Дейвид Фарланд
Родена магьосница (6)

Събрани умове

Правилното използване на властта е в усърдното изучаване на всеки Владетел на руни.

Надпис над вратата на Стаята на оръжията, в Къщата на Разбирането

В дъжд и мрак те дойдоха в Балингтън много след полунощ — седмина измокрени мъже, яздили между хълмовете, свели умислено плешивите си глави. До един бяха облечени в кафяви халати на схолари, дългите им бради стърчаха изпод високите гугли.

Ако ги беше видял някой, щеше да ги вземе за призраци, толкова мълчаливо яздеха. Само дрънченето на сбруя и плясъкът на конско копито в калта издаваха, че са живи същества. Не проговаряха. Повечето едва смееха да си поемат дъх. Страх се беше изписал на някои лица. Други бяха умислени или сгърчени от скръб. Някои старци стискаха мечове и бойни чукове и се напрягаха да чуят съскащия дъх на хали.

Но единственият звук наоколо им беше шляпането на студените капки дъжд. През последните няколко часа бурята се бе разпростряла на север. Водата се лееше от небесата и превръщаше пътя в разкалян поток. Облаците над хълмовете затискаха земята като капак. Шейсетината варосани каменни къщи на Балингтън, с техните сламени покриви, приличаха на боязливо сгушени в нощта силуети.

Едно рижо псе се измъкна изпод купчина дърва и затича лениво след тях, изплезило език.

Единствената светлина струеше от фенерите, окачени на вратата на селския хан на кръстовището пред тях.

Джеримас, водачът на групата, никога не беше стъпвал в този хан. Но въпреки това го помнеше добре. Крал Ордън го беше смятал за приятно място, убежище от летния зной. Но сега нервите на Джеримас бяха разбити и гледката не го зарадва.

Все още се мъчеше да се справи с последствията от битката при Карис. Имаше ранени за оправяне, хора за нахранване, хали за гонене. Преди два часа Габорн беше изпратил вестоносец с молба Джеримас и другите Умове, който бяха служили на крал Ордън, да дойдат в Балингтън веднага щом привършат с най-неотложните си неща. Но веднага след това съобщение дойдоха и други, изясняващи състоянието на кралството — прогонването на Радж Атън, заплахите на Лоуикър и Андърс на север, както и инкарските убийци на юг.

Най-тревожно от всички беше съобщението, че силите на Габорн са отслабнали сериозно.

— Е — промълви един от учените зад него, — значи Балингтън отново е пощаден.

Намекваше за странната история на селцето. Макар около него често да бушуваха битки, Балингтън винаги излизаше от тях незасегнат. Преди два дни армията на Радж Атън беше преминала по пътя няма и на три мили западно. Въпреки това никой от Балингтън не си беше направил труда да побегне. Кметът, търговците, както и селяните на Балингтън бяха почувствали, че селцето им е с ей тонинко по-отдалечено от главния път и с ей толковка твърде малко, за да се занимават нашествениците с него.

За дванайсети път от осемстотин години ходът на събитията беше показал, че жителите на Балингтън са прави. Балингтън си остана неплячкосан.

— Направо си е късмет — каза друг схолар.

— Не е късмет — възрази му Джеримас, вдиша дълбоко и помириса дъжда и земята. Имаше странен минерален привкус, сякаш се намираше дълбоко в някоя пещера. Хълмовете наоколо, чувството за затвореност, всичко това усили илюзията. Макар теренът да беше сравнително равен, през последните няколко минути той имаше чувството, че слиза надолу. — Земните сили на това място са мощни. Хората живеят под тяхната закрила. Залагам и малкото си здрави зъби, че е така.

Мястото беше чудесно за Земния крал, почувства Джеримас. Но все така не можеше да разгадае защо Габорн е решил да отседне тук. Със същото съобщение, с което ги викаше, Габорн предупреждаваше, че е изгубил част от земните си сили. Навярно беше просто изцеден и бе дошъл тук, за да се възстанови.

Учените мъже оставиха конете си на грижите на едно ратайче, което изхвърча от конюшнята, сякаш се опитваше да избегне ято стрели, а не дъждовните капки.

Калната пътека пред вратата показваше, че цяла нощ са влизали и излизали хора. Един от тях трябваше да е куриерът, пратен от Джеримас да уведоми Габорн, че няма да могат да се явят допреди полунощ.

Повече от двайсет години Джеримас беше служил като кралски Ум, Посветител на бащата на Габорн. Беше виждал света през очите на крал Ордън, чувал беше през неговите уши. Кралските спомени останаха пръснати из черепа на Джеримас. Знаеше повечето от онова, което бе мислил Ордън, всичко, на което се беше надявал.

Джеримас се бе превърнал в крал Менделас Дрейкън Ордън във всяко отношение, освен титлата. За пръв път, откакто Ордън загина, Джеримас щеше да види „своя“ син.

За много хора, които бяха служили като Умове, събирането със семейството на господаря се оказваше болезнено. Вдовици се изнервяха от непознатите, които ги познаваха интимно. Деца негодуваха срещу мъже, които в твърде голяма степен се оказваха сенки на техните бащи.

„Габорн. Моята награда, моята радост“ — помисли Джеримас. Спомни си възбудата, която бе „изпитал“, когато за пръв път взе сина си на ръце, и надеждите, докато гледаше как Габорн расте. Помнеше ужаса в деня, в който убийците откъснаха от него майката и сродниците на Габорн.

Джеримас беше по-малко от баща на Габорн, но много повече от непознат.

Сега, както му повеляваше стародавната традиция, той очакваше, че ще трябва да разкаже за смъртта на крал Ордън. Щеше да може да разкаже на Габорн повече от самите събития, довели до кончината на краля. Можеше да му предаде предсмъртните мисли на баща му.

Поднасянето на „Словото на мъртвия“ беше церемония, която Умовете редовно изпълняваха след кончината на своя господар. Беше тържествен и много интимен момент.

Но много повече от това Джеримас очакваше да разбере положението си. Дали Габорн щеше да приеме съветите, които той и останалите Умове така жадуваха да му дадат? Дали щеше да се отнася с него и другите като с приятели? Или щеше да ги изгони?

Джеримас се поколеба преди да почука на вратата, защото чу извисилия се в спор глас на Габорн.

 

 

— Баща ми вече твърди настоятелно, че вие не сте Земен крал… — каза принц Селинор.

— И ето че аз сам превърнах лъжите му в истина — отвърна с насилена усмивка Габорн.

Огънят в гостилницата се бе смалил до червена жар, тлееща под дебелия си юрган от пепел. Габорн, Йоме, Селинор, Ерин и Дните на Габорн, пристигнал преди по-малко от час, бяха насядали около него. Дните — схолар, натоварен с бремето да записва хрониката на живота на Габорн — стоеше смълчан зад гърба му. Джюрийм бе заминал преди няколко часа да отнесе съобщението от Габорн до Върховния маршал и някои други. Чародеят Бинесман се трудеше над своя вайлд — същество, приличащо на жена, с тъмнозелена коса и по-светло зелена кожа. Вайлдът лежеше проснат на тезгяха, осветен от две високи восъчни свещи.

— Ваше величество — възрази със спокоен тон Селинор, — когато светът научи, че сте претърпели поражение, това само ще придаде достоверност на лъжите на баща ми. Вече го чувам как грачи пред приятелите си: „Видяхте ли, нали ви казах, че е измамник. Сега твърди, че е «изгубил» силите си. Колко хитро!“

— Вашият баща си има по-тежки проблеми, за да се занимава с Габорн — възрази Йоме, — при тези хали, изникнали от земята в Северен Кроудън. Ако тръгнат на юг към бащините ви владения…

— Не съм убеден, че ще му се сторят по-голяма заплаха — каза Селинор. — Той изпитва безумен страх от вашия съпруг. А сега Габорн е уязвим за атака.

— Гоните сенки. Баща ви няма да посмее да тръгне срещу Земния крал.

Селинор погледна към Габорн за мнение, но Габорн извърна очи към Бинесман, за да отложи отговора. Чародеят се беше изгърбил над своя вайлд. Държеше стрък с малки розови цветчета и назъбени листа. С него рисуваше някакви руни около ноздрите на вайлда. Вайлдът лежеше съвършено неподвижен, дори не дишаше. Беше изнервящо, защото зелената жена приличаше на умряла. Никое живо същество не можеше да стои толкова неподвижно. Това само усилваше аурата на загадъчност, която Габорн долавяше около съществото.

— Селинор е прав — прошепна Бинесман, без да вдига очи. — Баща му представлява опасност. Магия някаква има в тази работа. Естеството на неговите заблуди, както и тази сделка с крал Лоуикър, показват, че Андърс не страда от обикновена лудост.

— Сигурно все още мога да го вразумя — каза Селинор.

— Ако баща ти е от „духнатите от вятъра“, няма да можеш да го вразумиш. Ще е опасно да се опитваш. Помнете ми думата: вие се биете не с хали и с хора, а с невидими сили.

— Все пак разумът може да надделее — промълви с надежда Йоме. — Ако не при Андърс, то у онези, които се стреми да подведе. Дори да се е заплел в тази своя лудост, светът няма да слуша само неговите лъжи. Габорн днес призова от земните недра световен червей и прогони халите от Карис. Хората ще чуят за това и правдивите ще застанат до него.

— Искате да кажете, че правдивите ще умрат до него — изсумтя Селинор, — докато лъжливите ще обикалят като вълци. Няма да позволя баща ми да е един от тези лъжливи хора.

— Можеш ли да се оправиш сам с него? — намеси се Ерин.

— Така мисля.

— Дори ако това означава да го убиеш?

— Няма да се стигне дотам — отвърна Селинор.

— Но би ли могъл? — настоя Ерин. — Ако пламнат искрите, няма ли да ти трябва помощ, за да му отсечеш главата?

Селинор я изгледа остро. С неговата нежна руса коса, с изящната му фигура и светлите като лешници очи приличаше по-скоро на схолар или лечител, отколкото на отцеубиец.

Габорн тихо попита Ерин:

— Дотам ли стигнахме? Нима искаш да го накараш да се бие с родния си баща?

— Не, ако можем да го избегнем. Но не бих му позволила да си затвори очите пред риска, който поема.

— Говори с баща си тогава — обърна се раздразнено Габорн към Селинор. — Кажи му, че искам да започнем преговори и да подновим старите си договори. Може би това ще смекчи страховете му.

— Ще го направя, милорд — обеща Селинор. — Мога ли да тръгна веднага?

Габорн изобщо не беше Избирал Селинор и поради това нямаше как да разбере дали е в опасност. Но здравият разум продиктува отговора.

— Пътищата тази нощ са мокри. Мисля, че ще е по-добре да изчакаш до заранта.

Габорн се обърна към Ерин Конал и я попита:

— А ти ще тръгнеш ли с него? Ако усетя, че си застрашена, ще се опитам да те предупредя. Но гледайте да не вдигате ръка срещу никого, освен ако не се наложи да спасите живота си.

— Както желаете, милорд — отвърна Ерин.

Предната врата се отвори и студеният вятър нахлу в стаята. На прага стояха няколко души. Габорн видя от мястото си само смътни сенки. Отначало ги помисли за лордове, тръгнали от Хиърдън, или за вестоносци от Скалбейрн.

— Ваше величество — обяви дрезгав мъжки глас. — Кралските Умове. Дойдохме, за да ви донесем Словото на мъртвия.

За миг никой не проговори. Единственият звук беше дъждовният ромон в двора.

Ерин Конал промълви:

— Милорд, разбирам, че ни чака дълъг път, и смятам, че ще е добре да се погрижа за коня си. — Изхвърча от гостилницата, Селинор излезе по петите й. Дни побърза да ги последва, сякаш изведнъж се сети, че си има някаква много важна работа навън.

Йоме погледна Габорн и го попита с очи дали трябва да си излезе. Поднасянето на Словото на мъртвия беше нещо много лично. Предсмъртните мисли на човек можеха да са колкото затрогващи, толкова и смущаващи. „Остани“, каза й с поглед Габорн. Лицето й се изчерви. Искаше да остане с него.

Бинесман продължаваше работата си над зелената жена. Вдигна глава и попита:

— Ще ме оставите ли още малко? Рисувам руни на закрила с дива петуния и трябва да свърша преди да изсъхне сокът.

Габорн знаеше, че това ще отнеме време. Със своите пет дара на метаболизъм той можеше да се разхожда със скоростта, с която един обикновен човек може да тича; а когато другите заговореха, думите сякаш излизаха от устата им провлечено.

Но довършването на вайлда беше важно. Зелената жена трябваше да стане воин на Земята, но не можеше да се сражава преди Бинесман да я отвърже, да й даде свободна воля. А той не можеше да го направи преди да я обвърже със защитни сили и да я научи как да се сражава сама.

— Остани тук и си работи — тихо каза Габорн. — Твоят вайлд ни е нужен. Всеки миг е от значение.

Йоме и Габорн станаха, стиснали ръце.

Умовете влязоха един по един. Повечето бяха престарели мъже. Най-младият едва ли беше на повече от четиридесет години. Косите им бяха подстригани късо и всички бяха облечени в прости кафяви халати, обичайни за Учителите край камината в Къщата на Разбирането.

— Габорн! — извика за поздрав най-старият, с посребрялата брада. Гласът на стареца бе изпълнен с цялата обич на баща му. Сигурно през целия живот на Габорн този старец беше лежал в Синята кула — видиотен и безсилен, посветил ума си на крал Ордън.

Габорн посегна и го стисна за китката, но след миг премисли и прегърна стареца.

— Здравей, приятелю. Ти си…

— Джеримас. — Старецът изговори името колебливо, сякаш му беше чуждо. Вгледа се в лицето на Габорн. — Аз… името ми е Джеримас.

Джеримас беше слаб, с широко раздалечени и толкова тъмнокафяви, че почти черни очи, и триъгълно лице. Косата му беше окапала, останал му бе само един бял нимб над ушите и дълга сребриста брада.

— Джеримас — повтори Габорн. Изгледа Умовете и забеляза, че много от тях са килнали глави наляво, също като баща му.

— Готов ли си да чуеш Словото на мъртвия?

— Това ще трябва да изчака за по-подходящо време — отвърна Габорн. — Не ви повиках за това. Много добре знам как загина баща ми.

— Предсмъртните му мисли бяха за теб — промълви един от Умовете.

— Зная, че ме обичаше — каза Габорн. — И вашето присъствие тук ме утешава. Но сега ни чакат по-важни неща.

Габорн вдиша дълбоко. След битката при Карис се чувстваше духовно смазан и изтощен. През последните няколко часа беше премислял следващите си действия. Нуждаеше се от помощта на тези мъже.

— В момента вие, господа, отговаряте за Карис. Погрижили сте се за неговата отбрана, погрижили сте се за хората му. Но аз искам от вас повече… много повече.

— По много причини — да не кажа всички — всеки от вас, който е служил на моя баща, е мой баща — продължи той. — Всеки негов навик е запечатан във вас. Поканих ви тук, господа, защото имам нужда от вашата мъдрост и вашия съвет. Сам не мога да се справя с проблемите на своето кралство. Както Джюрийм със сигурност е уведомил вас и Скалбейрн, аз изгубих част от земните си сили. Все още мога да усещам опасността и я усещам около всички нас. Но не мога да предупреждавам своите Избрани. Ще ми трябва вашата помощ. Нужни сте ми, за да се погрижите за защитата на Мистария и Хиърдън.

— Ще останеш с нас, за да ни съветваш, нали? — попита Джеримас. Трудно беше човек да не долови надеждата, светнала в очите му.

— Ще направя каквото мога — каза Габорн. — Но нищо не обещавам. Призори ще отида в Карис да предложа малко утеха на пострадалите. Но смятам утре да прекарам известно време със Скалбейрн, в бой с халите. Трябва да ги накажем за щурма им срещу Карис. Трябва да ги накараме да се боят от нас.

При тези думи няколко сиви бради закимаха умислено в знак на одобрение.

— След това… не знам. Чувствам, че Земята желае да се сражавам другаде.

— Бихме могли да дойдем с теб — предложи Джеримас, — да сме до теб и да ти предлагаме съвет.

— Може би. — Габорн стигна до същината на проблема, до въпроса, който най-много го безпокоеше. — Кажете ми, някой от вас чувал ли е за „Мястото на костите“?

Умовете го изгледаха тъпо. Някои поклатиха глави.

— Аз… — продължи Габорн. — Това може да не е местно име. Може да е описание. Земята ме призова там на битка. Подозирам, че то може да се намира… под земята. Може да описва някакъв рудник или гробище, или древен град на мътните.

Сивобрадите отново тръснаха глави. Габорн се беше чудил над това с часове. Бинесман не бе могъл да му помогне. Земният страж беше живял столетия, знаеше много древни сказания за далечни места, в това число и за руините на мътните, като Молтар и Винхумин, далече под земната твърд. Но не можеше да му каже къде е това Място на костите.

— Може да е някое древно бойно поле — предположи Джеримас. — Пещерите край Уорън със сигурност могат да се нарекат „Място на кости“. Фалион е пожертвал четиристотин храбри мъже, за да надвие тот.

— Мислих за това — отвърна Габорн. — Мислех да отплавам към тези руини. Но не изпитах спокойствие. Не там ме зове Земята.

— Имай търпение — посъветва го Бинесман. — Земята ще ти разкрие волята си, като му дойде времето.

Габорн тръсна глава да я прочисти. Мислите му не преставаха да кръжат все около този въпрос.

— Милорд — попита Джеримас, — Джюрийм каза, че сте изгубили част от силите си, но нали все още можете да чувствате опасността? Притеснявате се от халите, за Инкара, както и от Андърс и Лоуикър, но какво ще кажете за Радж Атън? Та той срина Синята кула само с помощта на Гласа си. Не представлява ли заплаха? От снощи нямаме никакви сведения за местонахождението му.

— Усещам го. Бяга към Индопал по планински пътеки, по които човек на кон не би посмял да тръгне. Засега от него не се притеснявам. Ако отново дойде в Роуфхейвън, ще усетя присъствието му.

— Но не знаете как се справят в битка нашите хора? — попита друг.

— Много Избрани воини паднаха през последните няколко часа — призна Габорн. — Усетих опасността, която ги застраши, но не можах да ги предупредя.

— Но донесенията от Скалбейрн са удивителни — каза Джеримас. — Неговите мъже избиват хиляди хали. Малкото жертви все пак са приемливи.

Габорн кимна.

— Стига да си останат малко. Заповядах му да спре до утре. Ще поведа атаката лично.

Заговори друг Ум — едър мъж с козя брада.

— Днес видяхме истински чудеса! А утрешният ден ще ни донесе още.

— Утрешният ден ще ни донесе и ужаси, също така — каза Габорн. — Ще се справя с халите по възможно най-добрия начин. Но през това време ще трябва да оставя грижата за защита на границите ни на вас. Ще трябва да впрегнете всички сили, които са ви на разположение.

— В Къщата на Разбирането — каза един от Умовете, — в Стаята на оръжията е казано, че „Всяко човешко качество може да се превърне в оръжие“. За един мъдър човек мъдростта му може да е щит, за някой словоохотлив човек езикът му може да се превърне в кама. За един силен мъж грубата сила може да се превърне в тояга, която да строши гърбовете на цели държави.

— Трябва да призовем съюзниците си да ни защитят — предложи един Ум, — а враговете си да обърнем един срещу друг.

— Милорд, давате ли ни пълна свобода да направим каквото трябва? — каза Джеримас.

— Разбира се. Боя се, че ни предстои война, и трябва да се бием по най-умния начин или да загинем.

Джеримас подхвърли предпазливо:

— В миналото мразехте да взимате трудни решения. Сам взехте няколко дара и предпочетохте да пощадите Посветителите на Радж Атън. Имате добро сърце. Но се опасявам, че във война съвестта на човек трябва да се принесе първа в жертва.

Габорн се взря в Умовете. Допреди няколко мига лицата им му се струваха преизпълнени с обич. Сега ги видя сдържани, корави. Позна гласа на баща си, щом го чу.

— След като сте лишен от своите пълни земни сили, които да ви напътстват — каза Джеримас, — трябва да действате бързо. Предстои да се плащат подкупи, да се наемат наемници, да се взимат дарове, да се пращат убийци, да се коват оръжия, да се укрепват граници.

Габорн стисна зъби. Не искаше да се бие със съседите си, но знаеше, че е притиснат в ъгъла. Може би нямаше да му остане избор.

— Какво препоръчвате?

— Ти вече го започна — отвърна старият крал Ордън през устата на Джеримас. — Добре се справи, като изпрати Селинор при баща му. Сега трябва да изпратим вестоносци в Интернук и да купим всички наемници, които успеем, за да не ни изпревари Андърс или някой друг владетел. С обединената мощ на Мистария и на бойните главатари, Андърс няма да успее да намери поддръжка за своята кауза.

Идеята се хареса на Габорн. Щеше да му осигури мъже, които да укрепят отбраната му.

— След това ще трябва да се справиш с Краля на бурята, Алгиер кол Зандарос — каза Джеримас. — Според твърдението ти той вече е пращал убийци срещу теб, нали?

— Да — намеси се Йоме. — Донесе кутия с послание, с прикрепено към нея проклятие.

— От дълго време не сме имали враждебни отношения с Владетеля на бурята. Затова можем да заключим, че е действал срещу теб само заради лъжите, разпространени от Андърс или Лоуикър. Ще трябва да изпратиш посланик, който да говори с него от твое име. Стреми се към мир, но се подготвяй за най-лошото.

— Съгласен съм.

— Зандарос ще се почувства унизен, ако не изпратиш някой роднина — предупреди Джеримас. — Така е според инкарския обичай. Колкото по-близък родственик, толкова по-добре. Палдейн щеше да е идеалният избор.

Габорн се притесни. За всекиго щеше да е рисковано да замине за Инкара. Нравът на Краля на бурите беше непостоянен. За негов ужас, Джеримас спря погледа си на Йоме.

— Аз мога да отида — бързо се отзова тя.

Джеримас кимна, сякаш това щеше да е най-доброто.

Но Габорн се вкочани. Усещаше опасността около нея.

— Не, не смея. Искам да останеш край мен. Ще изпратим някой друг, може би братовчед ми.

— Би трябвало да свърши работа — каза Джеримас. — Ще го обмисля.

Въпреки всичките си дарове Габорн се чувстваше изчерпан емоционално и интелектуално. Умората му стигаше далече отвъд физическата болка. Умът му се терзаеше вече от часове, от дни. Той притвори очи.

— Ще ви оставя хора за всичко това. Търсете мир и се подготвяйте за най-лошото. Но не изпращайте убийци, не предприемайте прибързани удари. Нашата битка… — Не можеше да не си спомни предупрежденията на Бинесман. Неговата битка не беше с хора или с хали, а с невидими сили. Какво означаваше това? Как можеше да надвие Силите? Как можеше да срази Огъня или Въздуха?

— Нашите битки не са с хора или с хали — каза Габорн. — Боя се, че битката не може да бъде спечелена с меч или с щит.

При тези думи Бинесман вдигна глава от тезгяха, където пишеше върху своя вайлд.

— Добре се учиш. Тази битка можеш да я спечелиш толкова, колкото да се надяваш, че ще изгасиш слънцето или ще изсмучеш въздуха от небето.

Всички очи се извърнаха към чародея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джеримас. — Че не можем да я спечелим?

— Само това, че нашата цел не е да победим, а просто да оцелеем — промълви Бинесман.

Ето това беше. Габорн се надяваше да спаси своите хора, нищо повече. Той се изправи и разкърши рамене, а Умовете заговориха оживено — обсъждаха с кои владетели трябва първо да се свържат, кои укрепления да възстановят. Той ги остави да си вършат работата.

Бинесман отново се наведе над своя вайлд, за да довърши приготовленията. Постави върху челото на зелената жена някакъв корен и подхвана заклинание.

Габорн не посмя да прекъсне монотонната песен. Йоме също стана и тръгна след него към вратата. Валеше дъжд. Капчиците прелитаха през осветения праг и просветваха като златен варак. Габорн едва виждаше през тях сгушените от другата страна на улицата селски къщички.

По слепоочието му потекоха капки пот.

Йоме стисна ръката му, за да го утеши.

— Какво ти е? — промълви тя.

— Усещам… надигаща се опасност — отвърна Габорн. — Надявах се, че Умовете на баща ми могат да помогнат, но подозирам, че техните планове, колкото и умни да са… няма да променят много.

— Нарочно ме задържаш — обвини го Йоме. — Усещаш ли опасност за мен?

— Не скорошна. Но… просто стой до мен.