Метаданни
Данни
- Серия
- Повелителите на руните (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wizardborn, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2009)
Издание:
ИК „Бард“, 2003
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954-585-415-4
История
- —Добавяне
Девета книга
Ден втори в Месеца на листата,
Затишие между две бури
Пролог
Купувал си Кренер, крал Туумски, говна
и с тях наторявал си свойта страна.
Но после намерил си той главатари
и взел синовете им — дали ги даром.
В Южен Кроудън крал Андърс цяла нощ забавляваше гости. Между тях имаше десетина свирепи стари бойни главатари от Интернук, с техните къси наметки от тюленова кожа и рогати шлемове. Бяха доплавали на кораби, изрисувани като сиви влечуги, и рунтавите им бради миришеха на морска сол. Сребристозлатните им коси бяха сплетени, а вятърът беше обрулил лицата им.
Всеки друг владетел освен Андърс щеше да се опита да ги купи за каузата си. Бойните главатари на Интернук бяха пословично евтини. Но Андърс не предлагаше пари. Само ги наливаше със здраво пиене и тъпчеше главите им с приказки за вероломството на Габорн Вал Ордън. Към полунощ те вече тропаха със сребърните халби по дървените маси и ревяха, че искат главата на младия крал. За да отпразнуват решението си, убиха един шопар и топнаха плитките си в кръвта, а лицата си нашариха със зелени, жълти и сини шарки. Не искаха друга плата за службата си, само военната плячка.
Така Андърс си купи половин милион жестоки главорези срещу силен ейл и един заклан шопар, на цена по-малка от един стоманен орел.
До тях лейди Варс, съветничката на кралицата на Ашховън, наблюдаваше с мълчалива усмивка как Андърс подработва бойните вождове на Интернук. Отказваше дори глътка да отпие от великолепното си вино. Беше респектираща жена, красива, умна и с бляскави сиви очи с цвета на оловна шиста.
Когато той настоя вождовете да отпратят корабите си към Дворовете на прилива, устните на дамата се стегнаха. Макар да се стараеше да изглежда неутрална, крал Андърс разбираше, че е срещу него. Толкова по-зле за нея.
Докато главатарите здраво затъваха в халбите си, тя се извини и забърза към пристанището, явно щастлива от шанса да се измъкне жива от кралството му.
Но Андърс знаеше, че в северното море се надига буря. След като лейди Варс се измъкна, той излезе навън. От прага без усилие чу вятъра, запял над белите гребени на мили разстояние, и подуши заледените капки в соления въздух.
При тази миризма звярът у него се размърда и закръжи в гърдите му като неспокойно псе. Само едно малко заклинание бе нужно, зашепна му този звяр, и вятърът щеше да издуе платната на кораба на съветничката и да го запрати право в скалите. Кралицата на Ашховън безспорно щеше да намери крушението на собствените си брегове. Щеше да поскърби за кончината на вярната си дворцова служителка, без изобщо да разбере що за предупреждение й е носила. И може би следващият съветник, изпратен от Ашховън, щеше да е по-сговорчив.
Андърс постоя на прага на своята цитадела, заслушан в глъхнещия тропот на копитата на коня на лейди Варс по каменната настилка на кралския път. Гъсти облаци скриваха звездната светлина, а пламъците в Голямата зала мятаха ръждиво сияние по каменния двор и отвъд него. Някъде долу в града се разнесе кучешки вой. Скоро още десетина псета взеха да му пригласят с жалния си плач.
Той изшепна заклинанието, което щеше да струва живота на дамата, и бавно повлече крака обратно към Голямата зала.
Когато се върна, един едноок боен главатар, Олмарг, го изгледа разбиращо. Олмарг се беше надигнал на масата, приведен над печеното прасе. Отряза си едното ухо, сдъвка го и изръмжа:
— Избяга ни оная.
— Така е — призна Андърс.
Още няколко главатари надигнаха мътни очи; бяха толкова пияни, че не си направиха труд и да заговорят.
— Знаех си, че ще офейка — каза Олмарг. — Дамите от Ашховън нямат вкус ни към вино, ни към война. Ама като се махна, поне можем да си развържем езиците.
Андърс отвърна с усмивка. Само допреди няколко мига Олмарг изглеждаше толкова пиян, че като че ли не можеше да разсъждава смислено.
— Съгласен.
— Нашата земя е студена — каза Олмарг. — През дългите зими младоците ни няма какво да правят, освен да се свиват в замъците под дебелите кожи и да топлят слугинчетата. Ей затова, откакто се помним, сме си продавали синовете на най-щедрия купувач. Трябва ни тая война. Плячката ни трябва. Нещо повече, трябват ни земи на юг. А по-добра от Мистария няма. Мислиш ли, че наистина можем да я вземем?
— И то много лесно — увери го Андърс. — Силите на Габорн са объркани. Халите съвсем не са единствената им грижа. Когато Радж Атън срути Синята кула, той изби повечето Посветители на Габорн. Сега в Мистария има много лордове, но малко от тях са Владетели на руни.
Той замълча, та последните думи да се набият добре в пияните им глави. Мистария беше най-богатата страна в цял Роуфхейвън. От столетия тя бе добре защитена от вражески нападения — и не защото крепостите й бяха несъкрушими, а заради голямата чет и мощта на нейните Владетели на руни. Благодарение на своето богатство кралете на Мистария можеха да си купуват много силари — магически дамги, направени от редкия кръвен метал. С помощта на тези силари извличаха от поданиците си качества като сила и ум.
Но сега, лишено от своите Владетели на руни, които да го бранят, кралство Мистария нямаше да може да устои дълго.
— Нещо повече — продължи Андърс, — голямото ви преимущество е в това, че по-голямата част от армията на Габорн е заминала на запад, за да прогони Радж Атън от границите на Мистария. Доста ще се поизпотят там, защото Радж Атън е съборил няколко крепости, а хората му държат по-здравите от тези, които са останали. Габорн ще трябва да пожертва много от хората си, за да надвие Радж Атън. Двамата вече сигурно са се хванали за гърлата. Така Габорн остава открит за атака. Всичко това превръща крайбрежието на Мистария в меките слабини на Габорн.
— Меки, ама колко са меки? — усъмни се Олмарг. — Мъжете на Мистария превъзхождат числено моите с двайсет към едно. Даже с твоята помощ…
— Няма да е само моята — увери го Андърс. — Белдинук ще се изсипе отгоре и ще се присъедини към нас.
— Белдинук ли? — удиви се Олмарг, сякаш не бе дръзвал да се надява на такова предимство. — Мислиш, че стария крал Лоуикър ще се размърда?
— Лоуикър е мъртъв — заяви кратко Андърс.
При тази вест неколцина бойни главатари ахнаха.
— Как? Ама кога? — Един побърза да пресуши голямата халба в чест на стария крал.
— Научих новината само преди няколко часа — каза Андърс. — Лоуикър е бил убит днес от ръката на самия Габорн. Дебелата му дъщеря е много злобно същество. Няма начин да не потърси възмездие.
— Горкото момиче — въздъхна Олмарг. — Имам един внук, който не е много придирчив към жените. Ще взема да го пратя да я поухажва.
— Аз пък мислех да пратя сина си — ухили се Андърс.
Олмарг надигна халбата за тост.
— Е, да я спечели по-добрият.
При тези думи жената на Андърс стана от трапезата и изгледа Андърс сърдито. През последния час си беше седяла тихо и той почти бе забравил за нея.
— Ще си лягам — заяви тя. — Разбирам, че вие, господа, се каните цяла нощ да обмисляте как да прекроите света. — Надигна полите на роклята си и вдървено се заизкачва по стъпалата към спалните покои на кралската кула.
Последва дълга тишина. Един горящ в камината дънер бавно се отмести и се разсипа на пепел и жар.
— Да прекроите света! — възкликна Олмарг. — Добре ми звучи! — Безочливата алчност, блеснала в здравото му око, стъписа Андърс. Нещо смразяващо имаше в тази стегната челюст. Олмарг беше човек без задръжки и угризения.
— А Габорн си е още пале. Никак няма да е трудно да му отсечем главата. Само ако мога да взема бързо няколко града… да изтрепя останалите му Посветители… Габорн изобщо няма да може да се съвземе.
Андърс се усмихна. С едното си око Олмарг виждаше по-ясно, отколкото повечето хора с две. Светът се преобръщаше с главата надолу. Вярно, силите на Габорн го превъзхождаха многократно, но без Владетели на руни, които да ги предвождат…
— Прекрояването на света няма да е чак толкова трудно — каза Андърс. — Аз ще поискам много малко. Ще взема Хиърдън. — Олмарг вдигна въпросително бялата си вежда. Хиърдън съвсем не беше малка хапка, но за бойния вожд от Интернук нямаше да е от никаква полза. — Дъщерята на Лоуикър ще поиска западна Мистария, покрай възмездието. Вие ще искате брега…
— Всичко на двеста мили от брега — отсече Олмарг.
— Сто и петдесет — предложи Андърс. — Ще трябва да оставим нещо и за другите.
— Други ли?
— Имам послания от Алник, Ейремот и Туум. Скоро ще пристигнат техни сановници.
— Сто и петдесет да са — отстъпи Олмарг. Но добави замислено: — От друга страна, ако Габорн наистина е Земния крал? Можем ли да устоим срещу него? Ще посмеем ли да му се опълчим?
Андърс се изсмя толкова гръмко, че смехът отекна в притихналата зала и накара задрямалите при камината ловни псета да надигнат тревожно муцуни.
— Той е просто измамник.
Постара се да го каже уверено, макар да не беше много уверен. Звярът, който се бе вселил в него, го даряваше с особени сили. Андърс можеше да чува гласове, понесени от вятъра чак от другия край на света. Можеше да надушва миризми от мили разстояние. Но дори на вятъра му трябваше време, докато ги измине.
Съжаляваше, че не знае как е свършила битката на Габорн с Радж Атън — тази вест щеше да стигне до него по-късно.
При това негово уверение Олмарг сряза и другото ухо на шопара и пиршеството продължи.
След като нещата се уредиха по този начин, Андърс се качи в кулата и завари жена си да реши косата си в спалнята.
Гърбът й все още беше вкочанен от яд. Докато той преминаваше през стаята, тя го проследи с очи и задърпа гребена толкова настървено, сякаш смъкваше тръни от главата си.
— Нещо изглеждаш изнервена — подхвърли небрежно Андърс. Знаеше какво я е ядосало и се опита да я разсее. — А трябва да си зарадвана. Новините днес са добри. Напоследък най ме тревожеше мълвата за халите в Северен Кроудън, но сега чувам, че братовчед ми ги е прогонил.
— Щастлив изстрел с балиста, който убил злата им магесница — измърмори жена му, — а другите магесници изяли мозъка й. Не е чак толкова за радване. Ще се върнат още повече.
— Да — Андърс се опита да погледне откъм по-светлата страна. — Но следващия път братовчедът ще е по-добре подготвен за тях.
Жена му помълча дълго. Той изчака да й накипи съвсем, докато думите не изригнат от устата й.
— Защо се унизяваш така? Не бива да се пазарим с варварите от Интернук. Миришат на мръсно и на китова мас. А и тия приказки, дето им ги наприказва…
— Са самата истина — прекъсна я крал Андърс.
— Самата истина? Обвиняваш Габорн Вал Ордън в убийство на крал Лоуикър?
— Днес Лоуикър се опълчил срещу Габорн и отказал да го пусне да премине през Белдинук, точно както казах. Заради това Габорн го заклал като говедо.
— Откъде го знаеш това? Никакви куриери не са идвали! — повиши глас тя. — Ако бяха дошли, щях да ги видя.
От дълги години Андърс бе пренебрегвал телесните си потребности и това го бе направило хилав като дрипа. Сега той се стегна и се поизпъчи, за да си придаде повече авторитет.
— Получих съобщението лично. — Не искаше да говори повече по този въпрос. Много добре знаеше, че тя беше на трапезата до него през целия следобед. Ако беше пристигнал личен вестоносец, щеше да го види.
Устата й се изкриви от яд и той разбра, че всеки момент ще кипне. Изрече наум кратко заклинание, посегна с показалеца си и я докосна по устните.
— Шшшт… Наистина дойде устно съобщение. Повече подробности ще научим заранта.
На лицето й се изписа объркване и кралицата не отвори уста. Нямаше да може да се съсредоточи и да проговори поне още час.
Той отвори вратата към терасата и пристъпи навън. Звездите грееха над тъмните градски покриви. Нощните стражи крачеха по стените точно под кулата. Наоколо плющеше хладен вятър и препускаше на юг. Далече някъде се чуваше зов на бухал. Иначе градът бе замрял.
Крал Андърс вдигна лице, вятърът се плъзна в косата му и той се наслади на хладната милувка. Звярът в гърдите му се размърда. Той разбираше какво иска този звяр. И прошепна:
— Убий кралицата на Габорн, за да не стане синът по-велик от своя баща.
Издиша леко, така че звукът на думите му да може да се понесе над далечни земи и с още малко да усили надигащата се буря.