Дейвид Фарланд
Родена магьосница (56)

Малки жертвоприношения

Всеки ден всеки от нас прави малка жертва, за да просъществува цивилизацията. По своему всеки от нас е Посветител.

Крал Менделас Вал Ордън

Войските с Габорн препуснаха на север, за да отрежат пътя на халите. Ленгли поведе другата половина заедно с главанаците по дирята на чудовищата, за да избиват всяко, което изостане.

Бинесман подкара до фургона на Ейвран, хвана я за ръката и я издърпа при себе си на седлото. В схватката един лорд беше убит и Бинесман посочи бялата кобила, застанала над мъртвия си господар на една миля от тях.

— Би ли се осмелила да яздиш боен кон без помощ? — попита я той.

— По-лесно е от язденето на граак — увери го Ейвран. — Пък и да паднеш, земята не е на една миля под тебе.

— Съгласен съм.

Препуснаха в галоп към самотното животно, Пролет ги последва на сивия си жребец. Бинесман скочи на земята, а Ейвран задържа юздите на коня. Постара се да не гледа мъртвия рицар, докато Бинесман прерязваше с ножа си кожените каишки на тежкото покривало.

Но се наложи да погледне, макар и само за да се увери, че рицарят е мъртъв.

Определено нямаше никога повече да може да язди. Беше паднал лошо, прекършил си беше врата и беше ударил главата си в камъните. Мухите вече бяха накацали по него.

Бинесман свали от кобилата тежката броня и остави само седлото. Сега кобилата беше готова за бърза езда.

Междувременно войските на Габорн бяха отпрашили далече на север, а с тях и фургоните. Ейвран помисли, че ще гълта праха им чак до обед.

Но Бинесман се метна на коня си, накара я да възседне бялата кобила и пришпори на изток, към хората на Ленгли.

— Какво правим? — попита го Ейвран.

— Ще отнесем предупреждение за Фелдъншир — отвърна Бинесман.

— Искаш да кажеш, че няма да хванем пътя?

— През горите ще стигнем по-бързо, отколкото хората на Габорн по пътищата.

Според нея не беше много за вярване. Грамадният имперски жребец, който яздеше чародеят, бе предназначен за бърза скорост през равнините, не и по хълмовете. Нейната кобила, с малки копита и здрави крака, щеше да се справи по-лесно по високото. Но пък знаеше, че земните магове притежават странната дарба да намират по-лесни пътеки в гората.

— Добре. Но няма ли Габорн да се сърди? Той ще иска да съм до него, да го съветвам. — Мисълта да язди с него я ужасяваше. Щеше да я помоли да яде от още някоя хала, ако намереха по пътя такава, която да прилича на Майстора на пътя.

— Хмм. — Бинесман се намръщи съсредоточено. — Никога не съм виждал Вонеща вода. Колко големи казваш, че са езерата?

— Не са големи. Стават по-големи зиме, когато ги напълнят дъждовете, но през лятото се свиват.

— Хрумна ми нещо — каза Бинесман. — Току-виж успея да изцеря Вонеща вода, да я очистя, вместо да я тровим. Но трябва да избързаме. Магията е бавна.

— Мислиш ли? — попита го Ейвран. — Ти не си воден чародей.

Бинесман въздъхна колебливо.

— Е, мога само да опитам.

Конете им се понесоха през равнината под жълтия облак прах. Подминаха войските на Ленгли.

Чародеят пришпори коня си нагоре по един стръмен рид. Спря за малко, докато Ейвран и вайлдът го настигнат. Гората пред тях беше гъста и почти непроходима, само с няколко пътеки на диви зверове. Глигани бяха ровили за жълъди и земята под дърветата приличаше на разорана.

Малко по на юг халите бяха навлезли в леса и дърветата се кършеха от напора на техния бяг. Един лопатар се появи, затичал уплашен по пътеката, и грамадните му рога изтракаха в храстите. Като видя чародея, животното побягна на друга страна.

Бинесман вдигна тоягата си и изрече:

— Пътят е дълъг, къс е денят. Бърза пътека отвори ни сега.

Дърветата пред тях зашумяха, сякаш някой огромен звяр закрачи през леса, дращейки по голите клони и сухите листа. И изведнъж Ейвран видя пътека, която допреди миг не съществуваше. Клоните от двете страни се полюшваха.

— Ето там! — извика тя.

— Виж ти — хитро се подсмихна Бинесман.

Пришпори коня си по пътеката и препусна в галоп като вятър. Ейвран го остави да се отдалечи, с Пролет след него. Не искаше да я удрят ниските клони.

Но след първата измината миля забеляза, че ниски клони няма. Пътеката си оставаше открита и почти права. Макар земята да беше застлана с килим от сухи листа, отъпканите от дивеча просеки, по които препускаха, бяха разчистени от камъни и клони като добре поддържан път.

Но когато се обърна назад, не можа да види никаква пътека. Клоните на дърветата се отмятаха като ръце и пак преграждаха пътя.

Сърцето й заби лудо в гърдите и тя продължи напред, обзета от благоговеен трепет. Беше видяла злата магесница в битка, как хвърля разрушителните си заклинания, беше видяла и как Пролет убива хала само с един удар. Но сега подозираше, че Бинесман е много по-могъщ и от вайлда, и от халата магесница.

Носеха се устремно напред. Конете им препускаха неуморно, докато не излязоха отново на главния път. Бинесман стигна до село Шрусвейл много преди Габорн.

Ейвран го видя веднага щом излязоха от гората. Бели къщурки със сламени покриви се бяха пръснали по зелените ливади покрай северния склон на долината. Каменни зидове, съградени преди хиляда години, деляха полските имоти: тук зелена ливада, на която пасеше стадо овце, там — ечемичена нива. По-натам — градина с високо израсъл слънчоглед. Покрай южния склон на долината пътят се виеше и стигаше до селището. На главната улица се издигаше голяма странноприемница с покрит с плочи покрив, от двете й страни бяха наклякали дюкяни с каменни стени.

Бинесман препусна към първата къща. Пред конете се разбягаха червени кокошки.

— Бягайте, халите идват! — извика той.

Стопанката, грубовата с побеляла коса и широка уста, изскочи на прага. Бършеше ръце в дългата си престилка.

— Какво си се развикал? Не ми е до вас, сложила съм хляба да пека. — Явно го беше взела за луд.

— Извинете ме за безпокойството, госпожо — заговори Бинесман с подигравателно учтив тон. — Но халите идат насам и крал Ордън скоро ще се бие с тях пред прага ви. Съветвам ви да предупредите съседите си и да се подготвите за бягство.

Ейвран изгледа жената с жал.

Същите хали бяха разсипали нейния дом в цитаделата Хейбърд и бяха опустошили Карис. Сега щяха да разорят и тази долина, да съборят къщите, стояли тук от поколения.

Старата жена престана да трие ръцете си и изгледа навъсено Бинесман.

— Не ми разправяй врели-некипели — сопна му се тя. Но в същия момент забеляза вайлда и зяпна объркана. Явно не всеки ден пред прага й заставаше зелена жена и чародей, който да й говори за приближаващо бедствие.

— А вие по-добре бягайте — отвърна Бинесман.

После пришпориха конете си напред по каменните улици на Шрусвейл.

Селището беше приятно. По вида на постройките можеше да се съди, че наближават Фелдъншир. Стълбовете на портата на хана бяха изкусно резбовани от хубаво дъбово дърво. На левия стълб бе изобразен менестрел с лютня под мишницата. На десния имаше благородник, който беседваше любезно с певеца. Гледната точка беше така извърната, че все едно двамата излизаха през вратата. Резбованият фриз отгоре изобразяваше богата трапеза, отрупана с праскови и ябълки, с хляб и печени зайци.

Табелата над хана също беше резбована, с изобразени на нея странници по пътя. Имаше го и името на хана: „Хлябът и гозбата“.

Виковете на Бинесман привлякоха всички дюкянджии в селището. Кметът на Шрусвейл, който беше и собственик на хана, заби камбаната.

Ейвран не говореше много, само кимаше да потвърди предупрежденията на чародея. Зърна очите на едно тъмнокосо момиче, което държеше кукличка, изплетена от тръстика в едната си ръка, и стиснатото юмруче на малкото си братче в другата.

Момичето едва ли бе на повече от седем години и Ейвран изведнъж осъзна, че в следващия час го чакат ужасии, каквито не бяха виждали и белобрадите старци.

Напуснаха Шрусвейл и препуснаха по черния път от село на село. Бинесман спираше във всяко и предупреждаваше хората. При всяко спиране селските камбани почваха да бият и човек можеше да проследи пътя им по техния звън. Във всяко следващо село хората вече се бяха събрали и чакаха да чуят новината.

На средата между Шрусвейл и Фелдъншир вестоносците на Габорн ги изпревариха.

Когато стигнаха града, камбаните вече кънтяха тревожно.

По улиците притичваха угрижени хора. Коне цвилеха и тропаха нервно с копита, с изпънати назад уши и разширени ноздри — подушваха страха на стопаните си. На осем мили на запад се виждаше вдигащ се над хълмовете пушек.

Ейвран прецени, че Габорн вече е запалил пожар в гората край Шрусвейл.

Гражданите на Фелдъншир бягаха от дюкяните и къщите си, вливаха се в непрекъснатия поток, поел на север от града, през моста над Донестгрий.

Селяни в груби аби тичаха по пътя, натоварили всичката си покъщнина в денкове от одеяла и чаршафи. Фермери се тътреха в коли, пълни с начумерени деца. Някакъв заможен търговец беше качил в каляската си цялото семейство, крещеше от капрата и плющеше с камшика над главите на ония, които дръзваха да се изпречат на пътя му.

Все обикновени хора. Без подсилени коне и без дарове щяха да се придвижват много бавно. На всичкото отгоре губеха време, за да приберат нещата си. Мъже, работещи в дюкяните, трябваше да изтичат до вкъщи да вземат децата и жените. Имаше да се събира храна, да се спасява покъщнина.

Обременени от тежестта на вещите, селяците нямаше да могат да избягат нито бързо, нито далече.

Мостът вече се превръщаше в гърло на бутилка.

Най-лошото беше, че по бреговете на Донестгрий се бяха спрели на бивак хиляди пострадали бежанци от Карис. Палатките им покрай реката образуваха цял град и ранените лежаха по земята, наглеждани от знахарите. Покрай речния бряг тлееха лагерни огньове, а повечето котли по тях не бяха за храна, а за преваряване на превръзки. На всеки храст бяха провесени дрипи и парцали за сушене.

Ейвран никога не беше виждала лазарет, както го наричаха войниците, в който разкъсаните от битката да лежат така на открито. Със сушащите се превръзки, палатките от сиво зебло и дима, който замъгляваше всичко, „лазаретът“ приличаше на град от парцали.

Повечето хора бяха ранени тежко. Само малцина можеха да се вдигнат и да тръгнат сами, другите нямаше как да бъдат откарани. Всички лодки, които ги бяха докарали по течението, си бяха заминали — върнали се бяха за нов товар. Евакуирането на тези хора по суша не можеше да стане за часове. Беше тежък труд, за който трябваха дни.

И те бяха разбрали какво ги очаква.

Ранени жени и мъже плачеха от ужас и болка. От гърлата им се изтръгваха отчаяни молби: „Помощ! Помощ!“ и „Милост имайте!“ Всичко това само усилваше общата суматоха сред хората, бягащи да намерят убежище.

Няколко сакати мъже се вдигнаха от постелите си с героични усилия и се затътриха по моста. Движеха се много бавно и пречеха на хората зад тях. Прътове и тояги можеха да им помогнат да тръгнат по-бързо, но всяка по-здрава тояга покрай речния бряг беше ометена. Двама мъже в униформата на Градската стража стояха на моста и умоляваха множеството:

— Помогнете на ранените. Вземете по един и ги прехвърлете! Спокойно, има много време.

Но всички знаеха, че времето е твърде малко.

При палатките лечителите и хората от града се мъчеха да спасят колкото може повече нещастници. Фургони от околните ферми се бяха подредили в дълги колони по крайречните пътища. Но лечителите взимаха само жени и деца, мнозинството от ранените, и оставяха мъжете да умрат.

Ейвран видя един човечец, свит като бебе в постелята си. Беше се примирил със съдбата и само чакаше.

Тя си спомни думите на Габорн от предната нощ. Беше се опитал да я убеди, че на този свят мъжете умират по-лесно, губят сили и свършват. Не беше повярвала. Сега го видя с очите си и се зачуди как е възможно.

Бинесман подкара към гилдията на дърворезбарите. От седлото на бялата си кобила Ейвран гледаше хората, обзета от дълбока жал и скръб.

„Вече не съм като тях“ — осъзна тя. Конят й можеше да я отнесе бързо и далече. Не изпитваше техния страх, изпитваше само жал.

Веднъж, когато беше малка, Бранд беше вдигнал една стара врата, лежаща в полето под гнездото на грааците при цитаделата Хейбърд. Тогава Ейвран видя защъкалото в паника мише семейство, заслепено от слънчевите лъчи.

Под вратата живееха три поколения мишки — майка с пет деца и още шест малки розови бебенца. Нито Ейвран, нито Бранд искаха да им направят нещо лошо. Но ги погледаха как тичат насам-натам в паника, преди да оставят вратата на мястото й.

Точно така се чувстваше Ейвран и сега — отдалечена от царящата наоколо суматоха, високо и над всичко това. Но гръмките шумове и бъркотията стряскаха вайлда на Бинесман. Очите на зелената жена шареха насам-натам и тя трепваше при всеки близък шум като хваната в гората и затворена в клетка лисица.

Бинесман спря пред палатата на гилдията, слезе от коня и й каза:

— Наглеждай конете, докато говоря с майстора на гилдията Уалахс.

Уалахс беше не само Главен майстор на гилдията на дърворезбарите във Фелдъншир. Беше и кмет на града и макар да нямаше дарове, се радваше на голямо уважение.

Бинесман отведе уплашения си вайлд в палатата. Ейвран остана сама отвън, хванала юздите на двата коня.

Масивната сграда в центъра на Фелдъншир служеше за реклама на стоката на гилдията. Издигаше се на пет етажа, зидана с дялан многоцветен камък и хоросан. Високите тавани на горните етажи се крепяха от здрави подпорни греди с еркери от черен орех, изящно резбовани с горски сцени от Дарквалд: глигани и елени в леса, гъши ята, понесли се над широкото русло на Донестгрий.

Всеки фронтон, всяка врата, всеки чардак и кепенец представляваха сами по себе си малко чудо на точност и детайл. Резбарите бяха спазили горския мотив из цялата сграда. Съвършено изваяни катерички притичваха сред боровите клони, резбовани по фронтони и опорни греди. Парадните врати бяха резбовани така, че да наподобяват горска пътека, с два фазана, показващи се иззад една скала. На галерията под най-горния етаж бяха изложени статуи на изтъкнати ваятели, работещи с длета, тесли и пили.

Майсторите бяха положили големи грижи за външността. Тъмните дървени повърхности сякаш бяха покрити с дебел слой лак само преди няколко дни. Зимата наближаваше и Ейвран реши, че това сигурно е вярно.

Сградата служеше за паметник на красотата на дървото във всичките му форми. Покрай моравата от източната страна, край реката, растяха орехи. Листата им вече бяха станали тъмнокафяви — зимата наистина наближаваше.

„Колко лошо, че цялата тази прелест скоро ще рухне — помисли си Ейвран. — По-добре да й се порадвам, докато мога.“

Докато зяпаше палатата с ококорени от възхита очи, някой каза:

— Ей, момиче, дай да ти помогна да слезеш.

Някакъв мъж я хвана за кръста и рязко я дръпна. Тя се обърна и видя сбръчкано лице и уста, пълна с прогнили зъби. Беше смъкнал качулката на наметалото над очите си.

— Какво? — Ейвран стисна юздите, но мъжът я свали от коня толкова бързо, че почти не й остана време да се зачуди какво става.

Непознатият я пусна на земята до кобилата, дръпна юздите от ръцете й и рече:

— Виж, тия коне не са твои. Струват много пари. Откъде си ги взела?

Ейвран помисли, че мъжът може би е познавал собственика на бялата кобила и има основания. Тъкмо се канеше да му възрази, когато той я удари. Както си стоеше, изведнъж юмрукът му замахна и тя отхвърча назад.

Светът наоколо се завъртя и за миг й причерня. Болка прониза челюстта й. Всичко сякаш стана много студено.

Надигна се от каменната настилка. Около нея викаха хора:

— Крадец! Ей онзи там, открадна й конете!

Чу как непознатият подвикна на конете и препусна. Копитата им зачаткаха по камъните.

Ейвран погледна да види накъде тръгва, но тълпата запречваше гледката.

— Е, бедничката ми — заговори някаква старица и се наведе да й помогне да се изправи. Шалът й миришеше на зеленчукова яхния.

Челюстта я болеше и тя я размърда, за да разбере дали не е счупена. Стомахът й се сви, сякаш щеше да изхвърли всичко, което бе яла на закуска. При падането си беше ударила тила в камъните. Ейвран го опипа, потръпна и загледа тъпо кръвта по пръстите си.

Само допреди миг се чувстваше толкова сигурна и самоуверена. Сега с нищо не се различаваше от всички наоколо.

Обзе я гняв към непознатия, откраднал конете. Ядоса се на самата себе си, че му бе позволила да го направи.

И почти без да го осъзнае, направи заклинание.

Представи си едрия имперски жребец на Бинесман и се съсредоточи върху него. Видя го как препуска по пътя и как новият му господар го дърпа след себе си.

Умът на коня беше възбуден. Животното усещаше страха на хората, слухът му долавяше далечния тътен на ордата. Искаше да се освободи и да побегне, чак до откритите равнини на Индопал.

Копнееше за сочна трева и да препуска нощем през открити поля, с настръхнали ноздри, а гривата и опашката му да се веят на вятъра. Помнеше кобилите от стадото и сладкия вкус на потоците, стичащи се от високите планини.

Възбудата от всичко това беше възхитителна и в същото време — съвсем чужда за нея. Ейвран докосна съзнанието му и мигновено осъзна, че не изпитва почти никакво родство с великолепното животно.

Понечи да му извика в ума си, но образът веднага й се изплъзна. Не можа да го задържи. Жребецът на Бинесман нямаше да откликне на призива й. Искаше да се махне оттук.

Тя опита друга тактика. Този път се съсредоточи върху нападателя, по-точно върху лицето му. Представи си прошарената му брада, гнилите зъби и дори черната пъпка под лявото му око.

Сега той бягаше от града и се озърташе през рамо да се увери, че не го гонят. Изкиска се радостно, решил, че се е измъкнал.

Ейвран се пресегна с ума си и се постара да проникне в неговия по-дълбоко. Започна да вдишва и да издишва като него. Дори усети как е пълен мехурът му. Беше толкова възбуден, че наистина трябваше да спре и да се изпикае.

Тя бръкна още по-надълбоко в ума му и чу шепота на мислите му. „Чудесни коне. Ще ги продам в Гандри… ама тоя път няма да е за една халба ейл, а, не!“ Зърна дори късчета от въображението му — забавляваше се с някакви разголени кръчмарски пачаври.

Умът му беше пълен с воня и мръсотия. Почти й прилоша, щом го докосна.

Тя го призова, заповяда му да обърне конете. „Върни се“, гласеше призивът й. „Върни се, току-виж си убил едно дете.“ Крадецът за миг затаи дъх.

„Откъде ли ми щукна тази мисъл? — зачуди се той. — Ха! Току-виж си убил едно дете.“

После се изкиска доволен и пришпори още по-здраво бялата кобила.

Ейвран се отдръпна, върна се мигновено в съзнанието си и краката й едва не се огънаха под тежестта й. Опитът я беше изцедил и бе изкарал едри капки пот по челото й.

Личинки по тялото на мъртвец да беше призовала, щеше да е по-лесно от тази гнусотия, разбра тя. Пък и щяха да са по-чисти. Бинесман я беше предупредил, че да проникнеш в сложен ум е много по-тежко.

„Може би трябваше да се спра на конете“ — помисли тя със съжаление.

След като не можеше да направи нищо повече, Ейвран влезе в палатата на гилдията. Бинесман тъкмо слизаше по една разкошна дървена стълба и говореше припряно на Главния майстор Уалахс — внушителен мъж с дървени халки по ръцете, показващи ранга му, и с много властна осанка. Зад тях пристъпваше Пролет.

Главният майстор на гилдията тъкмо казваше:

— Разбирам тревогата ви, но хората ми тръгнаха преди петнайсет минути. Подозирам, че първите талиги, пълни с отровата, вече са във водата.

— Какво изпратихте?

— Нищо особено — сапун, белина и дърводелски лак. Мислех дали да не пратя бира. Не всичката, която идва във Фелдъншир, става за пиене. Бих предпочел да отровя с нея извор, отколкото червата си.

Двамата бяха толкова улисани в разговора, че не забелязаха Ейвран.

— Бинесман — извика тя и се подпря на близката стена, за да не падне, толкова й беше лошо. — Обраха ни! Един тип ни взе конете!

— Какво? — намръщи се Уалахс. — Що за човек е?

— Непознат — отвърна Ейвран и се помъчи да го опише. — Той… дъхът му миришеше на ръж и на… риба.

— Къде е? — настоя Главният майстор.

— Замина, та се не видя! — каза Ейвран. Отвън се носеха шумовете на града, виковете на хора и тропотът на коне.

Главният майстор на гилдията въздъхна тежко и се извини.

— Не се притеснявайте. Можете да вземете моя фургон. Съжалявам за конете ви. Тук във Фелдъншир уж сме добри хора, но…

Бинесман я погледна.

— Опита ли се да извикаш животните?

— Ами… опитах. И крадеца също. Няма да се върне.

Ейвран прекоси стаята и рухна в един стол, съкрушена.