Дейвид Фарланд
Родена магьосница (28)

Да устоиш

Не е нужно да се боиш от мъж, който носи оръжие и броня — освен ако не носи и гибелна решимост.

Ерден Геборен

Ейвран огледа оформящите се бойни редици и усети по движенията на халите, че нещата бързо излизат извън контрол. Съгледвачите им се приближаваха предпазливо. Правеха три крачки, после спираха, изправяха се на задните си крака и развяваха пипалата си във въздуха, извръщайки насам-натам безоките си глави.

Халите бяха обезпокоени, но изпълнени с решимост. Нямаше да останат дълго на място. Скоро след като съгледвачите забележеха бойците на Габорн, след като разберяха техния брой и разположение, щяха да кажат на господарките си колко малко хора стоят срещу тях.

Габорн изглеждаше несигурен как да устои на ордата.

— Ще ви нападнат — предупреди Ейвран. — Ако искате да ги спрете, убийте новата водачка на ордата.

Габорн огледа намръщено струпалите се хали.

— Коя точно е тя?

Въпросът му смая Ейвран. Отговорът изглеждаше очевиден. Но сега тя наблюдаваше ордата с очите на хала.

— Магесницата е в центъра на първите редици, крие се зад две оръженоски.

Габорн не я забеляза веднага. Беше грамадна и свирепа, огнените й руни блестяха по дебелата външна кожа. Държеше огненочервен прът. Ейвран смяташе, че размерите и подредбата на руните по тялото й трябва да предупредят всеки, че тъкмо това е наследницата на Бойната тъкачка. Името й беше миризма. Миризмата на Кръвта на камъка.

Но Ейвран видя, че Габорн търси вдясно от нея, където гъсто струпалата се група магесници в първата редица служеха за отвличане. Кръвта на камъка беше прикрита добре.

Габорн изруга. Щеше да е трудно да я убият.

Мигът бе злокобен. Почти всички Владетели на руни бяха излезли напред и се бяха стегнали за щурм. Осем главанака, оцапани със засъхнала халска кръв, се бяха подредили зад тях. Двама гиганти бяха паднали в битката.

Ейвран се огледа за вайлда. Пролет обикаляше между мъртвите хали, някои от които беше убила самата тя, и разсеяно се хранеше.

— Милорд — извика Боренсон, като подкара коня си между редиците. — Ако позволите, да предложа стрелци? Имаме хора със стоманени лъкове.

— Стрелци ли? — попита Габорн. — Ерден Геборен никога не е използвал стрелци.

— Но той не е имал лъкове, направени от стоманата на Силвареста!

Габорн облиза устни.

— Не бях помислил за това. Дали ще свърши работа?

— Мирима и Хосуел убиха поне четирийсет при щурма.

На Ейвран й беше трудно да си представи как Мирима избива десетки чудовища.

— Стрелците! — извика Габорн. — При мен.

Напред тръгнаха над сто Владетели на руни. Лъковете на някои от тях все още бяха увити в платнищата. Бяха едри и силни. Много от тях се движеха толкова бързо, че погледът на Ейвран се замая. Докато осъзнае, че лордовете вадят лъковете от калъфите, повечето вече бяха изпънати.

— Голямата магесница с червения прът — заповяда им Габорн. — Свалете я веднага.

— Избийте и съгледвачките — каза Ейвран. — Докато не са се приближили достатъчно, за да ни видят.

— Пиконосци! — извика Габорн и махна към съгледвачките. Двеста пиконосци излязоха напред.

Мъжете се подготвиха за щурм; някой наду рог. Подсилените коне се понесоха през полето и се развърнаха.

Докато халските съгледвачки забележат атаката и се отдръпнат, пиконосците ги сразиха.

Стрелците приближиха на сто крачки от бойната линия на чудовищата. Няколко оръженоски скочиха напред, образувайки жив щит, за да предпазят своята магесница.

От стоманените лъкове полетяха стрели и засипаха злата вещерка и онези, които се опитваха да я предпазят. Тя залитна назад и умря, събаряйки няколко хали зад себе си.

От своя страна, чудовищата в главния строй реагираха бавно. Оръженоските и обикновените бойци отстъпиха крачка назад, надигнаха се, размахвайки лапи и оръжия, но останаха по местата си, след като нямаше кой да ги командва. Много по-опасни от тях се оказаха оръженоските в задните редици.

Стрелците и пиконосците на Габорн завиха и препуснаха в галоп далече от фронтовата линия. От небето западаха камъни. Макар халите да мятаха слепешком, няколко камъка улучиха целта си.

Неколцина стрелци загинаха на място.

Една канара удари рицар от Хиърдън на близо двеста крачки от фронта на халите. Камъкът се стовари в рамото му и го събори от седлото.

В един смразяващ кръвта миг Ейвран помисли, че е мъртъв. Но той се надигна с увиснала дясна ръка. Сигурно си беше счупил бедрената кост при падането, защото едва стоеше. Огледа бързо по земята, сякаш беше изгублил нещо, но не можеше да си спомни какво. После вдигна лъка си.

Конят му бягаше напред. Стрелецът закуцука да си намери укритие, подпирайки се на лъка.

Владетелите на руни около Ейвран стискаха оръжията си, настръхнали за предстоящия щурм.

Но Ейвран знаеше, че щурм няма да има.

Наместничката на Кръвта на камъка я нямаше. На място бяха останали по-малко от една десета от чудовищата. Наместничката й бягаше с основното ядро на ордата.

Оръженоските започнаха да се обръщат към Кръвта на камъка и да разкъсват сладкия триъгълник на черепа й. Костните плочи се разтвориха и халите почнаха да късат от скъпоценния й мозък, други деряха жлезите под мишниците й.

Рицарят от Хиърдън изкуцука на безопасно разстояние и се насочи право към Габорн. Когато стигна до бойния ред, Ейвран видя лицето му. От носа и устата му течеше кръв и той охкаше при всяко вдишване. Лицето му беше пребледняло като платно.

— Сър Хосуел! — възкликна Йоме.

Няколко души помогнаха на сър Хосуел да легне и завикаха, че дробовете му са се пръснали. Положиха го на едно одеяло. Йоме слезе от коня си и хвана ръката му. Мирима се върна от бойното поле; беше довела и неговия кон. Сега седеше в седлото си и го гледаше мълчаливо отгоре.

Бинесман се смъкна от седлото и коленичи над издъхващия мъж. Бръкна в джоба си и извади някаква билка.

— Сдъвчи това — каза Бинесман. — Ще улесни кончината ти.

Но Хосуел поклати глава — отказа билката.

— Съжалявам — промълви Хосуел през стиснатите си зъби. — Съжалявам. Съжалявам.

Гърбът му се изви в дъга и той се втренчи в Мирима.

— Няма нищо — каза Йоме. — Служихте добре. Няма за какво да съжалявате.

Сър Хосуел изохка, закашля се и от устата му изхвърчаха червени, лепкави късове. Вдигна лъка си и го протегна на Мирима.

— Вземи го. Най-добрият в Хиърдън.

Ейвран никога не беше виждала такъв лък. Хосуел го държеше с изпъната ръка. Беше изкован от прочутата хиърдънска „пролетна“ стомана, но вместо от няколко споени парчета, бе направен от едно тясно парче. Повечето стоманени лъкове бяха къси, за да се борави по-лесно с тях от конския гръб, но този беше две трети от дължината на дълъг лък. На средата на лъка имаше закрепена с болтове дървена дръжка от красиво изваян дъб, върховете му също бяха увенчани с дървени шипове.

Мирима колебливо посегна и взе лъка. Не изглеждаше особено зарадвана, нито се усмихваше. Гледаше издъхващия рицар някак странно.

Сър Хосуел пак се закашля и от устата му бликна разпенена кръв. Ейвран извърна очи.

До нея на коня седеше барон Уагит. Не беше влизал в битката, беше останал назад с Ейвран, Бинесман и Дните на Габорн. Едрият мъж изхлипа задавено и Ейвран го погледна.

Видя ужас в широко отворените му очи.

— Той… умира? Завинаги?

Никога не бе виждала това изражение на мъжко лице. Спомни си как преди години умря майка й — как Бранд бе дошъл при нея, беше я прегърнал нежно и й каза какво се е случило. Беше я предупредил, че така става с всеки човек, че спасение няма.

Тогава тя бе изпитала същия ужас.

Изведнъж осъзна, че в някои отношения е по-възрастна от Уагит. Беше научила за смъртта отдавна; още като тригодишно момиче. Но Уагит досега не бе разбирал, че смъртта е краят, неотвратим и неминуем. Щастливият Уагит.

— Боя се, че да — тихо промълви Бинесман, за да успокои младежа.

Уагит поклати глава. Не можеше да го приеме. А рицарите на Габорн надигнаха гръмки викове. Отначало Ейвран си помисли, че викат в чест на Хосуел, но възгласите се бяха надигнали по целия строй наведнъж. Тя обърна поглед към бойното поле.

Халската орда се обръщаше. Огромните туловища се затътриха в своя странен, клатушкащ се вървеж, и се понесоха на юг. И още в движение в редиците им настъпи промяна. Подредиха се в седем колони, с магесниците по средата.

Воините около Ейвран замърмориха. Никога не бяха виждали халите да маршируват така. Ейвран също не можеше да си спомни подобно нещо с халската си памет.

Изпита безпокойство. Халите бяха започнали да сменят тактиката си, да се приспособяват. Опитът й я предупреждаваше, че халите са умни същества — в някои отношения може би по-умни от хората. Мигът изглеждаше злокобен.

Бойците на Габорн обърнаха конете си и поеха надалече от бойното поле. Бинесман се качи на коня зад Ейвран и тръгнаха мълчаливо.

Габорн я погледна и се усмихна.

— Поздравления. Спечелихме втората си победа и до голяма степен я дължим на теб.

Беше скръбно да получи това признание точно сега, със загиналите зад тях мъже.

— Мисля да те повиша — каза Габорн. — Да се знае, че Небесният ездач Ейвран вече е кралски канцлер.

Честта беше огромна. Като канцлер щеше да е длъжна да съветва краля всеки път, щом я помоли. На девет години тя вероятно беше най-младата личност, удостоявана някога с тази титла. Трябваше да прелива от възторг.

Но тя се почувства смутена. Честта й се струваше някак куха.

Ейвран погледна бягащите хали, после — ревящите от възторг рицари в бойната колона. А после се извърна през рамо към златистите равнини под синята купа на небето, където като сиви камъни лежаха мъртвите чудовища. Изпитваше тъга.

Със закъснение осъзна, че титлата изобщо не я интересува. Беше чест, дарявана от човек на човек, а тя се чувстваше някак откъсната от човечеството.

Призванието й бе да служи на Земята.