Дейвид Фарланд
Родена магьосница (11)

Родена магьосница

Нямам баща. Като всички Земни пазители, роден съм от Земята.

Чародеят Бинесман

Призори, сред изпепелените поля на трийсет мили северно от Карис, Мирима попита Ейвран:

— Значи повече не знаеш нищо?

— Казах ви всичко — отвърна Ейвран.

Беше разказала как е срещнала Роланд Боренсон, свекъра на Мирима, на път за Карис, заедно с барон Пол и зелената жена. Беше описала подробно времето, преживяно с Роланд и барон Пол, и как след това я спасил мъжът й, в свитата на Сафира. И как бе помогнала на сър Боренсон да влезе в Карис и да потърси баща си.

Разказът й покърти Мирима.

Сър Боренсон се мяташе в треска във фургона. През нощта Мирима беше направила за него всичко, което можеше. Беше го намазала с балсами от знахарите, беше направила върху него възлиянията с вино и бе шепнала заклинанията към Водата. Наложи се да останат в Карис от страх да не срещнат някоя хала в тъмното. Но още призори Мирима тръгна с надеждата, че чародеят в Балингтън би могъл да го изцери.

Фургонът се теглеше от подсилен кон и колелетата пееха в бързия си въртеж по пътя през мъртвите земи.

Ейвран го беше осигурила — бе заявила, че има „спешно донесение“ за краля. Но беше премълчала някои подробности от историята си.

Слънцето бе започнало да се издига зад обраслите с дъбове хълмове като студено червено око. Ейвран примижа срещу него, после дръпна качулката на наметалото над лицето си.

Не й хареса парещото усещане от досега на лъчите му. Чак настръхна. Ръцете я сърбяха, сякаш бе държала отровен бръшлян.

Но се радваше, че не е на мястото на Боренсон. Мирима беше издърпала ризата му, погледнала бе под бронята и Ейвран зърна раната му.

Раната щеше да е гадна при всички случаи, дори да не беше забрала. Ейвран нямаше представа как е възможно мъжете да си правят това един на друг.

— Мирима — попита тя, — когато се махнат топките на един бик, казват му „вол“. А когато ги махнат на жребец, казват му „кон“. Как се казва, когато се махнат на мъж?

— Евнух. Радж Атън е направил от мъжа ми евнух.

— О! Това означава, че не може да има бебета, нали?

Очите на Мирима се напълниха със сълзи и тя прехапа устна. След малко отвърна:

— Точно така. Не можем да имаме бебета.

Ейвран не посмя да зададе друг въпрос. Щеше да е твърде болезнен за Мирима.

— Видях как плака над Роланд — каза Мирима.

— Той умря. Всички, които познавам, умряха: Роланд, и Бранд, и майка ми.

— Аз бях в Лонгмът, когато дойде духът на Ерден Геборен — каза Мирима. — Той наду бойния си рог и мъжете, които бяха загинали същия ден, станаха и се включиха в неговия лов. Бяха щастливи, Ейвран. Смъртта не е край. Тя е само ново начало. Сигурна съм, че Роланд е щастлив, където и да се намира сега.

Ейвран не отвърна нищо. Не беше сигурна как точно се чувстват мъртвите.

— Ти не си го познавала дълго — каза Мирима, сякаш от това трябваше да й стане по-добре.

Ейвран поклати глава.

— Той каза… — Тя подсмръкна. — Каза, че ще помоли херцога да разреши да ми стане баща. Никога не съм имала баща.

Мирима посегна и я хвана за ръката. Погледна я в очите и каза:

— Ако херцогът е дал това разрешение, тогава трябва да съм ти снаха, а ти да си ми зълва. — Стисна ръката й. — Една роднина повече няма да ми е излишна.

Ейвран стисна челюсти и се помъчи да потисне страха си.

Потрепери. Стомахът й все още беше стегнат на топка от ужас. Беше се хранила с мозъци на хали предната нощ, но не смееше да каже на Мирима за това. Не смееше да сподели с непознат човек как я терзаеха сънищата на халите.

Изпълзя от капрата във фургона и се сви в сеното. Миришеше на свежа детелина, на власатка и на овесена слама. Тя зарови лицето си в сеното, но не можа да се отърве от спомените.

С умствения си взор Ейвран виждаше огромна хала магесница, която крачеше нагоре по някакъв хълм към ветровита пещера. Образът и миризмите идеха неестествено ясни, като в сън наяве или все едно, че споменът беше по-истински от живота, който беше живяла.

Не виждаше сцената така, както щеше да я види човек. Халите нямаха очи; имаха вместо тях пипала, с които усещаха живота по непонятен за нея начин. За една хала живите същества сияеха като мълния.

Сега Ейвран си спомни как сияеше халата магесница и как й говореше с миризми:

„Следвай дирята ми!“

В този спомен Ейвран нямаше никакъв избор, освен да я следва. Но изпитваше ужас и знаеше, че крачи към място, където не иска да се озове. Долавяше миризми във въздуха — писъци на изтезавани хали.

Пипалата близо до ануса на Истинската господарка изпускаха думи и Ейвран бързо заситни напред, за да ги улови.

„Не се бой — казваше Истинската господарка. — Надушваш болка, но ти няма да бъдеш подложена на нея. Кръвта на Верните ще е сладка за теб.“

Образът угасна. Ейвран разбра, че е припаднала.

Сигурно бе спала няколко минути, защото очите й бяха по-отпочинали. Но коремът все още я болеше от прекомерното ядене и тя го стисна с ръце.

Успя да се пребори със смътното усещане за паника. Спомняше си късчета от случилото се след това. Помнеше силари и заклинания.

Истинската господарка беше предложила дар на своята слугиня. Но Ейвран не можеше да прецени какъв точно. Не беше могла да изяде много от мозъка на чудовището — нямаше и една десета. Изобщо не знаеше колко е знаела магесницата, не можеше да придаде смисъл на повечето от мислите и спомените на халата.

И тъкмо това, което не знаеше, я плашеше най-много.

Постара се да потисне безпокойството си и задържа образа на халата в ума си, мъчеше се да си обясни защо чудовищата виждаха живите същества като сияния на мълнии. Предположи, че е защото в хората има мълния. В топлите летни нощи, когато облаците се снишаваха над гнездото на грааците в цитаделата Хейбърд, тя често отвиваше вълненото си одеяло и виждаше малки проблясъци като от мълния по кожата си. Зверомайстор Бранд казваше, че това е, защото в нея имало мълния.

Ейвран легна до сър Боренсон и положи глава на ръката си. Забеляза, че в наметалото й са се вплели някакви бледозелени нещица… коренчета.

Измъкна едно-две и ги хвърли в сеното. Цялата нощ беше валяло, затова наметалото й беше мокро и цялото покрито със семена.

Сега семената поникваха. Бяха навсякъде по наметалото й, като малки зелени червейчета. Реши да ги изскубе по-късно.

Фургонът мина покрай някакво дърво и Ейвран видя сенките на листата. Вдиша дълбоко и пое в дробовете си мириса на поля и хълмове.

Сепна се и се изправи възбудена. Бяха напуснали мъртвите земи! Главата все още я болеше. Примижа срещу слънчевата светлина и придърпа наметалото си.

След снощната буря слънцето се бе издигнало в небето и мяташе коси сребърни лъчи през облаците, за да заблестят изумрудените хълмове. Петлите от някакво близко село го посрещаха с кукуригане, сякаш беше първият слънчев изгрев от цял месец, и цялата земя наоколо бе изпълнена с песента на чучулиги, лястовици и врабци почти от всеки храст.

Отляво ниските хълмове сякаш се кланяха на планинските върхари. Нощният дъжд се бе просмукал в сухата трева и земята ухаеше, напоена и нова. По-ниските склонове блестяха в пурпурно, розово и златисто от листата на кленове и елши.

Отдясно през гора от елши се виеше сребрист поток. Бели патици се поклащаха и крякаха, търсейки храна по бреговете му.

Отпред се простираше село с къщи със сламени покриви, наклякали от двете страни на пътя. Медоносче и бръшлян бяха увили каменните огради на градините.

Всичко изглеждаше така живо… всичко освен сър Боренсон. От пребледнял, сега той бе станал трескаво червен. От челото му се лееше пот.

— Къде сме? — попита Ейвран.

— В Балингтън — отвърна Мирима. — Ти спа повече от час.

Ейвран погледна към къщите. Предния ден беше успяла да усети присъствието на Габорн в битката. Беше видяла Земния крал като зелен пламък, който се изправяше пред нея веднага, щом затвореше очи. Земния крал трябваше да е тук.

Сега тя се пресегна със сетивата си, опита се да долови къде е. Но пламъка го нямаше.

Все пак в Балингтън имаше нещо. Тук тя усещаше сила, стара и неизмерима. Не можеше да долови центъра й, не можеше да разбере дали означава за нея добро или зло. Имаше чувството, че пътува към предопределението си.

Подкараха през селото, покрай четиридесет чудесни коня, които стояха готови за път пред конюшните. Ейвран забеляза и един фургон, около който обикаляха няколко навъсени стражи — пазеха кралското съкровище. Кралят, изглежда, се канеше да тръгне на път.

Едно селянче с кожени гащи, зелена ленена риза и шапка с перо водеше крава. Млякото капеше от издутото й виме.

Мирима спря, колкото да попита момъка:

— Къде е кралският чародей?

— Ей там, отзад — отвърна той и посочи към хана.

Мирима подкара фургона към задната стена на хана. Мина покрай обрасла с жасмин и лозници каменна ограда и стигна до дървена порта. Слезе и дръпна резето.

— Ти идваш ли? — попита Мирима. — Нали каза, че носиш съобщение само за кралските уши?

Сега, след като бе пристигнала, Ейвран изпита неудобство за измамата си. Боеше се, че ако разкаже историята си на Габорн, той ще я вземе за луда. Главата й запулсира от тъпа болка, но тя събра целия си кураж:

— Идвам.

Скочи от фургона на вдървените си крака и влезе през градинската порта. От сламата на гълъбарника излетяха кафяви и бели гълъби и загукаха тихо. По една череша подскачаше сива катерица и развяваше дългата си опашка.

Дните на Габорн стоеше на най-високото място в градината, сред петно слънчева светлина. Мършавият схолар с късо подстриганата коса и ръждивокафяв халат стоеше тихо, прибрал ръце зад гърба си, и наблюдаваше.

Самият крал седеше на един камък под едно бадемово дърво сред градината. Беше облякъл плетена ризница, сякаш готов за битка. Пот беше зачернила ватираната туника под мишниците му, все едно че вършеше някаква много тежка работа. Но той просто приказваше. Бяха го обкръжили поне трийсет рицари, всички насядали по тревата в лъскавите си доспехи, а младите щитоносци с подрязани на паница коси и по-грубо облекло бяха насядали по-назад в сенките. Повечето лордове носеха гербове на Мистария, но тя забеляза и щитове без знаци, и дори двама Непобедими, които бяха захвърлили връхните си палта, така че вече не носеха златното и пурпурното на Радж Атън.

Габорн седеше с изправен гръб и вдигната брадичка. Кралицата седеше в нозете му, в нежножълта като роза дреха.

Ейвран не забеляза чародея. Мирима попита шепнешком един от лордовете и той й кимна към хана.

Мирима бързо тръгна през градината, а Ейвран остана на мястото си; беше твърде изнервена, за да заговори.

Някакъв дребен благородник тъкмо казваше:

— В Карис разправят, че някакъв си прост човек, казвал се Уагит, убил цели девет хали в битката.

— Девет? — изсмяха се с неверие неколцина.

— Никой, който е оцелял след Карис, не може да бъде наричан повече „прост човек“ — каза Габорн. — И ако това е вярно, ще дам на този Уагит рицарски сан и ще го взема в личната ми гвардия. Какво знаете за него?

— Работи в мините в Силвърдейл — отвърна лордът. — Чувам, че бил малко… ами, простичък.

— Един глупак е убил девет хали? — попита с неверие Габорн.

— С дърварска секира при това — потвърди лорд Боуен. — Бардовете в Карис вече го възпяват. Щях да ви представя този човек, но при неговото скудоумие…

— Сили небесни, де да бяха всички такива глупци! — изруга Габорн. — Ще го взема в гвардията ми!

Рицарите се разсмяха, Ейвран също се усмихна неволно на шегата. Габорн можеше да направи от човека гвардеец само ако го изцереше от идиотизма му, а единственият начин това да стане бе ако вземе дар на ума от някой, който си е цял. Габорн, разбира се, не можеше да похарчи цял силар за един глупак, защото изцерявайки така глупака, щеше само да създаде друг глупак — при това с голяма загуба за кралството. Защото силарите, използвани в церемонията на даряването, се правеха от метал, много по-рядък и от златото.

Не беше мислила какво да очаква от Габорн. Обикновено си беше имала работа със стари сбръчкани херцози и барони. Но Габорн не приличаше на помпозен владетел, опитващ се да впечатли хората с десетината си дара на обаяние. Беше просто як дългокрак младеж с тъмна коса и пронизващи сини очи.

Беше очаквала, че Земния крал ще е мрачен и навъсен, изпълнен със самочувствие. Но Габорн полагаше всички усилия да създаде настроение, да ободри хората около себе си.

Ейвран реши, че й допада, макар да съзнаваше, че нещо тук не е наред.

От земята се надигнаха двама странни на вид воини. Единия тя разпозна по туниката. Носеше цветовете на Южен Кроудън и можеше да е само синът на Андърс, Селинор. Другата беше млада Конесестра от Флийдс.

— Милорд — каза Селинор. — Ние ще тръгваме веднага, ако позволите.

Габорн се замисли.

— Аз… не усещам непосредствена заплаха.

Кралицата изрече древната благословия от Флийдс:

— Ерин, Селинор — дано Сияйните яздят пред вас, а Блестящите да огряват гърбовете ви.

— И за вас, моя кралице — отвърна Конесестрата.

Габорн извърна очи към Ейвран и улови погледа й. Всички замълчаха и я загледаха с очакване. Все още носеше наметалото на небесен ездач. По тона на Габорн Ейвран разбра, че се бои да не би да му носи лоша вест.

— Е? — подкани я кралят. — Носиш ли съобщение?

Ейвран се обърка, не знаеше как да започне.

— Да не би… да си забравила съобщението си? — попита я вежливо Габорн.

— Аз… — Не знаеше какво да каже.

— Хайде, изплюй го, дете — прикани я един от кралските съветници.

Ейвран забърбори малко несвързано — мъчеше се да обясни какво е научила.

— Една зелена жена падна от небето, кръвта й капна по мен и оттогава всичко е много странно. Ядох от мозъка на хала. Мога да си спомням неща… как една хала вижда, мирише и мисли. Знам това, което знаят те. В Долния свят има една зла магесница. Наричат я Истинската господарка. Тя изпрати халите при Карис. Вие не сте я победили…

Рицарите около Габорн я зяпнаха слисани. Един избърбори:

— Откъде се взе това дете? Не видях да долита граак. Какви ги приказва тя?

Ейвран разбираше, че изговореното от нея не звучи никак смислено.

— Полудяла е — каза друг. Стана и тръгна към нея.

— Не! — извика Ейвран.

Габорн вдигна ръце да спре лордовете и я изгледа остро.

— Казваш, че си яла от мозък на хала и си научила това, което знаят те?

— Да — каза Ейвран. — Ядох мозък от злата магесница, която убихте. Знам това, което знае тя. Дошла е да унищожи всичкия кръвен метал под Карис, за да може по този начин да ни уязви. Но… във виденията си помня писъци на хали. Те също са се научили да взимат дарове.

Габорн се поколеба за миг. Изглеждаше умислен. Преди векове човечеството беше развило познанието си за руните в усилие да имитира начина, по който халите от Долния свят трупаха сила, като изяждаха жилите на своите мъртви, или научаваха повече неща, като изяждаха мозъците им. Но сега за пръв път човек беше открил, че халите са се научили да взимат дарове от своите.

— Кажи ми — попита Габорн, — знаеш ли нещо за „Мястото на костите“?

— Да! — извика Ейвран. — Така халите наричат трона, от който властва тяхната Истинска господарка, сред костите на враговете, които е изяла! Той е в Долния свят, близо до горящите камъни.

Кралицата ахна от изненада и се изправи.

— Можеш ли да ми покажеш пътя? — попита Габорн.

Ейвран стоеше стъписана. Помнеше откъслеци от пътуването, смътни образи на хали, крачещи през извитите пещерни кухини на Долния свят. Но тези видения бяха съвсем накъсани — дълга колона, крачеща през опасна територия, където живееха огромните червеи, горещите отдушници от огнените пещери. Имаше скални пропасти и издатини, по които никой човек не можеше да се изкатери и пътят минаваше през тунели, водещи към диви краища. Не можеше да го опише.

— Има една пътека — каза Ейвран. — Но… не знам как се стига до нея. Пътеката е дълга и извита, никой обикновен човек не би могъл да се справи. Дори за една хала пътят беше ужасно тру…

— Но пътека, по която може да мине един храбър човек все пак има, нали? — попита обнадеждено Габорн.

— Да. Но там долу има милиони тунели. Има хиляди бърлоги на хали, всяка с по хиляда прохода. Вие… може да се лутате цял живот, докато намерите бърлогата на Истинската господарка. Но дори да намерите леговището й, нейното намиране е съвсем друго нещо!

Очите на Габорн сякаш я пронизаха и тя разбра, че се е замислил. Искаше да отиде в Долния свят. Но Ейвран не знаеше пътя.

— Какво става? — подвикна някой.

Тя се обърна. На входа на градината стоеше чародей в тъмночервен халат. Изглеждаше добродушен човек — със сбръчкано лице и кожа, някак мъничко прекалено зеленикава. Очите му бяха ясносини, като летен ден. Косата му някога сигурно трябваше да е била кестенява, но сега беше силно прошарена със сребро. Бузите му бяха ръждивочервени като пясъчник, а космите на брадата му бяха по-гъсти при основата, отколкото при върха. Странният му халат сякаш бе изтъкан от червени корени.

Ейвран не беше виждала досега човек като този магьосник. И въпреки това всичко у него й се стори някак познато. Никога не беше срещала баща си. Доколкото знаеше, хали го бяха изяли, когато тя била още бебе. Но като погледна чародея, си помисли дали пък всичко това не е лъжа. Може би този човек бе нейният баща.

Чародеят я изгледа толкова напрегнато, че погледът му можеше да пробие и камък. Тя усети силата у него, сила по-древна от хълмовете и по-яка от желязо.

Зад него стоеше Мирима — и зелената жена, която бе паднала от небето.

— Ейвран! — извика зелената жена.

Чародеят закрачи напред и диплите на халата му зашумяха в тишината, изведнъж възцарила се в градината. Зелената жена го последва.

Той спря и огледа светлозелените коренчета, поникнали по наметалото на Ейвран.

— Я, дете — каза с нежност Бинесман, — дай да ти видя дланите.

Ейвран протегна дланите си и ги отвори широко. Засърбяха я повече отпреди. Предния ден по тях се бяха появили безформени зелени петна. Кръвта на зелената жена, изглежда, се бе просмукала в кожата й.

Сега, за нейна изненада, на всяка длан се виждаше тъмнозелен образ, който се бе разширил през нощта. И, чудо невиждано, на всяка от ръцете й сякаш някой бе татуирал дъбови листа.

Бинесман се усмихна, после докосна дланите й една по една. Сърбежът изведнъж спря и тъпата болка под черепа й се махна.

Един от съветниците на краля, старец с побеляла коса, погледна дланите й и ахна в почуда:

— Та тя е родена магьосница!