Дейвид Фарланд
Родена магьосница (59)

Фелдъншир

Жадувам мир. Бих искал всички села на моето кралство вечно да преливат от мир, като пяната, преливаща от халба ейл.

Ерден Геборен

Главният майстор на гилдията изведе Ейвран, Бинесман и вайлда зад палатата на гилдията на един каменен площад, заграден от едната страна с работилници.

Тук художниците нахвърляха скици на бъдещите изделия, младите калфи режеха и рендосваха дъските, а майсторите резбари вършеха фината работа. Ейвран се изненада като видя и две ковачници, в които ковачите изработваха дърводелските сечива.

В довършителната работилница, където изделията се боядисваха и лакираха, четирима едри мъже товареха бъчви на един фургон. Конете вече бяха впрегнати. От фургона се вдигаше неприятна воня — бъчвите бяха пълни с развалено ленено масло и алкохол, отровен лак, торби с каменна сол и разни цветни прахове, които не й бяха познати. Всички те, изглежда, се използваха като съставки за различните бои, байцове и консерванти. Резбарите товареха буквално всичко, което се надяваха, че може да отрови една хала.

— Другите фургони тръгнаха ли? — попита Уалахс.

— Аха — измърмори един от мъжете и изтри потното си лице с ръкав.

— Другото го оставете — каза им Уалахс и посочи отровата. — Бягайте да си спасявате семействата.

Товарачите наскачаха от фургона. Бинесман и Уалахс седнаха на капрата, а Ейвран и вайлдът се качиха вътре.

На излизане от конюшнята Ейвран чу далечен рев като от вълни на скалист бряг. Халите идеха.

Тя се опита да прецени разстоянието само по звука. През последните два дни беше станала много добра в това.

— Мисля, че са може би на три мили. Ще дойдат тук до пет минути, може и по-малко.

Думите й изненадаха Уалахс.

— Толкова скоро?

— Може и по-скоро — натърти Ейвран.

Уалахс се извърна към Бинесман за потвърждение. Чародеят повдигна вежда.

— По-бързо ще е, според мен. Халите тичат като луди.

Уалахс плесна с камшика над главите на конете, подсвирна им и извика. Впрягът изхвърча от конюшнята и се понесе нагоре по хълма.

„Бавни са — осъзна Ейвран. — Много са бавни.“

Не бяха подсилени коне. Бяха обикновени животни, макар и едри и силни. И въпреки че препускаха с всичка сила, щеше да им е трудно да надбягат халите.

Уалахс подкара бясно покрай южната страна на пътя, като викаше „Варда!“.

— Пет минути! — крещеше на хората. — След пет минути ще са тук!

Чак сега Ейвран започна да разбира опасността. На изток от града, където от двете страни на черния път се нижеха къщи, беше пълно с хора. Мнозина от тях опразваха домовете си, товареха имуществото си на коне. Една старица бързаше да обере една ябълка. Млада майка събираше припряно сухото пране от храстите, а невръстните й дечица се държаха за престилката й.

Джавкаха кучета.

Пътят се изкачи по един малък хълм и за миг Ейвран можа да види целия Фелдъншир, проснал се под нея. На северозапад Дарквалд бе като тъмнокафяво петно покрай сребристите води на Донестгрий. На юг сред гънките между хълмовете се гушеха няколко махали. По реката плуваха лодки, понесли се надолу по течението. Навсякъде на изток от града пътят бе почернял от бежанци. Много от тях бяха селяни от Шрусвейл и селата на запад. Бягаха кой на кон, кой в талига, кой пеш.

На три мили зад тях, от хълмовете, през които прииждаха халите, се вдигаха облаци прах. Тук отгоре тътенът се чуваше по-ясно — непрестанно бумтене.

Хората крещяха.

— Всички ще загинат — прошепна Ейвран безпомощно.

Беше си мислила, че двамата с Бинесман са направили нещо добро. Всичко дадоха от себе си, за да предупредят хората. Но нямаше да е достатъчно.

— Не всички са обречени — каза Бинесман. — Спасихме някои. Може би мнозина.

Тя видя първите редици на халите, прииждащи по едно далечно възвишение. Фургони и хора се разбягваха пред тях.

Краката на един простосмъртен нямаше да го отведат достатъчно далече. От криенето нямаше полза. Хората бяха като жалки мишлета пред халската орда.

Войските на Габорн отстъпваха в дълга колона, снаряжението им блестеше на слънцето. Поеха на юг между хълмовете, безпомощни пред мощното настъпление.

— Хайде, от гледане полза няма — подвикна й Бинесман.

Но имаше, помисли си тя. Гледането усилваше яростта й, а яростта я правеше силна.

 

 

На един гол хълм над Фелдъншир Габорн се мъчеше да реши дали да спре отново и да даде отпор на чудовищата. Тук с него стотици обикновени мъже бяха яхнали коне. Повечето бяха въоръжени с лъкове и копия. Горяха от нетърпение да се докажат, надяваха да си заслужат неговия Избор. Малката му войска бе започнала да набъбва.

Въпреки това нищо не можеше да направи за Фелдъншир.

Точно под него беше последната му надежда… през тясното дефиле течеше буен поток и щеше да осигури известно разстояние между хората му и халите. Селяците от околностите бяха издигнали каменни зидове, за да не падат овцете им от стръмнината. Стотина местни хора бяха заели позиция зад източната стена и сега стояха с изпънати лъкове.

Халите напредваха към Фелдъншир.

Твърде малко хора бяха успели да напуснат града. Мъжете на Габорн виждаха селяците в долината — как още товарят храна и покъщнина по колите си. Сърцата им бяха на страната на простите хора, готови да загинат тук.

— Милорд? — попита Скалбейрн.

— Стойте на място — предупреди Габорн. — Повече нищо не можем да направим. Безполезен ще е опитът да ги прикрием, както всеки може да види.

Не смееше да предизвиква съдбата. Знаеше, че е невъзможно да върне ордата.

Мъжете на Скалбейрн помръкнаха, щом чуха заповедта му.

Зад него барон Уагит дишаше тежко и едва се сдържаше да не препусне към долината и да застане там редом до обречените хора. Минутите се разтеглиха безкрайно, макар че изчакването бе кратко.

На една миля от тях халите настъпваха в Бойния ред. Земята тътнеше под стъпките им.

Не можеше да ги спре.

Когато чудовищата наближиха урвата, стотината стрелци се надигнаха и пратиха залп от стрели.

Малцина от тях разполагаха с толкова силни лъкове, че да могат да пронижат хала от сто разкрача. Още по-малко притежаваха умението да стрелят добре от такова разстояние. Но трима или четирима успяха да нанесат смъртоносни удари преди халите да успеят да се съвземат.

Мечоноски замятаха камъни и нахлуха в урвата. Магесници изхвърлиха черно-кафяви облаци със своите бляскави прътове.

Част от стрелците на Фелдъншир побягнаха към домовете си. Малкото по-бързи щастливци се спасиха. Но повечето прости селяци загинаха под ударите.

Ордата премина дефилето и навлезе в границите на самия Фелдъншир.

Халите събаряха по пътя си огради, събаряха къщи, стояли на мястото си от столетия, опустошаваха ниви и стада.

Хората бягаха — уплашени селяци, майки с бебета на ръце и деца по петите им.

Писъците им заглушиха дори тътена от стъпките на халите.

Онези, които успееха да избягат встрани от пътя им, щяха да оцелеят. Онези, които се проваляха — този провал щеше да им е последен.

Мечоноските отпред гълтаха овце и хора, докато стомасите им се издуят. Повръщаха храната си, продължаваха напред и отново започваха да ядат.

Габорн се вцепени.

На запад рицарите на Ленгли връхлитаха в тила на чудовищната колона и избиваха по-бавните. Всичките им пики бяха изпотрошени, затова разчитаха на бойните чукове.

Но на изток пътят бе почернял от селяни и фургони. Главната улица на града се бе превърнала в капан за бягащите. Хората викаха в ужас, но беше невъзможно да се движат по-бързо. Поне хиляда души продължаваха да остават пред пътя на халите.

Един от хората на Скалбейрн се отдели от бойната редица и препусна в галоп през долината. Щом приближи, вдигна забралото на шлема си. Беше маршал Хондлър.

— Добра вест! — извика Хондлър. — Халите не издържаха на скоростта. Отървахме се от хиляди по хълмовете!

Никой не го поздрави. Воинът погледна да види в какво са зяпнали другите и усмивката му помръкна.

— Милорд? Какво можем да направим?

Габорн не отговори веднага. През последния час беше обмислял всяка възможност — стрелкови барикади от склоновете, щурмове с пики, удържане зад каменна стена и изтърпяване на най-лошото, което халите можеха да им поднесат. Всички пътища водеха към погром. Един отговор не беше достатъчен.

Сега той ядосано изръмжа:

— Стойте встрани от пътя им. Избийте всяка, която изостане.

Част от него отказваше да повярва, че всичко това изобщо е възможно. Той беше Земния крал и все още чуваше гласа на Земята. Чувствал се беше убеден, че в часа на най-голямата нужда Земята ще реагира. Но ето че сега гледаше безпомощно бедствието и не можеше да го спре. Най-вече скърбеше за болните и ранените, все така заклещени покрай реката. Съдбата им беше предопределена.

Халите нахлуха в центъра на Фелдъншир. Забавиха се, събаряйки къщи и работилници, отделиха няколко мига да изровят хора от скривалищата им и да ги изгълтат.

Габорн посегна към земните си сетива. Много от Избраните му бяха избягали. Някои вече се намираха от другата страна на реката, на север. Други бяха заминали на юг, сред хълмовете. Халите щяха да продължат право през Фелдъншир. Неговите хора на север и юг трябваше да са в безопасност.

И все пак чувстваше нарастваща опасност дори за онези, които се бяха отдръпнали от пътя на халите. А това можеше да означава само едно. След като халите стигнеха езерата на Вонеща вода, щяха да обърнат назад и да подгонят хората около Фелдъншир.

Но се беше случило и нещо още по-значимо. Габорн посегна надълбоко в земните си сетива. Земята го предупреждаваше, че опасността вече се е усилила десетократно. Заплахата за целия свят се бе усилила и той се зачуди какво ли може да се е променило.

И тогава го усети. Радж Атън го нямаше. Можеше само да предположи, че халите в Картиш са го убили. С неговата смърт като че ли всичко беше на път да се разпадне.

Габорн се олюля.

Загледан в зверствата и разрухата, която чудовищата сееха долу, Хондлър възрази:

— Милорд, аз съм се заклел на Вълчето братство. Няма да стоя тук бездейно, докато загиват хора.

Габорн поклати тъжно глава, помъчи се да го разубеди.

— Виждате ли строя им? Ако ги нападнете, първите им редици ще се оттеглят на няколко стъпки, докато другите отстрани ще се придвижат напред. Така раменете на звездата ще се обърнат и ще затворят позицията ви, ще ви обкръжат. Ще загинете!

— Всички загиват — отвърна Хондлър. — Аз съм се заклел да браня човечеството.

Нима не разбираше? Не можеше ли да разбере, че Габорн постъпва единствено в техен интерес?

— По дяволите, маршал Хондлър! Какво според вас се мъча да направя аз? Ако слезете долу, халите ще ви унищожат и пак ще сринат Фелдъншир.

— Но аз съм се за… — започна Хондлър.

Габорн извади меча си и той изсвистя от ножницата.

— За човечеството! — каза той мрачно. — И за Земята. — Мъжете от Вълчето братство около него надигнаха викове.

Хондлър го зяпна изненадан, не знаеше как да приеме това. Кралят се канеше да се присъедини към Вълчето братство? Да не би да се отказваше от титлата си?

Габорн знаеше, че постъпката му е извадила Хондлър от равновесие. Но тя само потвърждаваше онова, на което се бе обрекъл самият той преди толкова време.

Огледа множеството.

— Е, господа, битка ли искате? Уверявам ви, тази битка тепърва започва.