Дейвид Фарланд
Родена магьосница (16)

Триумфално влизане

Хитрецът смята за глупак онзи, който действа против собствените си интереси. Праведникът смята за глупак онзи, който действа против интересите на цялото човечество.

Следователно всички са глупаци.

И тъй като се налага да живея сред глупаци, аз ще заложа цялото си имане при праведните глупаци.

А този проклет хитър глупак го хвърлете на мечките!

Херцог Брайтън от Северен Кроудън, откъс от присъдата му над шамбелан Уайт по много обвинения за кражби

Пред цитаделата на херцог Палдейн в Карис гъмжеше от лордове и търговци, стекли се от цял Роуфхейвън, и всички бърбореха шумно, или поне така му се струваше на Фейкаалд.

Той стоеше сам, опрял гръб на каменната стена, и слънцето го грееше. Беше притворил очи и слушаше.

Шумната вълна от гласове го смазваше. Заради дузината му дарове на слух и два пъти по-малко на жизненост ушите му пулсираха, а под черепа си усещаше досадно бръмчене. Дори опиумът, който бе изпушил, не помогна много, освен че го остави разнебитен, разсредоточен и леко замаян. Горчивият му вкус беше полепнал по зъбите му. Той се намръщи, съсредоточи се и започна да следи отделни гласове из тълпата.

— … „И Земния крал не може да оправи това“, му викам. Тия зарзали няма да вържат и след двайсет години… — говореше гръмко някакъв висок селяк.

— … без едно „ако обичате“ да каже… — викаше някаква жена по-навътре в тълпата.

— Извинете. Добър ден. Извинете. Моля да ме извините — извиняваше се някакво девойче и ловко си пробиваше път през гъстото множество.

— Виж го оня с черния халат. Аз ако бях крал, щях да ги изгоня такива от града. Ама за какъв се мисли той? — прошепна една перачка за Фейкаалд, а спътничката й изсумтя съгласна.

Скоро на далечния хълм прокънтя тръбен зов, Фейкаалд обърна очи към черния хоризонт и видя приближаващата се кралска свита.

Той пак притвори очи, намести се на стената като излязъл да се сгрее на камъните гущер и зачака.

 

 

На път към Карис Габорн изпитваше силна тревога.

Слушаше наставленията на Бинесман към Ейвран и се чувстваше безкрайно слаб.

Земните сили наистина бяха велики. Но тези сили можеха да се владеят само от онези, които напълно се отдаваха в служба на Земята.

Габорн се стараеше да се държи като Земния крал, но се чувстваше като нещо много по-нищожно.

Умът му кипеше. Краят на света приближаваше. Усещаше го като болка, която го пронизваше до костите. Съветът му с Умовете на баща му предната нощ, посланията, които изпрати, малките спечелени битки — всички тези неща бяха несъществени.

Подозираше, че ключът към спасяването на неговия народ е в сблъсъка му с Истинската господарка.

В главата му беше започнал да се оформя безумен план.

Всичко зависеше от Ейвран. Ключът към намирането на Истинската господарка бе в това Ейвран да погълне мозъка на Майстора на пътя. Напразно се мъчеше да измисли други възможни планове. Наистина, вайлдът на Бинесман също поглъщаше халски мозъци, но съществото едва говореше. Рядко успяваше да разбере въпросите и още по-малко можеше да им отговори.

Така че Ейвран трябваше да яде. А след това… Габорн не смееше и да помисли какво ще трябва да направи.

В по-безгрижните дни на младостта си Габорн беше дръзвал да помечтае как ще може да играе по сцените на Мистария. За тази цел бе изучавал подробно изкуството на мимиката в Къщата на Разбирането, в Стаята на лицата.

В град Аньов Стаята на лицата не приличаше на никоя друга. Много така наречени „Стаи“ из града всъщност се намираха в бирарии или по открити площади. Така например Стаята на стъпките, където се изучаваше изкуството на пътуването, всъщност не беше никаква стая, а няколко пръснати из околностите хижи и конюшни, до които човек трябваше да отиде, за да си вземе уроците.

Други Стаи бяха по-закътани. Някои предмети се преподаваха в сурови помещения и мрачни зали. Някои „Учители край камината“ ревниво пазеха интелектуалния си багаж, като учителя Вангрийв в Стаята на сънищата, и затова преподаваха в сводести зали под земята, далече от любопитни уши или, Силите да не дават, от шпиони.

Но Стаята на лицата беше построена на открито — място, предназначено да бъде посещавано и да му се възхищават, на един остров, сред величествен замък — замъка Рю.

Някакъв търговец бе построил замъка Рю преди осем столетия — не като дворец, където да се оттегля по време на война, а просто заради неговата елегантност и красота. Каменните му стени бяха покрити с вар, която розовееше призори и по залез-слънце сред изумруденото море. Тънките му кули и минарета се издигаха високо във въздуха, а просторните му градини растяха тучни, напоявани от прозрачни езерца, в които лилиите цъфтяха през цялата година и където вечер квакаха жаби. Изящни мостове прехвърляха многобройните свързващи ги потоци.

Мястото беше идеално за отдих и размисъл. Нощем човек можеше да се скита из замъка, да обикаля по улиците и да си купува всякакви вкусни неща: щипки от син рак, кипнати в солена вода, пушени крака от лебед, свинско, топено в кориандър и дюлев сироп, или пресни сладкиши, пълнени с фурми и кимион, горещ ром, подсладен с козе масло и индийско орехче.

Пищната Голяма зала на замъка Рю приютяваше един от най-старите и най-впечатляващи театри в цяла Мистария. И всеки, който се учеше там, се надяваше един ден да играе водеща роля в някоя велика пиеса, като „Тази желязна клетка“ на Танъндиър, или „Историята на един простак“ от Бомбрей.

Та в един от по-безгрижните си периоди Габорн бе дръзвал да помечтае, че и той ще стане велик актьор.

Но Къщата на Разбирането бе нещо много повече от елегантна фасада или настлани с камък улици, наситени с миризми на деликатеси, или красиви театри, в които мимиците показват изкуството си.

Тя все пак беше място за учене и практика. Имаше десетки тренировъчни зали и още всевъзможни кътчета и ъгълчета.

Великият мим Торин Беласи бе посветил целия си живот на изучаването на лицата — как се набръчкват очите при радост, как се разтварят устните в любовна страст. И приживе много скулптори бяха направили отпечатъци на лицето му, пресъздаващо тези изражения.

Сега десетте хиляди лица на Торин Беласи висяха по стените из целия замък Рю. Всяка маска беше изваяна от твърда глина в центъра на плакет с диаметър около три стъпки. В чест на кралете на Мистария всяка маска беше обкръжена с дъбови листа и цялата маска беше опечена в пещ и изглеждаше като изсечена от пясъчник.

Човек можеше с часове да обикаля нишите и да разглежда маски с имена като „Познаване на стар приятел“ или „Предизвикване на крадец в тъмна стая“, или „Баща, замислен за първородния си син“.

В Стаята на лицата веднъж Габорн беше разгледал плакет, наречен „Как си представям, че ще изглежда Земния крал“.

Беше изражение на мъдър завоевател, благонамерен, силен и безукорен. Беше изражение, съдържащо цялата възможна обич към хората и обещаващо спасение за деца, просяци и глупци.

На път към Карис, на втория ден в Месеца на листата, Габорн си беше поставил на лицето точно това изражение.

Знаеше, че никога няма да може да играе в Голямата зала в замък Рю. Никога не беше играл сър Гутфийт в „Тази желязна клетка“.

Съжаляваше за това. Ролята му говореше много. Сър Гутфийт беше човек, чиято роля на рицар го оставяше с чувството, че е погребан в проклетата си броня. Междувременно щитоносецът на добрия сър все се стараеше да го накара да се чувства доблестен и смел, като го насочваше към битки, които може да спечели, докато накрая окаяният рицар падаше дотам, че се замесваше в свада между улични курви и слугинчета в пивница, за да ги разтърве.

Но Габорн знаеше, че никога няма да играе на сцена.

Вместо това на път към Карис той се задоволи с ролята си на Земен крал. Цял Карис щеше да му е публика, а Габорн никога не бе играл по-главна роля.

Съмнения и тревоги замъгляваха ума му. Яздеше през мъртвите земи като в сън и през цялото време се чудеше за това момиченце Ейвран с неговите странни дарования — дали то би могло да го поведе и дали той би посмял да го последва.

Херолдите му засвириха със златните си тръби малко преждевременно, така че докато изкачи височината над Стената на Барън, половината население на Карис се беше изсипала пред градските порти, а другата половина се бе покатерила по кулите и крепостните стени.

Дори от миля и половина силата на възгласите, които го посрещнаха, беше смайваща. Накацалите из града врани, чайки и гълъби закръжиха около градските кули като конфети.

Йоме, която яздеше до него, зяпна в ужас, като видя развалините на града. С думи не можеше да се опише — рухналите стени, огромната дупка от червея, полето с мъртвите хали, нападали по изпепелената земя с отвратително зейнали челюсти.

Габорн продължи към Карис сред гръмките овации. Свиреха рогове, мъже викаха гръмогласно за поздрав и вдигаха високо юмруци в триумф. Жени плачеха от благодарност и не една майка вдигаше детенцето си над тълпата, за да му го покаже.

— Това е Земния крал! Запомни този миг. Помни го за цял живот!

Беше техният спасител, в края на краищата. Беше призовал световен червей и бе унищожил зла магесница. Беше разпръснал цяла орда хали с едно махване на ръката.

И в момент на глупост беше забравил какво се очаква от него.

Щом подкараха по провлака, спряха. Мъртвите хали бяха извлечени далече настрани — освен една.

Там, сред сивата прах от руините, лежеше главата на една-единствена хала, с широко зейнала уста… злата магесница. Чудовището беше невероятно. Йоме ахна като видя размерите му, защото устата беше достатъчно широка да глътне кола със сено. По челюстта и на тила висяха дългите, приличащи на змии пипала — сетивните органи на безоките чудовища. Всяко пипало на звяра беше с дължина от три до пет стъпки и дебело колкото бедрото на Габорн — близо три пъти по-голямо от всяко пипало на друга хала. Сивата глава на магесницата грееше от многобройните татуирани по нея руни, които сияеха като огън; на утринната светлина огромните й кристални зъби блестяха като кварц.

Йоме зяпна с възхита трофея.

— Никога не съм чувала за толкова голяма!

— Според слуховете имало и още по-големи — отвърна Габорн.

Точно пред портите на града чакаше вестоносец. Когато Габорн мина покрай него, мъжът извика:

— Милорд, вест от Скалбейрн. Халите са оставили дупките си преди час и се придвижват на юг!

Габорн му кимна.

— Предай му, че идвам.

После се усмихна и замаха с ръка, докато влизаше в града. Запазвайки маската си — царствен, мъдър, несъкрушим. Маската на Земния крал.

Хората ревяха от възторг.

Не можеше да остане дълго в Карис. Трябваше да се добере до Мястото на костите, да се изправи срещу Истинската господарка. Но първо трябваше да се присъедини към Скалбейрн и да започне своята кампания срещу халите. Трябваше да намери този „Майстор на пътя“ и да научи пътищата на Долния свят. Този подтик вече ставаше неустоим.

Яздеше по улиците и оглеждаше пораженията. Миризмите на отчаяние и гнило — утайка от проклятията на злата магесница, все още витаеха във въздуха. Зачуди се как хората му са могли да ги изтърпят.

Спря само веднъж, когато лорд Боуен извика и посочи в тълпата.

— Ето го там! Дето ви разправях — онзи Уагит!

Габорн дръпна юздите на жребеца си и изгледа хилещия се идиот. Уагит бе с жълта като слама коса, а очите му бяха толкова бледи, че по-скоро приличаха на дупки, отварящи се към бездънно небе. Но пък беше едър, в името на Силите! Ревеше с цяло гърло, вдигнал високо брадвата си с полепнали по нея парчета халска плът.

Значи наистина беше убил поне една хала, а сигурно и повече. Габорн откровено се съмняваше. Бройката определено беше преувеличена. Все едно. Сега в очите на цял Карис Уагит беше герой, а светът имаше нужда от герои.

Глупакът не забеляза, че Габорн е спрял и го гледа, докато не го посочи. Тогава Уагит се сепна и за радост на околните изглеждаше съвсем шашнат от това, че Земния крал го е забелязал.

Сърцето на Габорн бе на страната на младежа. В свят, в който жестокосърдечните и хитреците преуспяваха, яздейки гърбовете на бедняците и несретниците, хора като Уагит твърде често биваха упреквани несправедливо. А глупостта можеше да се изцери само с един дар. И като дадеше дар на ума от някой слаб или страхлив на такъв като Уагит, човек можеше да създаде много могъщ воин.

За съжаление качеството ум беше рядкост сред толкова проста тълпа. Габорн с радост щеше да даде за такъв човек десет богати търговци от Лайсъл.

— Уагит от Силвърдейл, на колене! — извика той.

На човека определено му липсваше дворцов маниер. Смъкна се тромаво на колене и сведе глава, ужасно намръщен, сякаш знаеше, че е направил нещо лошо, но не можеше да си спомни какво точно. Габорн подкара към него, видя стръкчета овесена слама в русата му коса. Явно беше спал в някоя конюшня. Може би спеше така всяка нощ.

Габорн можеше да го изцери само с един силар. Според древния закон всеки, който убиеше хала, си спечелваше един силар от своя крал. Ако слуховете излезеха верни, Уагит си беше спечелил цели девет. Но Габорн се зачуди дали човекът няма да се чувства по-щастлив, ако си остане идиот.

Извади меча си и докосна с острието му раменете на мъжа.

— Барон Уагит от Силвърдейл, станете!

Хората на Карис избухнаха в див възторг. Идиотът се изправи. За тяхно огромно удивление, Габорн му подаде ръка и го прикани да се качи зад него на бойния му жребец.

След това отново си надяна маската на Земния крал.

Но представлението му не беше съвършено. Някои от поданиците му явно бяха чули слухове, че е изгубил силите си. Видя изплашени лица тук-там из тълпата, а един дори извика:

— Милорд, вярно ли е?

За миг маската му се пропука. Някои забелязаха. Едно селско момченце, може би четиригодишно, което седеше с майка си върху купчина бъчви, попита високо:

— Защо изглежда толкова тъжен?

Габорн подкара коня напред.

 

 

Фейкаалд наблюдаваше парада на Габорн край херцогския палат с умерено удивление. Следеше за признаци на слабост у него, но младият крал изглеждаше царствен, уверен — почти всичко, което тези селяци наоколо очакваха от един Земен крал.

Но Фейкаалд виждаше зад фасадата. Вече от години той служеше на Радж Атън. Беше верен, благоразумен — какъвто трябва да е всеки добър слуга. Беше наблюдавал как Радж Атън израсна от невзрачно момченце, за да се превърне в най-великолепния и могъщ владетел, който светът бе познавал.

До голяма степен Радж Атън се превръщаше в Дар всечовешки заради вярната служба на Фейкаалд. Сега, въпреки че бе изгубил някои от ключовите си дарове, той живееше и изглеждаше сияйно, както винаги.

Момчето, което правеше своя парад през улиците на своя порутен град, не беше дори бледа сянка на Радж Атън.

Габорн яздеше кон, с какъвто Радж Атън нямаше да нахрани и кучетата си, с някакъв ухилен идиот от тълпата на седлото зад него. Бронята на Габорн беше напрашена от пътя, както и конят му.

Свитата подмина — раздърпани рицари от половин дузина кралства, няколко мръсни главанаци отзад, в опърпани метални ризници, с които ги беше снаряжил лично Радж Атън.

Габорн по нищо не можеше да надмине Радж Атън — освен… в онази работа със световния червей.

Габорн наистина бе призовал червей и беше спасил Карис, докато Радж Атън не можа. Човек можеше да помисли, че той нарочно крие своята мощ под простоватата външност.

Фейкаалд завиждаше на момчето за тази сила. Да можеше някак неговият господар да спечели короната на Земния крал.

Докато Габорн подминаваше, Фейкаалд наблюдаваше лицата на хората в тълпата: радващите се деца, обнадеждените майки, угрижено намръщените старци.

Не се чувстваше част от тази тълпа. Карис се надяваше на благодеянието на Земния крал, но не и той. Светът беше голям и Габорн не можеше да се надява да го опази целия. Точно в този момент хали нахлуваха в Картиш.

Докато Габорн правеше своя триумфален парад, хората на Фейкаалд умираха.

И така щеше да си остане. Светът бе огромен, а Габорн беше малък. Не можеше да опази и Роуфхейвън, и Индопал.

Фейкаалд залагаше надежди на собствения си крал.

И така, Габорн подмина.

Но присъствието на Фейкаалд в тълпата не остана незабелязано. Един ездач се отдели от кралската свита, заобиколи зад гигантите и се вряза с коня си през тълпата.

— Поздрави, каифба — каза на индопалски Джюрийм ниско наведен, за да може по-добре да види каифба от високия си кон. — Силна е миризмата на опиума по теб днес.

Фейкаалд отвори очи и килна към Джюрийм „здравото“ си дясно ухо.

— А? — отвърна той, поддържайки по стар навик преструвката, че е почти глух.

— Опиумът… — каза високо Джюрийм.

— Аа… — Фейкаалд кимна и довърши: — Сладък спомен за дома.

— И добро прикритие за измамника — обвини го Джюрийм.

Дребните престъпници в Индопал често пушеха опиум, за да държат нервите си отпуснати и зениците разширени. Това им помагаше да прикриват двойствеността си дори при тежки изтезания по време на разпит.

— И добър лек за болните кости на един старец — тихо отвърна Фейкаалд.

— По каква работа си тук? — строго попита Джюрийм.

— Дойдох да говоря с твоя крал по спешен въпрос — рече Фейкаалд. — Искам да потърся съвета му.

— Но го остави да те подмине?

— Е, той нали ще остане за дворцов съвет? Триумфът му беше велик. Няма ли да остане да приеме овациите на народа си?

— Снощи са те видели да напускаш града с огнетъкачите — възрази Джюрийм.

— Върнах се преди малко.

— Чудя се защо изобщо си тук.

Фейкаалд се усмихна кротко.

— Снощи отлетях с балона, защото исках да видя придвижването на халите. Не видях нищо особено. Но в планините срещнах вестоносец, който носеше лоша вест. Хали са нападнали Картиш. Води ги самата Господарка на Долния свят. И съм дошъл да помоля Земния крал за помощта му.

— Радж Атън търси подкрепата на Габорн? — невярващо попита Джюрийм.

— Не — отвърна Фейкаалд. — Той никога не би помолил Земния крал за помощ. Но след битката вчера трябваше да се запитам: към кого другиго може да се обърне народът ни?

— Лъжеш, или криеш нещо — каза Джюрийм. — Ще предупредя Габорн да не се среща с тебе.

— Той все едно ще го направи.

— Сваляй пръстените! — заповяда му заплашително Джюрийм.

— А? — отново се направи на глух Фейкаалд.

— Пръстените!

Фейкаалд изпита неохота, но беше стар човек, непредразположен към бой, а тонът на Джюрийм предупреждаваше, че ако не му даде пръстените, сам ще ги вземе. Смъкна пет пръстена от кльощавите си пръсти и ги сложи в широката шепа на Джюрийм.

Джюрийм отвори тайника на единия. От иглата вътре капеше зелена отрова от един храст, наричан на езика на Фейкаалд „злосторник“.

— Това какво е? — настоя Джюрийм.

— Малка защита за един старец — невинно отвърна Фейкаалд. Джюрийм изсумтя и отвори тайника на друг пръстен. — Човек никога не е съвсем в безопасност — добави Фейкаалд.

Джюрийм прибра пръстените в джоба си.

— Боя се, че кроиш коварство.

— Какво? — попита Фейкаалд и килна отново главата си все едно, че не е чул добре. Отдавна беше усвоил изкуството на манипулиране. Знаеше, че точно сега престореният гняв ще му свърши добра работа. — Ти ли ме обвиняваш в измяна? Ти, който наруши клетвата си пред господаря си, сега ще ме учиш на вярност?

Джюрийм си замълча, но отвътре му кипеше и очите му го издадоха.

„Добре — помисли Фейкаалд. — Чувства се виновен, че не ми е повярвал. Сега е моментът за удар, да предложа ръка за приятелство.“ Фейкаалд поклати глава.

— Прости ми за избухването, братко. Но и двамата сме вървели по грешен път. Сега и двамата се надяваме да живеем по милостта на Земния крал. Не ми вярваш, знам. Но те уверявам, че не съм по-различен от теб.

Фейкаалд въздъхна тежко и обърна поглед на изток, над потъмнялата от вчерашната битка равнина, с планините Хест по-нататък, а зад тях — Индопал.

— Само се надявам, стари приятелю, че заради всички нас постъпваме правилно, като подкрепяме Земния крал. Мислиш ли, че Габорн ще прати помощ в Индопал?

— Да — уверено отвърна Джюрийм. — Говори с него. Наблюдавай го внимателно и ще видиш. Може да дойде време, когато ще пожелаеш да му служиш с цялото си сърце.

Фейкаалд се вгледа в очите му, изпълнени с надежда.

— Мда, като нищо, братко мой. — Протегна ръка и стисна Джюрийм над лакътя по обичая на техния народ.

Джюрийм си тръгна, а Фейкаалд отиде да яхне коня си. Великолепното имперско животно беше претърпяло много през последните няколко дни. Вярно, имаше много дарове, но беше измършавяло от безкрайната езда.

Любопитството на Фейкаалд се бе изострило. Възможно ли беше Джюрийм да е прав? Щеше ли Габорн да помогне на Индопал? Що за сили трябваше все още да се крият у това момче?

А ако успееше да го убеди да отиде, премахването му след това щеше да е много по-лесно.

Докато оседлаят коня му, кралят и свитата му вече поемаха през равнината. Фейкаалд препусна да ги догони.