Дейвид Фарланд
Родена магьосница (25)

Мишени от плът

Всеки стрелец, който не може да изстреля десет стрели за една минута, трябва да бъде понижен и прехвърлен в пехотата.

Действащ декрет в Хиърдън

Сърцето на Мирима заби лудо. Стрелата й удари костната плоча на главата на халата магесница и се пръсна при сблъсъка.

Тя нервно измъкна нова стрела и изпъна лъка докрай. Краката й бяха омекнали, сякаш всеки момент щяха да поддадат.

Въпреки даровете й, от заклинанието на чудовището вещер очите й горяха все едно, че бяха пълни с луга, а ушите й бучаха ужасно. Главата й се завъртя.

Докато се целеше, ръката й затрепера.

Пусна тетивата. Стрелата се заби в чудовищната безока глава — дълбоко в „сладкия триъгълник“ на пурпурната магесница.

Не я уби моментално.

На една стрела й липсваше масата на бойната пика. Да простреляш това чудовище със стрела бе все едно да забиеш игла в човешки мозък. Пак щеше да го убие, но не толкова бързо и ефикасно като с по-тежко оръжие.

Магесницата изрева и се присви назад. Надигна кристалния си прът и се прицели. От оръжието надвисна черен облак като оживяла сянка и Мирима скочи встрани. Последва грохот, сякаш канара рухна на земята.

Изведнъж Хосуел се озова вдясно от нея. Лъкът му звънна и втора стрела се заби в сладкия триъгълник на чародейката.

Чудовището изрева от гняв и вдигна ръце, за да нападне, но после се завъртя, сякаш се канеше да побегне, и рухна по корем. От дихателните отверстия на няколко пъти изсъска въздух, като задъханото дишане на човек.

Мирима се обърна и погледна пътя на тъмния удар на халата. Земята беше разбита и накъсана, тревата бе изтръгната с корените на няколко крачки наоколо. Не се съмняваше, че заклинанието щеше да натроши всяка кост по тялото й.

Газейки през труповете на мъртвите, в боя налетяха нови чудовища. Мирима скочи и треперейки се прицели в една оръженоска.

— Не бързай — извика й Хосуел докато изпъваше лъка си срещу една хала вляво от тях.

Тя стреля. Улучи. Халата отскочи назад, отказала се сякаш от трудния залък. Щеше да е мъртва след секунди.

— Добре — извика Хосуел, после затича напред и се вряза в халската гмеж. Много от чудовищата реагираха на човешката атака просто като затичваха по-бързо — опитваха се да се измъкнат по дълбоко изровения си път.

Мирима погледна наляво и надясно. Всички рицари бяха слезли от конете си и много от тях вече скачаха сред редиците на халите, въоръжени единствено със своя кураж, даровете си и с бойните си брадви. Успя да зърне на север щандарта на Габорн. Сражаваше се рамо до рамо със зелената жена.

Мирима скочи след Хосуел в оврага. Спряха за миг, за да прострелят две хали по пътеката.

Заради даровете й всичко сякаш се случваше много забавено. Знаеше, че халите се носят със скорост двайсет мили в час, но на нея това й приличаше просто на ходене.

Пусна нова стрела и отново не улучи.

— С твоите дарове — каза й Хосуел — можеш да си позволиш да не улучиш. Ако някоя хала те нападне, просто побегни.

Уверенията му имаха успокояващ ефект. Тя извади нова стрела и се прицели. Чудовището се носеше към нея и когато се надигна нагоре, изпълни цялото й полезрение. Устата му зейна. Кристалните му зъби блестяха като разтопени ножове.

Тя се присви, успя да пусне стрелата през мекото небце, след това отскочи, докато звярът продължи да връхлита към нея.

Халата се срина на земята. Сърцето на Мирима заби като ковашки чук — вече не толкова от страх, колкото от ловна възбуда.

Избиването на оръженоски изглеждаше лесно. Тя се почувства изкушена да награби бойния чук на Боренсон, да скочи в гмежта им и да започне да млати, но устоя на подтика. Лъкът усилваше самоувереността й.

Срещу тези чудовища всяка грешка щеше да е последната.