Дейвид Фарланд
Родена магьосница (63)

Проходи

Често сме призовани да тръгнем през сумрачни проходи, без да знаем дали ще се отворят в мрак или светлина.

Джас Ларън Силвареста

След като пусна тялото на Мирима да се носи по потока, Боренсон се дотътри до Фенрейвън. Виеше му се свят от умора, погледът му се беше замъглил. Спря се и се огледа. Западналото селце се беше проснало на един хълм, открито за утринните лъчи на слънцето, затанцували по сламените покриви на къщите. Мъглите в полята около селото все още бяха гъсти и хълмът се издигаше сред тях като остров в мъгливо море. Имаше си порта, която стоеше полуотворена, а до портата в големи мангали горяха постови огньове. Посребрените огледала зад мангалите отразяваха светлината и я насочваха към пътя.

Боренсон залитна и продължи да крета напред с чувството, че всеки мускул по тялото му всеки миг ще се разтопи в чиста умора.

Ханчето във Фенрейвън се оказа малко, само с една стая за спане. Тъкмо я освобождаваха двама господа, бежанци от юг.

Стопанката на хана готвеше закуска — пикантни вкусотии с гъби и кестени. Боренсон беше изтощен и сърцето му се беше свило от болка. Мислеше само за Мирима. Но все още го чакаше работа и знаеше, че трябва да се съсредоточи още малко, поне докато не си легне. Седна на един стол и болката бавно се разстла по гърба му, между плешките.

Докато чакаше за закуската, попита:

— Значи само тия двама гости си имате? Никой не е идвал през нощта? — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, сякаш беше отвикнал да говори.

— През нощта ли? — учуди се стопанката.

— Един мъж… самотен ездач, копитата на коня му са увити в овча кожа.

— Не! — възкликна жената с малко попресторен ужас. — Както ми го описвате, разбойник ще е, ако не и по-лошо! Чувам, че имало убийци по пътя. Вчера заранта са намерили тялото на Брейдън Таунър на девет мили надолу по пътя.

Боренсон се замисли. По пътя все още се срещаха убийци. Войските на Радж Атън сигурно не бяха чули за падането на Карис чак тук. Можеше и да е случаен убиец. Но все пак това го обезпокои. Не можеше да се отърве от мисълта, че непознатият е тръгнал да търси точно него.

Потърка уморено гуреливите си очи и хапна малко от вкусната гозба, докато другите гости опразнят хана.

После каза на стопанката, че ще тръгне, след като се наспи, и я помоли да обиколи селцето да му купи храна за пътя към Инкара. Фенрейвън беше само на стотина мили от границата по планините и селищата дотам бяха малко.

Отиде в единствената стая и реши, че е повече от добра. Беше чиста и уютна. Сламата под постелята беше прясна, а дъщерята на стопанката взе завивките и ги смени с нови, така че нямаше защо да се безпокои от бълхи и въшки.

Храната се оказа добра, а и конярчето си разбираше от работата. Боренсон се почувства добре осигурен за предстоящия път. За първи път от толкова дни получаваше възможност да си отдъхне добре, а лишен от дарове на жизненост имаше ужасна нужда от това.

Легна в постелята и започна да мисли за предстоящото пътуване. Утре щеше да отиде да си потърси няколко дара на жизненост. Обзе го непреодолима тъга. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Мирима, за вкуса на устните й, за допира на студеното й тяло, когато я беше притиснал до себе си, докато я пускаше във водата.

Болеше го не за себе си, нито дори толкова за нея. Имаше чувството, че светът е изгубил нещо красиво, нещо необходимо и великолепно.

Очите му бяха толкова уморени, че той ги притвори само за да облекчи болката — и бързо потъна в дълбока дрямка.

Събуди се чак след няколко часа — и се събуди много бавно.

Беше усетил, че има гост в леглото си и че вече е късно през нощта. Беше обичайно гостите на един хан да споделят едно легло, когато се наложи.

Но никак не беше обичайно жена да сподели мъжко легло, а той усети по мириса на косата й и по лекия допир на ръката, прегърнала го през гърдите, че до него лежи жена.

Събуди се напълно, стреснат, и се надигна.

До него лежеше Мирима.

— Как… — запелтечи Боренсон.

Мирима се надигна на лакът и го загледа. Луната зад отворения прозорец беше само сърп и нощта бе пълна със звезди. В стаята нямаше никой друг.

— Е, събуди ли се най-после? — попита Мирима.

— Но как…

— Ти ме пусна във водата — каза Мирима. — Бях изтощена и почти мъртва, а ти ме даде на водата.

— Съжалявам! — каза той с ужас. Наистина беше помислил, че е мъртва. Но ето че тя седеше тук, до него, по-здрава и жива от всякога. Дрехите й бяха сухи.

— Всичко е наред — каза тя. — Открих нещо. Ейвран не е единствената родена магьосница.

Милион въпроси връхлетяха Боренсон.

„Трябваше да го разбера по-рано — осъзна той. — Трябваше да го разбера от всеки неин жест, колко нежна е, когато трябва да бъде нежна, колко твърда е, когато трябва да е твърда, как всяко нейно докосване ме успокоява, също както ласката на ундината ме успокои, след като избих Посветителите в замък Силвареста.“

Беше доловил нещо в нея. Но от устните му се изтръгна само една дума:

— Как?

— Водата ме пое — каза Мирима. — Сънувах го — облаци, натежали от влага, и водопади, изпълващи въздуха с пръските си, и потоците, ромолящи по чистите камъни. Винаги съм обичала водата. Сънувах велики чародеи в океански дълбини, и странните и удивителни неща там. Водата ме изцери и щеше да ме отведе до морето, далече отвъд Дворовете на прилива. Можех да се оставя да ме отнесе.

— Но осъзнах нещо — продължи Мирима. — Разбрах, че повече обичам теб. Затова се върнах — да ти бъда жена.

Боренсон я гледаше слисано. Всъщност чак сега разбираше, че тя не е била умряла. Че е била само близо до смъртта. Но все пак имаше дарове на обаяние. Макар и със закъснение той си даде сметка, че я е пуснал във водата, знаейки по някакъв начин това. Умът му беше замъглен от умората, толкова изтощен, че повече не можеше да мисли. Беше се взирал в лицето й за някакъв признак на промяна, за онзи миг, в който даровете си отиват, но той така и не бе настъпил.

„Точно затова, когато я пуснах във водата, изпитах чувството, че я предавам.“

Нещо повече, сега той разбра колко истински го обича тя. Не просто бе пожелала да тръгне с него към Инкара. Беше се отказала от изключителния шанс да служи на Силите, да се превърне в чародейка и да заживее в морето. Малцина родени с такава съдба щяха да устоят на океанския призив.

Мирима се надвеси над него и го целуна. Боренсон усети, че тялото му откликва. Бинесман го беше изцерил, повече и от най-безумните надежди и въжделения.

Бяха сами и той най-сетне се почувства готов да й отвърне с любов.

— Май в края на краищата ще трябва да платя на чародея доста повече от една халба — каза той и я притегли към себе си.

 

 

Привечер Ерин и Селинор напуснаха Флийдс, минаха през южен Хиърдън и навлязоха в граничните земи на Южен Кроудън. Щом поеха на север, земята стана по-суха и цветовете на есенните листа огряха околността.

Ерин не беше спала предната нощ и не смееше да заспи отново. Но през целия ден беше премисляла думите от сънищата си, приказките за опасния локъс Асгарот, дошъл да унищожи света. Не смееше да го каже на Селинор, защото си мислеше, че ако го направи, той ще реши, че бълнува.

Но думите на онзи бухал я бяха пронизали, врязали бяха знание в сърцето й. Подозираше, че бухалът я е призовал, че може би някаква част от нея и сега все още е в плен на Долния свят и чака следващите указания.

Беше убедена, че нещо по-голямо и застрашително от някакъв си Сияен на мрака е дошло в техния свят… че сред тях се е появил локъс. Жадуваше да разбере повече за него, но не смееше да се поддаде на умората си.

На границата ги посрещнаха стражи — неколкостотин рицари и по-дребни благородници, разпънали яркоцветни шатри покрай пътя. Границите бяха хълмисти и обрасли с гъста папрат. Десетки търговски впрягове бяха спрели пред пътната бариера.

Един старец позна Селинор и извика:

— Принц Селинор Андърс, кажете две думи на баща си за мен. Търгувал съм с него години наред, ял съм на масата му. Това е безумие!

Самият Селинор понечи да премине бариерата, но няколко пиконосци преградиха пътя му. Водеше ги млад капитан. Беше тъмнокос като Селинор и почти с неговия ръст. В очите му грееше фанатичен блясък.

— Съжалявам, ваше височество — каза той. — Имам заповед да не пускам никого.

— Гантръл? — учуди се Селинор. — Ти сляп ли си? Или аз толкова съм се променил?

— Времената са опасни — извини се Гантръл. — Заповедта е ясна: никой да не влиза и никой да не излиза.

— Дори вашият принц?

Гантръл го погледна с уважение, но не отвърна нищо. Ерин си представи бъркотията в главата му. Ако пуснеше Селинор, щеше да наруши заповедта. Ако не го пуснеше, Селинор щеше да изпитва неприязън към него до края на живота му — а крал Андърс много бързо се състаряваше и сетният му час като че ли беше близо.

— Ще ви пусна да минете — промълви колебливо капитанът. — Но с ескорт.

Селинор кимна.

— Звучи приемливо.

— Но без жената — каза Гантръл и погледна Ерин. Беше облечена в простото облекло на Конесестра — вълнена туника, изцапана от пътя, върху кожената ризница.

— „Жената“ — натърти Селинор — е моя съпруга и някой ден ще ви бъде кралица!

Гантръл килна глава на една страна и се присви, сякаш осъзнал, че е допуснал най-голямата грешка в живота си и че тя ще съсипе цялата му кариера.

— Е — каза той, — тогава добре дошли в Южен Кроудън, милейди.

Поклони се учтиво и след малко Ерин навлезе в Южен Кроудън с тежка охрана. От всички страни яздеха рицари — една дузина отпред, друга отзад и по дузина вдясно и вляво. До тях яздеше Гантръл и не преставаше да хвърля лукави погледи към Ерин.

— Арестувана ли съм? — попита строго тя, след като не можа да издържи повече.

— Не, разбира се — отвърна Гантръл.

Но не прозвуча много убедено.

 

 

Ейвран беше плувнала в пот. Държеше в ума си Майстора на пътя и поглъщаше знанието му. Ако не беше вкусвала от мозъците на други хали, изобщо нямаше да може да осмисли всичко това. Съсредоточи се и започна да изгражда в ума си образ — карта на Долния свят. Докато го правеше, всички други гледки и звуци изчезнаха. Не усещаше миризмите на деня, нито шумовете, нито как изтича времето.

Когато прекъсна контакта, рухна в несвяст.

Огледа се като в мъгла и разбра, че се е спуснала нощ. Слънцето се беше скрило отдавна и въздухът бе станал студен. Беше ровила в паметта на Майстора на пътя с часове.

Той лежеше пред нея обезводнен, вдишваше последния си дъх. Устата му беше зейнала и пипалата по главата му бяха провиснали като дрипи. Съществото нямаше да преживее нощта.

През цялото време Габорн беше стоял до нея.

Сега той я вдигна и я задържа в силната си прегръдка.

— Хайде — промълви той. — Да се махнем от това чудовище. Все още е опасно.

„Той няма да ме изяде“ — прииска й се да му каже. Но не беше много сигурна. И освен това устата й бе пресъхнала и се чувстваше толкова уморена, толкова изцедена, че щеше да й струва огромно усилие да проговори.

Габорн я отнесе на десетина крачки, до някаква кола. Коларят седеше на капрата, триеше очи и се бореше със съня. Двата коня дремеха.

— Какво е станало? Къде са всички? — едва успя да изграчи Ейвран. Виеше й се свят.

— Ти стоя над тази хала с часове, през целия ден — каза Габорн. — Другите рицари преследват халите на юг. Но Бинесман е тук, и вайлдът.

— Добре. — Винаги се беше чувствала уютно в присъствието на Бинесман. Високо в небето прелетя огнено кълбо и остави след себе си червена диря. Почти моментално след него тя зърна друга блеснала светлина, и още една. Навсякъде от небето падаха звезди. Само за няколко удара на сърцето й надолу полетяха десетки.

— Какво става? — попита Ейвран, докато Габорн я поставяше на седалката. Качи се при нея. Коларят изплющя с камшика и талигата се понесе напред.

— Истинската господарка е свързала Печата на небесата е Печата на опустошението и Печата на пъкъла — отвърна Габорн. Беше стиснал зъби. — Трябва да счупим тези печати.

— Искаш да кажеш, че вече е станало?

— Да. И още нещо. Подозирам, че халите са надвили Радж Атън в Картиш. Сега опасността е… много по-неминеума и нараства с всяка минута. Знаеш ли вече пътя до Мястото на костите?

— Да — отвърна убедено Ейвран.

— Можеш ли да ми кажеш как да стигна дотам?

— Не. Дори да имах цял месец.

— Тогава ще ме заведеш ли? Докато ти говореше с халата, Йоме доведе няколко души… един облекчител и няколко вектори. Аз самият вече взех дарове на мирис. Мога да надуша халската орда тук, ниско по земята. Но не мога да ги разбирам.

Ейвран потръпна. Беше зърнала Долния свят през очите на хали, през очите на Майстори на пътя, които го познаваха най-добре. Пътят щеше да е дълъг и гибелен. По него ги чакаха много по-страшни неща от халите.

Мислите й се размиха.

Смрачаващите се небеса зееха и от небесната твърд падаха звезди. „Какво ще стане, когато паднат всички? — зачуди се тя. — Дали нощта ще помръкне?“

Отново потръпна. Не такъв живот беше искала.

— Заведи ме при векторите — рече тя. — Ще те заведа. С цената на всичко.