Дейвид Фарланд
Родена магьосница (34)

В служба на своя господар

Един добър слуга не се интересува от достойнство. Никоя служба за неговия господар не може да е прекалено унизителна или нищожна.

Кайфба Джюрийм

Фейкаалд бе видял достатъчно от лагера на Земния крал. Видял беше силарите на Габорн. Беше наблюдавал предвождания от него опустошителен щурм срещу халите. Беше видял мъжете, които отказаха да се подчинят на Габорн, докато се мъчеше да ги предупреди с бойния рог.

Беше преценил както силите на Габорн, така и слабостите му. Разбрал беше, че Габорн няма да помогне на Индопал, колкото и сериозни да са аргументите.

За разлика от Джюрийм, Фейкаалд не виждаше основание да служи на момчето.

Габорн беше един паднал Земен крал. Нищо повече.

Само една причина имаше Фейкаалд все още да стои тук — силарите.

И в най-необузданото си въображение не беше допускал, че Габорн ще задържи толкова много силари неизползвани.

През цялата сутрин се беше чудил какво ли е намислил да направи Габорн с тях, защо ги мъкне така със себе си.

Може би беше твърде предпазлив? Може би беше от този тип хора, които държат да получават даровете си лично, вместо през вектори. Може би искаше да остави време на своите облекчители да подберат между най-добрите възможни Посветители в кралството, онези с най-голямата сила, с най-острия ум или с най-доброто здраве.

Ако беше така, то Фейкаалд нямаше да оспори намеренията му. „Може би — мислеше той — това момче ще се окаже по-умно, отколкото му го признавах.“

Но Фейкаалд нямаше повече време за празни разсъждения.

Само изчакваше подходящия момент. Очакваше халите да му го осигурят — да създадат достатъчно суматоха, да отвлекат вниманието, за да може той да натовари един сандък на някой от свободните коне и да се измъкне.

Подходящият момент дойде по-рано, отколкото очакваше, и то от неочаквана посока.

Фронтът на вятъра се понесе с грохот към лагера и прашната стена се надигна във въздуха. Прашната вихрушка изведнъж се извиси и скри слънцето.

Пред бурята се носеха трима конници. Мълнии святкаха по дългите им пики. Горе по Скалата на Мангън халите засъскаха и зареваха.

Габорн наду бойния си рог. Стражите му затичаха към него. Чародеят Бинесман погледна вайлда си и двамата затичаха към краля. Въпреки че Габорн имаше във войската си хиляди рицари, повечето се бяха пръснали на няколко мили около Скалата на Мангън.

Фургонът със съкровището беше на около сто разкрача от Габорн, с още десетки други тилови фургони. Пазачите около тях извадиха бойните си чукове и затичаха към Габорн, за да защитят своя крал.

В този миг Фейкаалд плесна юздите на коня и бавно подкара към съкровището.

 

 

Джюрийм извади кривия си нож и забърза към Габорн.

През цялата сутрин бе наблюдавал Фейкаалд — знаеше, че нещо не е наред. Беше очаквал точно този момент, когато старият глух паяк ще се опита да изпълзи от лагера.

Сега, когато вятърът и ездачите пред него се приближиха, той мерна с крайчеца на окото си тъмния бурнус на Фейкаалд, видя как старецът подръпва юздите на коня си. Големият сив имперски жребец изцвили и се задърпа, уплашен от внезапния грохот на бурята.

Из въздуха се разхвърчаха пръст и стръкове трева. Джюрийм вдигна ръка да заслони очите си. Извика да предупреди пазачите, но за момента по-голяма бе опасността за краля.

 

 

Вятърът пищеше през степта и се приближаваше към Мирима като побесняла фурия.

Беше се чудила защо Габорн я помоли да остане тук още малко с него и Йоме. Двамата с Боренсон бяха останали един час като най-обикновени пазачи.

Но сега разбра.

В Хиърдън Мирима бе убила Сияйния на мрака. По-точно — беше убила тялото му. Но стихийният вятър в сърцето му не можеше да се унищожи толкова лесно. Беше се страхувала, че тази стихия ще потърси възмездие.

Сега слухът й долови отмъстителните му писъци, когато се разбушува над тревата. Усети как се приближава този гняв, сякаш бе скрит в черен гръмоносен облак.

Към нея препускаха трима конници.

И тримата яздеха на бързи, подсилени коне. И тримата бяха рицари на Мистария, с железни доспехи и понесли бели пики.

Мирима извади стрела от колчана си, опипа острието. Беше тежка стомана с остър връх, предназначена да разкъсва броня.

Изплю се в дланта си и намокри края на стрелата и перата.

Сърцето й заблъска. Тътенът на конниците се чуваше вече наблизо, вятърът отзад ги пришпорваше. Бушуващата фурия изтръгна един стар дъб из корен, отпра чимове трева по земята наоколо, превърна сухите стръкове трева в малки копия, хвърли към нея заслепяваща пелена от прах, сред която отчаяно пърхаха врабци и се мъчеха да се отскубнат от пътя й.

Конниците напредваха. Тя се смъкна на колене и примижа срещу разбеснялата се стихия. Тримата нападаха и Мирима бързо прецени, че ще минат само на две-три крачки вляво от нея.

Щеше да има време за един изстрел. Тя изпъна докрай стоманения лък и извика срещу Сияйния на мрака:

— Аз съм онази, която те уби! Аз съм онази, която трябва да търсиш!

Един от рицарите срещу нея нададе боен вик, сниши пиката си и я прицели право в сърцето й. По железния й връх затанцува кълбеста мълния.

Чу отстрани яростния вик на Боренсон. Той затича към нея с бойния чук в ръка. Вятърът го биеше като юмруци.

Мирима задържа прицела си, докато конникът не се озова на трийсет крачки, и стреля.

Боренсон връхлетя, сякаш се канеше да надвия силата на коня. Удари с чука си железния връх на пиката и той се смъкна надолу. Пиката се заби в пръстта и изпращя със звука на скършено от буря дърво. От нея излетя мълния с ослепителен блясък и се понесе над земята.

Боренсон отхвърча нагоре, от ботушите му блъвна дим, извика и рухна в пръстта.

Стрелата й прониза шията на рицаря с такава сила, че проби гръбнака му и за малко да откъсне главата му.

Главата на връхлитащия рицар се отплесна назад, със скършен врат. Но той остана още миг да седи изправен на препускащия в бесен галоп боен кон, мъртвите му ръце стискаха юздите.

Другите двама воини профучаха край Мирима — и тогава прашната буря удари и я заслепи с яростта си.

 

 

Стихийният дух се понесе към Габорн като буря от някакъв кошмар. Фронтът се стесни на по-малко от четвърт миля ширина, но се издигна на стотици стъпки. Прахта помете по земята, отгоре изтрещя внезапна мълния.

— Прикрий се! — изкрещя Габорн и избута Йоме зад себе си.

Стражите, мъжете, които бе избрал точно за този момент, тичаха да преградят щурма на конниците.

Ленгли се понесе напред от лявата му страна, Скалбейрн отдясно. И двамата бяха феноменални воини. Но никой не можеше да е подготвен за това.

Габорн надигна щита си и примижа над него срещу фучащите треви и прах.

Вляво се чу трясък на дърво и метал — фурията беше ударила по фургоните и ги преобръщаше. Той стисна бойния чук.

Скалбейрн се спусна към единия от нападащите рицари — крещеше и размахваше огромната си бойна секира.

Нападащият рицар държеше пиката си в дясната си ръка, така че Скалбейрн му налетя откъм незащитения фланг. Но не замахна към воина, както щеше да постъпи Габорн. Вместо това се нацели в коня и посече десния му крак в коляното.

Конят рухна и с него — ездачът му. От пиката му изтрещя мълния, разцепеният й език облиза земята и се натресе в барон Хенди от Хиърдън. Светкавицата го разсече на две и от него се разхвърча овъглена плът.

Скалбейрн се втурна към падналия воин и застана над него с бойната брадва над главата си.

И двамата бяха погълнати от връхлитащата стена от прах.

 

 

Фейкаалд видя как вятърът удари по фургоните и ги заобръща. Изхвърчаха парчета потрошени спици, осите запращяха от силния напор.

Затъркаляха се сандъци с оръжие и храна — но силарите ги нямаше между тях.

Той придърпа широкия си сив бурнус и се втурна във вятъра. Мокри листа го запердашиха през лицето. Вдигна ръка да се предпази от хвърчащите отломки. Пустинни бури, свирепи като тази, бе преживявал неведнъж.

Дълги години бе имитирал глухота и немощ. Все пак си имаше по някой и друг дар на мускул и жизненост, прилягащи на острия му слух, и сега щяха да му свършат добра работа.

Всеки сандък побираше четири хиляди силара с обща тежест около петстотин фунта. Беше ги опаковал лично, знаеше съдържанието на всеки сандък. Беше прибрал силарите в платнени торби, за да могат лесно да се натоварят на кон.

Подкара коня си към фургона със съкровището, метна се на него, извади камата си и сряза връзките на платненото покривало. Бързо изкърти капака на първия сандък и го хвърли на дъсчения под. Вътре имаше две платнени торби, стегнати с въже.

Повдигането на петстотин фунта беше трудна работа, дори с двата дара на мускул. С пъшкане и напъване, успя някак да надигне торбите и да ги преметне през седлото. Овързването остави за по-късно.

Вятърът пищеше като живо същество.

Знаеше много добре, че възможността да избяга ще е многократно по-голяма, ако Габорн не разбере веднага за кражбата. Затова грабна откъртения капак и го намести.

Но бурята вече връхлиташе с пълна сила и стана толкова тъмно, че почти не можеше да вижда.

Той скочи на коня си, обърна го с гръб към вятъра и препусна под прикритието на вихрушката.

 

 

Към Габорн препускаше с тътен един-единствен конник и буреносният облак връхлиташе зад гърба му.

Габорн позна Бекхърст по цветовете на щита му. Зяпна го изумен. Бекхърст винаги бе правил впечатление на лоялен към Дома Ордън. Сър Ленгли препусна да пресече пътя му.

Габорн чу през воя на бурята виковете на Бинесман — старият чародей се мъчеше да не изостане, но не притежаваше дарове и се движеше много бавно.

Габорн сниши щита си и опипа със земните си сетива. Опасността се съсредоточаваше около Йоме.

Ленгли излезе срещу коня на Бекхърст и изрева свирепо. Замахна с бойния чук в краката на коня като Скалбейрн.

Но Бекхърст яздеше огромен боен кон, зареден с дарове и добре обучен за бой.

Връхлитащият жребец скочи над Ленгли с лекота, все едно че прескачаше ниска ограда. На Габорн му се стори, че конят просто полетя.

Той вдигна отново щита си и се подготви за нападението. Черният прашен облак се надигна навсякъде около него и го заслепи.

Отново посегна със земните си сетива и не усети никаква заплаха за себе си. Само за Йоме. Винаги знаеше къде са неговите Избрани и кога ги грози опасност. Тя се беше обърнала и бе побягнала от него.

— Не! — изрева той.

Обърна се рязко и я видя да тича към Бинесман. Почти беше стигнала до чародея.

Пред нея тичаше Джюрийм и се опитваше да прегради пътя на нападателя само с тлъстото си тяло и една извита кама в ръката.

Конят на Бекхърст отново скочи и профуча покрай Габорн.

„Удряй!“ — заповяда Земята.

За част от секундата Габорн се поколеба. Замахна и хвърли бойния чук. Оръжието се запремята във въздуха, но пропусна целта си.

Сърцето му замръзна в гърдите от страх, че колебанието му ще струва живота на Йоме.

Вайлдът притича напред, стиснал пръта си. Замахна вихрено пред себе си. Прътът се стовари в пиката и от нея изригна мълния. За миг съществото се оказа окъпано в светлина, щом кълбестата мълния заигра по кожата му. Но прътът продължи дъгата си, удари бойния кон в коленете и мълнията порази нещастното животно.

Конят изцвили от болка и залитна. Докато падаше, вайлдът замахна отново, целейки се този път в тила на Бекхърст.

Бекхърст замахна и хвърли пиката.

С даровете си на метаболизъм Габорн видя всичко това забавено. Бялата пика, летяща към гърба на Йоме…

— Легни! — изрева той.

Джюрийм почти бе стигнал до Йоме, с насочена напред, украсена с рубини кама. Видя пиката и скочи пред нея. Изкрещя, щом острието й го прониза, а мълнията изригна от нозете му и го обля.

Замаян и вцепенен, Габорн гледаше как пиката го пронизва през гърдите, разтваря ребрата му и продължава…

Свирепият удар на вайлда се стовари върху врата на Бекхърст, главата му отхвърча и от врата му швирна гейзер от кръв.

Пиката улучи дясното рамо на Йоме и Габорн видя как по наметалото й избива кърваво петно.

Йоме падна.

Стихийният вятър изрева като чудовищен звяр. Мълнии заиграха по короната на бесния вихър. Конете цвилеха от ужас. Бинесман стоеше забил здраво нозе в земята, вдигнал високо тоягата си, и пееше защитни заклинания срещу бурята. Тоягата му докосна неподвижното тяло на Йоме.

А стихията ги подмина с блясък и вой, надсмивайки се над жалките смъртни.