Дейвид Фарланд
Родена магьосница (37)

Да мислиш като врага

Колко често тъмничарят се оказва затворникът! Тук се крие опасността от това да мислиш като своя враг.

Мистарска пословица

— Като за малко момиче — отвърна Габорн на Ейвран, — си пълна с лоши новини.

Усмихна й се обезпокоено, погали я по лицето и се замисли за онова, което предвещаваха думите й.

Като Земен крал, Габорн беше тръгнал към Карис с надеждата да спаси своя народ. Беше успял да го постигне по бляскав начин. Но междувременно бе привлякъл внимание към себе си. Врагът знаеше името му и щеше да дойде, за да го унищожи. Бинесман го бе предупредил, че колкото повече хора иска да спаси, толкова повече враговете му ще искат да унищожат него. Може би освобождавайки Карис бе поставил началото на битка, която щеше да унищожи света.

Това не беше го премислил.

Зачуди се над собственото си благоразумие. Ето че и сега се канеше да срази тази Единствена истинска господарка. Възможно ли бе, ако го постигне, да предизвика с това същата тази катастрофа, която се мъчеше да избегне? Не, не го вярваше. Самата Земя бе прошепнала в душата му, че това е верният път.

Все пак го гризеше съмнение. Беше изгубил повечето си сили и сега се чувстваше осакатен. Възможно ли бе да е сгрешил в плановете си?

Вдигна очи към Скалата на Мангън. Халите бяха разчистили дърветата по билото почти напълно. Опоскали ги бяха до корен.

Огромна част от чудовищата се бе подредила над стръмнината като бранители на крепостна стена. Стояха изправени с вдигнати оръжия — кристални прътове, геги и мечове, и се взираха с безоките си глави като стражи. Пипалата им плющяха из въздуха и душеха.

Бяха заели почти нескъкрушима позиция.

— Казваш, че бягат към Долния свят — попита Габорн. — Но щом се канят да предупредят господарката си, защо трябваше да спрат тук и точно сега?

— Може би защото вие убихте злата им магесница.

— Добре, убили сме им магесницата. Това променя ли с нещо плана им?

— Да! — отвърна Ейвран. — Водачеството трябва да се поеме от нова магесница, а тя ще… внесе промени.

— Какво значи „ще внесе промени“?

Ейвран ядосано повиши тон.

— Вие убихте магесница. Това доказва, че нейните идеи не са били достатъчно добри. Новата магесница ще опита нови неща срещу вас и ще избере нови водачи за оръженоските. Убиването на една магесница може да промени всичко.

Разбира се. Беше логично.

— Не може да се предвиди какво кроят — въздъхна Скалбейрн.

Габорн схващаше слабостта в това да разчита за информация на Ейвран. Тя виждаше в умовете на халите, но всичките й сведения бяха остарели с няколко часа. Не можеше да му каже това, което имаше нужда да разбере веднага.

— Ако са болни и жадни — намеси се Джеримас, — не виждам никакъв външен белег за това. Но всеки миг, в който седят горе на Скалата на Мангън, е още един миг, в който ще са гладни и жадни.

— И какво мисли новата им магесница? — попита Йоме.

— Може би просто изчаква да ги стопли слънцето — подхвърли Бинесман. — Така правят гущерите преди да тръгнат на лов.

— Или може би просто си почиват, или си дават време да помислят — предположи Йоме.

— Едва ли — каза Скалбейрн. — Тези скали са като крепост. Мисля, че халите просто се надяват да ни привлекат на бой.

Това изглеждаше най-вероятно. Габорн огледа хората около себе си. Очите на Джеримас примигваха. За учения това беше просто една елегантна главоблъсканица. Скалбейрн вече мереше с поглед скалата — мъчеше се да прецени как да подмами халите долу. Йоме изглеждаше уплашена.

— Може да е отвличаща маневра — каза Скалбейрн. — Като заемат отбранителна позиция тук, халите може би се надяват да привлекат свои подкрепления от близките замъци. Сигурно вече приближават насам.

Тази мисъл беше плашеща. Габорн изгледа Скалбейрн.

— Добре. Ще проверим. — Кимна на един стоящ наблизо капитан и той изтича да събере отряди съгледвачи.

— Знаете ли — подхвърли Джеримас, — халите може би имат повече от една цел.

Габорн подозираше, че тук наистина се крие някаква коварна игра. Десетки хиляди хора в Карис все още бяха в опасност. Той се пресегна със земните си сетива, докосна ги… и моментално долови нещо странно. Тези хора вече не бяха в Карис!

Повечето от тях вече бяха избягали от града и вървяха на югоизток, тъй че сега се намираха само на четиридесет мили източно и малко на север от него. Други от неговите Избрани се бяха запътили на запад или на север, но Габорн не усети някаква заплаха за тях, или пък за малцината, останали в Карис — тя грозеше единствено хората, тръгнали на югоизток. И дори не всички от тях бяха в опасност.

Нито един от пътищата в тази посока не беше добър. Повечето хора, тръгнали на югоизток, бяха взели лодки по Донестгрий, към големите градове надолу по течението.

Със свито сърце, той си спомни за ранените, които беше евакуирал от Карис. Имаше цели легиони болни и умиращи — повече, отколкото можеха да изцерят десет Бинесмановци наведнъж. Сега се бяха пръснали на мили разстояние по реката. Дали ги очакваше засада? Опасността растеше. Утре по това време щеше да ги връхлети. Можеше да е какво ли не — хали, внезапно наводнение или нападение на войските на Лоуикър.

Габорн се обърна към Скалбейрн.

— Докато разпращате съгледвачите ни, заделете десетина души да тръгнат надолу по Донестгрий.

— Да, милорд — отвърна Скалбейрн и кимна на капитана си.

— Знаете ли — с мрачен тон промълви Скалбейрн, — ако тези хали наистина се канят да предупредят господарката си за вас, ще трябва да ги спрете.

— Май ще е най-добре да причакам в засада Единствената господарка преди да е чула новините — каза Габорн.

Но нямаше никаква представа как да стигне до Долния свят. Единствената, която можеше да разпознае дирите на халите, беше Ейвран, а на нея пък й трябваше знанието на Майстора на пътя, за да го направи.

Все още не се беше съгласила да го поведе. Той дори не бе посмял да я помоли. Не искаше да я жертва.

Около тях се бяха събрали десетина благородници. Габорн ги помоли:

— Господа, може ли да останем насаме?

Хвана Ейвран за рамото и я отведе встрани от групата воини. Посмяха да ги последват само Йоме и неговият Дни.

— Ейвран — промълви Габорн. Стомахът му се стегна на възел. — Трябва да те помоля за една огромна услуга.

— Каква? — попита с плах гласец Ейвран. Трепереше. Беше изплашена, въпреки че се стараеше да бъде смела.

— Аз отивам в Долния свят, за да потърся Мястото на костите и Единствената истинска господарка. Можеш ли да ме отведеш при нея? — Отдавна знаеше, че ще му се наложи да я помоли за това, но все пак беше тежко.

Ейвран преглътна и се разтрепера още повече.

— Не можеш да искащ това от едно дете — заяви Йоме.

— Длъжен съм — отвърна Габорн. — Времето ни изтича.

— Не може ли да го направи вайлдът?

— Мислих за това — каза Габорн. — Но той все още не говори достатъчно добре. Съмнявам се, че ще може да разбира въпросите ни, още по-малко да им отговаря.

— Но тя е още момиченце. Дори да каже „да“, не разбира въпроса ти.

— Разбирам го много добре — заяви пламенно Ейвран. — Знам какво има предвид повече от самия него. — Посочи с пръст Габорн. — Той е този, които не знае за какво моли. Пътят е дълъг и опасен. Халите пълзяха дълго през Долния свят, за да стигнат тук.

— Колко дълго? — попита Габорн.

Ейвран поклати глава.

— Не зная. Те не измерват времето като нас.

— Ейвран — заговори Габорн, — това е важно. Усещам, че приближава бедствие. Усещам огромна опасност за всеки мъж, жена и дете, което съм Избрал. Трябва скоро да тръгнем. Не разполагаме с дни, за да ги губим в търсене на пътя. Да знаеш за някой друг начин?

Ейвран поклати глава.

Габорн не беше сигурен дали да й повярва.

— Халите оставиха вдлъбнатина по пътя си насам. Не можем ли просто да тръгнем по нея?

— Вероятно — съгласи се Ейвран. — Но след това ще трябва да слезем в най-дълбоките бърлоги за гнездене, където снасят яйцата си. Всички тунели са утъпкани добре и ги пазят стражи.

Габорн въздъхна и разтри слепоочията си.

— Щом искате да ви отведа — добави Ейвран, — ще трябва да смъкнете Майстора на пътя от тази скала!

— Ще го направя — заяви Габорн. — И преди да тръгнем ще трябва да вземеш дарове. Пътуването ни трябва да е бързо, не мога да си позволя да се тътрим. Ще ти трябва мускул, гъвкавост, жизненост и метаболизъм. Най-вече ще ти трябват дарове на мирис, за да можеш да надушваш белезите, оставени от халите.

— Ейвран… — понечи да заговори Йоме, но Ейвран я прекъсна.

— Всичко е наред. Всеки умира. Всичките ми приятели си отидоха. Той иска да знае дали съм готова да загина с него долу.

— Така е — каза Габорн. — Може и до това да се стигне.

Йоме прехапа устни и изгледа скръбно Ейвран. Надяваше се да разбира, че Габорн не е поискал всичко това с леко сърце.

Ейвран хвана ръката на Йоме и я стисна.

— Знам какво правя. По-добре е да загине един човек, отколкото целият свят. Не мислиш ли?

Сълзите, които напълниха очите на Йоме, не изненадаха Габорн. Винаги беше обичала хората си, но той се почувства смазан, като видя как прегърна Ейвран и я притисна до себе си.

— Никога не съм била добра в такива сметки.

Габорн коленичи и прегърна и двете.

— Йоме — прошепна той в ухото на жена си. — Искам да отидеш в някое безопасно място. По-безопасно от Дворовете на прилива не мога да измисля. Трябва да занесеш писмо от мен до един стар приятел. Той ще знае откъде можем да вземем даровете, които ни трябват.

— Ще ни трябват няколко дни, докато кученцата се привържат към нея — възрази Йоме.

— Ще накараме даровете да ги вземат кучкарите. По този начин може да стане за часове. После ще ги дадем на момичето като вектори.

Йоме кимна съгласна и Габорн набързо нахвърли писмото си. После умът му се насочи към други неща.

Знаеше колко е ценно да можеш да се научиш да мислиш като своя враг. Беше го открил, когато бе на годините на Ейвран, и за миг потъна в спомена.

Деветгодишен, Габорн бе отишъл на есенен лов с баща си и няколко Владетели на руни близо до изворите на река Дуидъм.

По време на лова лордовете забелязаха няколко сьомги, заплували седмици преди очакваното време срещу течението. Бащата на Габорн веднага подхвърли, че иска риба за вечеря.

Лордовете не можеха да подминат с лека ръка такова предизвикателство. Улавянето на сьомгата изведнъж се превърна в голям подвиг.

Беше една от онези прохладни есенни утрини, когато слънцето едва се процежда в клисурите, а за утринните мъгли е нужен половин ден, докато се изкачат по ридовете, за да избягат в небето. Чучулиги и чинки подскачаха по клоните на боровете. Папратите под тях бяха толкова гъсти, че цялата гора носеше техния мирис — леко железният привкус се смесваше с боровите иглички и килима от мъх.

Реката течеше полупресъхнала и валчестите камъни покрай коритото бяха повече, отколкото във водата.

Лордовете яхнаха конете си през плитчините и подкараха сьомгите към Водопада на дивака. Водопадът се извисяваше на сто и седемдесет стъпки. Водата се сипеше отгоре като сребриста коса и студените пръски във въздуха навлажниха раменете на Габорн. Никоя сьомга не можеше да прескочи този водопад, така че вирът под падащата вода беше добро място да ги изловят. Падащата вода бе издълбала хубав вир, прохладен и дълбок. Няколко големи камъка почти преграждаха плиткия отток надолу и проходът можеше лесно да се пази.

Нямаше много сьомги. По пътя нагоре Габорн бе забелязал само три или четири, и видя само една да плува в дълбоките води, което я правеше още по-желана.

Благородниците тикнаха едно късо копие в ръцете на Габорн и му казаха да остане в плитчините и да се „опита“ да прибере в торбата всяка риба, тръгнала надолу по течението.

После всички нагазиха с конете си във вира, докато водата не стигна до коремите на животните. Тогава се нахвърлиха върху рибата с копията, предназначени за лов на глигани.

Беше пълна лудост. Конете, газещи из вира, скоро размътиха водата дотолкова, че не можеше да се види нищо. Ако някой зърнеше риба, надаваше вик и пришпорваше коня, и всички останали хукваха след него, защото се бяха обзаложили кой ще хване най-голямата риба.

Гонеха обаче преди всичко пъстърви, най-голямата от която не беше и колкото ръката на Габорн до лакътя. След час лудуване из водата само един рицар бе успял да наниже сьомга на копието си — малка глупачка, кой знае защо тръгнала и тя нагоре да хвърля хайвер с големите.

Но нали беше син на баща си, Габорн реши, че като е тръгнал да лови риба, ще трябва да мисли като риба.

Всички рицари бяха останали в дълбокото, цапаха и мътеха водата толкова, че рибата не можеше да диша.

Затова Габорн отиде в плитчините в единия край на потока, където надвисналите растения осигуряваха заслон и водата беше сравнително чиста. Скоро забеляза опашката на една показваща се от подмолите сьомга. Бърз удар с копието му спечели рибата, която бе поискал баща му.

Лордовете говореха за това дни наред — за малкото момче, дето нанизало с копието единствената свястна сьомга, докато цяла пасмина подсилени войници и Владетели на руни се изложили като глупаци.

„Ако бях хала — замисли се сега Габорн, — какво щях да направя?“ Всички хали бягаха точно по същата пътека, която ги бе довела тук преди два дни. Поне така изглеждаше.

Но една по-умна хала щеше да хване по друг път.

— Сър Ленгли, маршал Скалбейрн — привика Габорн двамата мъже. — Възможно ли е тази главна сила от хали да действа като примамка? Възможно ли е няколко други от тях да са оставили пътеката?

— Имах наблюдатели — отвърна Скалбейрн, — но е трудно да се каже със сигурност какво са направили през нощта.

— Пратете сто души да проверят за следи — нареди Габорн. — В частност, накарайте ги да претърсят назад, където халите се окопаха снощи. Освен ако не бъркам, някои от тях са изчакали, за да избягат. Хората ви трябва да убият всяка, която намерят.

— Да, милорд.

— А след като го направите, съберете лордовете на съвет. Ще трябва да свалим халите от скалата.

Габорн се обърна към Ейвран.

— Могат ли халите да изкопаят кладенец там?

— На Скалата на Мангън ли? — попита Йоме.

Не изглеждаше постижимо дори за Габорн. Скалата бе висока стотици стъпки. Но халите бяха неимоверно силни и можеха да включат в работа хиляди. Позицията им беше буквално непревзимаема.

Габорн се намръщи и се съсредоточи.

Изпита… нарастваща заплаха около част от хората си.

Погледна нагоре. Халите ваеха плитък купол на върха на Скалата на Мангън. Лепкавите бяха започнали да храчат въжета от пулп и да ги подреждат по начин, който му беше познат. От него се сипеше синкава мъгла, а отдолу проблясваха яркосини мълнии. Една огромна огнетъкачка изпълзя на върха на ваянието и вдигна кристалния си прът към небето.

Сърцето на Габорн сякаш замръзна.

— Правят нова Руна на опустошение! — ахна Бинесман.