита. Представяше си елен — стар, със сребърни косми в козината, с разкъсано от битка дясно ухо. Имаше шест разклонения на левия рог и осем на десния.

Образът стана толкова жив, че тя можеше да види дори разширените му дишащи ноздри, как навежда глава и маха с опашка заради някакъв странен мирис. Надушваше миризмата му на мускус, силна в сезона на оплождането.

Представяше си го в ума си, докато не го чу. Появиха се звуци и отначало тя не беше сигурна дали просто не си ги представя… сумтенето му, докато душеше из въздуха за нейната миризма. Чу го как прошумоля през някакъв храст, настъпи суха клонка и направи два скока надолу по хълма, като че ли уплашен от собствените си звуци.

Но звукът не беше въображаем. Беше сигурна в това. Пукотът на скършената клонка отекна на два пъти в ума й. Първия път дойде силен и ясен, сякаш го чу с ушите на елена. Втория път беше далечен, горе по хълма. Същото важеше и за скоковете му.

Чувстваше го, сякаш… не просто го чува. Чувстваше го, сякаш го извлича от някакъв сън и му придава облик.

Изчака, пълна с нетърпение и с разтуптяно сърце, докато не долови тропота на приближаващите се копита. Очите й все още бяха затворени.

— Протегни ръката си — заповяда Бинесман.

Тя го направи. Протегна я с дланта нагоре и еленът се приближи. Влажните косми на муцуната му се отъркаха в китката й, топлият му дъх се плъзна по дланта й.

— Сега отвори очи — нареди й Бинесман.

Ейвран го направи и ахна. Беше очаквала, че от зова й се е появил елен. Някакъв елен.

Но еленът, който ближеше ръката й, беше точно онзи, който си бе представила.

Тя го погали по муцуната и еленът не се дръпна от допира й, сякаш беше питомен.

— Аз ли го направих? — попита Ейвран.

— Ти как мислиш?

— Не, не е възможно да съм го направила аз. Но толкова прилича на…

— Ти си го представи, защото беше наблизо. Умът ти го потърси и го намери, а той отвърна на твоя зов. Тази сила е твърде обичайна за Земните пазители. И тъй като я притежаваш, все по-силно съм убеден, че си тук, за да закриляш някой вид животно.

— А не камък? — заяде се Ейвран.

Но урокът на Бинесман не беше свършил. Той каза строго:

— Това не е дреболия. Всеки Земен пазител си има своя задача и всяка е от еднаква важност. За да отговори на призванието си, всеки Земен пазител развива различни сили. Аз никога не съм могъл да призовавам животни. Малкото, което знам, е чуто оттук-оттам. Но ти си доста силна. Изпитах те с елен и ти го извика още първия път.

— Те трудни ли са?

— Колкото по-сложен е интелектът, колкото по-остър е умът, толкова по-трудно е да повикаш едно животно. Ако се беше провалила с елена, щях да те пробвам с мишка или с бръмбар.

— Значи еленът е по-труден от мишката, а човекът по-труден от елена?

— Само най-великите могат да призовават човек.

— А могат ли да бъдат призовани дори когато са мъртви? — Мислеше си за Бранд, за Роланд и за майка си.

— Могат — отвърна Бинесман. — Но то е съвсем различно от призоваването на живо същество. Много по-лесно е да повикаш мъртвец. Дори и аз мога да го направя.

— Наистина?

— Че кой според теб призова духа на Ерден Геборен при Лонгмът? — Посочи с пръст към гърдите си.

Ейвран се замисли. Нейното призоваване приличаше на истинско чудо.

— Може ли едно същество да откаже на призива?

— Да — отвърна Бинесман. — В известен смисъл този елен тук си мисли, че е дошъл по свое желание. И е така. Ти извърши повикването, а еленът на свой ред се отзова. Но можеше да откаже.

Ейвран постави ръката си на муцуната на животното и се усмихна.

Бинесман пристъпи и огледа елена.

— А сега — тихо каза той — погледни в очите му. Вгледай се дълбоко в тях и ми кажи какво виждаш.

Ейвран продължи да гали стария елен и да го чеше под челюстта. Никога не си беше представяла, че е възможно да се приближи толкова до едно диво животно и да го накара да се държи като питомно. Но си спомни как Бранд често й казваше, че е способна на нежност дори с грааците.

После се взря в тъмнокафявите му очи и погледна дълбоко зад тях. Замириса й на хора — на вълнени наметала и конска пот, и метална броня, и киселата миризма на човешка плът. Прииждаше силна в ноздрите на елена и мускулите му неволно потръпнаха. Спомняше си някакъв стар лов — лая на кучетата, докато бягаше от стрелците. Животното се дръпна назад, готово да скочи и да побегне.

— Страх — промълви Ейвран. — Страхът на елена е нещо ужасно. Толкова много хора има днес из горите, Владетели на руни, препускащи наоколо. Това го кара да е нащрек.

Бинесман се изгърби на тоягата си до нея, а Ейвран пусна елена да си отиде. Той направи няколко дълги скока, спря в края на леса и вдигна високо глава, замръзнал за миг в профил. После влезе кротко под сенките и започна да пасе.

— Много добре — каза Бинесман. — Притежаваш сила, каквато на мен никога не ми е била достъпна. Никога не съм могъл да повиквам животни и никога не съм могъл да гледам в човешки умове. Винаги е трябвало да се примирявам с разговора с тях.

— Но… как ме погледна само, когато се срещнахме! Сигурна бях, че знаеш какво си мисля.

— Е, добре. Когато човек остарее колкото мен, не му трябват Земни сили, за да чете умовете на децата. Моят наставник — каза Бинесман, — от друга страна, често използваше силите си. Надничаше в умовете на птици и зайци, за да разбере кой е минал по пътеката преди него или кой би могъл да го преследва…

Сенките вече се бяха удължили. Нощта загръщаше земята. Сладкият мирис от полята долу се смесваше с мириса на елова кора и суха шума в леса. Диви гълъби гукаха сред хълмовете.

Бинесман и Ейвран седнаха в тревата. По черната равнина като диаманти горяха лагерни огньове, странни синкави сенки блуждаеха горе, по Скалата на Мангън.