Дейвид Фарланд
Родена магьосница (54)

Крепостта

Ако трябва да умрем, поне да умрем в разкош.

Молитва от Индопал

Зората бавно изгря над Картиш и обагри с розова омара сивите попарени земи. Радж Атън се подготвяше за щурм. Не пееха птици. В полята нямаше добитък. Дори самотен ветрец не лъхваше.

Сенки изпълваха низините, а слънчевата светлина позлатяваше билата на хълмовете. Високо горе в шпионския балон се носеше един огнетъкач, с двама обикновени бойци. Балонът с форма на граак се рееше в неподвижния въздух като чайка.

Радж Атън стоеше на един висок рид и се взираше надолу. Под него се беше проснала чудовищната крепост на халите. Злокобна кафява мъгла обкръжаваше мястото, вихреше се в огромен кръг като бавно торнадо. През мъглата той виждаше телата на стотици хиляди мъртъвци, нападали по бойното поле. Пуснабиш бе повел хората си на бран, но проклятията на злата магесница бяха толкова силни, че никой прост войник не бе могъл да преживее тази вихреща се мъгла. Мъже и жени с по три дара на жизненост пристъпваха в ръждивия облак и можеха само да залитнат няколко крачки, преди да рухнат.

Още по-лошото беше, че както го бяха предупредили неговите чародеи, мъглата бе свързана със своя източник. Дори силният вятър на свечеряване не бе успял да я разнесе. Напротив, тя продължаваше да кръжи влудяващо, заседнала сякаш в свое собствено пространство и време.

Радж Атън нямаше да може да изпрати обикновена войска в този пъкъл. Обикновените бойци щяха да са от полза само ако халите побегнеха.

При Карис той бе видял как лепкавите издигнаха единична черна кула, наклонена под странен ъгъл. Кулата беше усукана като рог на нарвал.

Тук халите бяха построили пет такива кули в кръг, всяка наклонена навън. Напомняше му на лъскава черна корона от тръни.

Вътре в кръга имаше нещо като гнездо или крепост, слепена от нишки синкавобял клей, подредени в сложни чудновати шарки. От укреплението нагоре стърчаха по-малки шипове и остри шпилове, като бодли на морски таралеж, и навсякъде се виждаха малки дупки, подобни на стрелковите амбразури по замъците.

Радж Атън не виждаше външни стражи. Но зад амбразурите забеляза злокобното сияние с цвета на живот, цвят, който само неговите очи можеха да видят.

Крепостта гъмжеше от хали.

Стръмните изкопи около нея щяха да пречат на бойните коне да се приближат. Рововете изглеждаха дълбоки около двайсет стъпки или повече. Дори един Владетел на руни в броня щеше доста да се изпоти, докато изкачи насипите им.

Зад самата крепост, сред камарите отпадъци от мината имаше цял халски град. Виждаха се хиляди и хиляди входове на подземни тунели.

„Това е глупост“ — каза си Радж Атън. В Карис неговите рицари се бяха мъчили да удържат стените на един як замък само с един вход. Беше се оказало почти невъзможно. Тук щеше да му се наложи да атакува халите в собствената им крепост, укрепление с непозната конструкция и план.

Странни на вид хали се бяха впили в острите шпилове на всяка от черните кули. При Карис не беше виждал такива. Бяха някакъв нов вид, неописан в нито един бестиарий.

Костните плочи на главите им стърчаха назад под странен ъгъл и правеха муцуните им изключително дълги. Всяка от тези хали имаше по трийсет и шест пипала. Предната част на ръцете им също изглеждаше по-дълга, отколкото на оръженоските. Кожите им бяха тъмносиви. Стояха по върховете на кулите и въртяха глави.

Въпреки че Радж Атън бе на цели две мили, халите изведнъж рязко се обърнахакъм него и развяха пипалата си въпросително.

Обикновена хала нямаше да го забележи.

Значи и халите си имаха далекогледци. Тази порода наистина трябваше да е рядка, щом бяха толкова малко.

Взе го за важен признак. Наистина легендарната Господарка на Долния свят бе излязла на повърхността. Сега Радж Атън щеше да се срази с чудовището.

Гледаше укреплението със смесица от удивление и смут. Нито един замък не беше оцелял след щурм на Радж Атън.

„Една крепост е само черупка, в която да се скрие притиснатият враг“ — напомни си той.

Примижа и огледа постройката за уязвими места. Не можа да види нито едно, но това не го разколеба. Беше събарял цели крепости само със своя Глас и макар това да се оказа неефективно, когато се опита с постройката на халите при Карис, беше сигурен, че ще намери някаква слабост в отбраната на чудовищата.

Пуснабиш му беше послужил добре в подготовката за тази битка. През изминалите два дни не беше оставил войниците да бездействат. Подсилени коне бяха докарали балисти от всяка крепост на двеста мили околовръст, опразвайки отбраната на най-богатите замъци в цял Индопал.

Бе пратил хора в Ейвън и беше осигурил запалими прахове, с които правеха опити огнетъкачите на Радж Атън.

Беше събрал десет хиляди слона, в това число четиридесет бойни с дарове на мускул, метаболизъм и жизненост.

Нещо повече, беше разбрал, че огънят може да се окаже ключът за прогонването на халите.

Картиш не беше известен с много дървета, но покрай руслото на неголямата река растяха много фурми и цитрусови дървета. Покварата беше опустошила градините. Ето защо хората му бяха изсекли всички мъртви дървета на трийсет мили наоколо и ги бяха струпали северно от халската крепост. Горещото слънце ги беше изсушило през последните два дни.

Тъй че от мига, в който Радж Атън пристигна в Двореца на канарчетата, хората му бяха готови за война.

Радж Атън наду овнешкия рог и мъжете му се подготвиха за щурм.

На една миля зад него двеста хиляди души започнаха да подготвят петте хиляди балисти и катапулти. С тях прииждаше милионна войска обикновени бойци и придружители.

По-нататък други два милиона души и десет хиляди слона започнаха да влачат дървета към крепостта.

Четири хиляди Непобедими — до един благородници от Южен Индопал — препуснаха нагоре по склона да се присъединят към Радж Атън.

Бяха бляскава войска, облечена в богатите одежди на Индопал. За тази битка бяха изоставили тежките брони и ризници, каквито носеха в бой мъжете в земи със северен климат. Вместо тях бяха облекли доспехи в стила на древните — плътно изтъкана коприна с една дузина пластове дебелина. Беше едновременно по-лека и по-здрава от боядисаната кожа, а освен това през нея тялото можеше да диша.

И така, лордовете на Индопал тръгнаха на бран в дълги ярки копринени дрехи, боядисани в пурпур и злато. Тюрбаните им бяха отрупани с рубини, смарагди и диаманти, големи колкото кокоше яйце. Конете и бойните слонове бяха покрити с чулове като за парад. Носеха бляскави пики, богато резбовани и покрити със златен варак, а ножниците на мечовете им блестяха от скъпоценни камъни и сребро.

Никога в историята на Индопал не се беше събирала такава войска. Радж Атън яздеше гордо в челото им, облечен в доспехи от блестяща бяла коприна, както се полагаше на сана му.

Земята затътна под копитата на неговата войска; над равнините се вдигаха облаци прах от влаченето на дърветата и балистите.

Халите запазиха спокойствие.

От един час вече простите бойци се приближаваха до вихрещите се кафяви мъгли и трупаха дърветата. Радж Атън се загледа към крепостта и видя хали, притичващи в паника зад амбразурите. Но не бягаха, нито се опитваха да атакуват. Беше очаквал някаква форма на съпротива, но халите не предприемаха почти нищо, дори камък не хвърляха по хората му.

Всъщност причината бе очевидна. Вихрещият се облак изпарения продължаваше на около четвърт миля извън крепостта. Халите не можеха да видят армията му.

Така че изчакваха.

Купчините дървета растяха. Огнетъкачите надзираваха войниците и слоновете. Трупаха дърветата на две грамади, едната на изток от крепостта, а другата — на запад.

Радж Атън беше очаквал, че чародеите ще струпат дърветата на най-обикновени могили, но дърва имаше в изобилие и огнетъкачите заповядаха всеки куп да бъде подреден като огромна руна с около четвърт миля в диаметър. На изток беше Руната на Огъня. На запад — Руната на Нощта.

Десет хиляди работници все още се трудеха между дърветата, когато огнетъкачите посегнаха към небесата. Нощ падна от хоризонт до хоризонт и те привлякоха огън, който с вихър се спусна от небето и засъска между дърветата.

Писъците на горящите хора изпълниха въздуха и те подхванаха зловещия танц на умиращите.

Радж Атън го прие стоически. Не обичаше да гледа как загиват негови хора, но Рахджим го беше уверил, че е необходимо жертвоприношение. „Само няколко хиляди ще умрат. Но по-добре да загубим няколко хиляди души, отколкото да загинем всички.“

Миризмата на опърлена коса и опечена мас изпълни низините. Рахджим и Ааз застанаха сред руните и засияха, обгърнати от пламъци.

Радж Атън рядко принасяше жертви на висшите Сили. Но сега се чувстваше отчаян. Въпреки че предната нощ беше взел дарове на жизненост, парализата на лявата му ръка пълзеше нагоре към рамото.

Чародеите на Радж Атън, загърнати в пламъци, затанцуваха сред огъня, извиваха се и се въртяха като дервиши, докато не се превърнаха сякаш самите те в пламъци. Топлината от горящите руни бе ужасна дори от половин миля. Дърветата запращяха и пратиха нагоре облаци от черен дим.

Една от халите на кулите на крепостта рухна, останалите започнаха да слизат, уплашени от топлината.

Пуснабиш вдигна ръка пред лицето си и извика:

— О, Велики, огънят е твърде жарък! Дори мъже с много дарове няма да могат да щурмуват крепостта.

— Може би халите ще ни направят услуга и ще се опекат в собствената си пещ — викна някакъв благородник.

Сърцето на Радж Атън заблъска в гърдите. Усещаше зноя, но не се боеше от него. Студът по лявата му ръка леко понамаля. Почувства я малко по-жива.

Ааз многократно го бе убеждавал, че огънят ще го изцери, но само ако му се остави да изгори всичко човешко в него.

Пулсът му се ускори.

За няколко мига огънят се усили все по-убийствен. Пламъците танцуваха на стотици стъпки във въздуха, носеха се на знойни облаци.

— В земята, в центъра на тази крепост, е всечена велика руна — извика Радж Атън на своите благородници. — Ще даря сандък пълен с рубини на онзи, който пръв забие в нея бойния си чук. — И наду отново рога, подготвяйки мъжете за атака.

Лордовете му нададоха бойни викове.

Над крепостта на чудовищата двамата войници в балона започнаха да хвърлят чували с летливи прахове. Праховете падаха на мръсни пелени — завеси от червено, сиво и жълто. Горещината беше толкова силна, че самите те отстъпиха. Единият залитна назад, без да може да хвърли чувала. За миг едно от копринените крила на граака започна да тлее, но огнетъкачът Чеспот бързо привлече топлината към себе си и продължи да хвърля праховете.

Изведнъж от запад полетя кълбо от свирепа бяла светлина и подпали злокобните прахове.

Получилото се огнено кълбо избухна с грохот, който отекна на цели мили. Земята потрепера и три от черните кули на халската крепост се сринаха.

Хиляди хали заизвираха от подземните си убежища с оръжия в ръце.

Междувременно злата чародейка хвърли своето контразаклинание. Последва гръмовен тътен и от всички амбразури забълваха злокобни пушеци. Пламъците близо до крепостта запращяха и замряха.

— Атака! — изкрещя Радж Атън и силата на неговия Глас изпълни хълмовете.

Балистите на юг от пламъците изхвърлиха залпове скали и железни прътове към връхлитащата орда. Армията му обикновени бойци не се поколеба. Бойците се развърнаха в две крила и се понесоха напред да срещнат чудовищата.

Радж Атън престана да се интересува от битката в низините. Пришпори имперския си жребец право към крепостта и извади бойния си чук. Около него и пред него останалите лордове се понесоха в бесен галоп.

Обграден от горящите руни, той изведнъж изпита пълен покой. Тук, в средоточието на битката, имаше някакво присъствие, каквото досега не беше усещал. То не притежаваше нито тяло, нито форма — само огромен апетит. Чувстваше го като някакъв облак, понесъл се над бойното поле, като орел, чакащ часа на своя пир.

Не говореше, но той бе сигурен, че го усеща.

Радж Атън се вряза във вихрещите се ръждиви мъгли и затаи дъх, докато бойният му кон ги прекоси. Очите и ноздрите му пламнаха само от допира на въздуха.

Конят му стигна до ямите и Радж Атън скочи долу. Небето почерня, докато се катереше от другата страна. Огнетъкачите извличаха огън от небесата. Знаеше, че след няколко мига ще започнат да хвърлят огромни огнени кълбета към амбразурите на крепостта.

Писъци изпълниха бойното поле, щом армиите му се сблъскаха с халската орда.

Небето изсветля отново, изпълнено с огнена светлина и звук като от връхлитащ бурен вятър. Откъм страната на Ааз се понесе огнено кълбо.

Неколцина воини овладяха входа на крепостта и се втурнаха вътре. Леговището на халите беше убийствено тъмно.

Над и под входа имаше амбразури. Първият воин, който нахлу вътре, спря за половин секунда и един огромен прът се спусна надолу, закачи го с куката си под брадичката и го дръпна нагоре.

Втори боец бе поразен от халски меч в слабините. Силата на удара го изхвърли на десетина стъпки нагоре към тавана и той падна сред дъжд от кръв. Трети мъж забеляза опасността и бързо я прескочи, избягвайки удара отгоре и следващия от един страничен процеп. Входът бе смъртоносен капан.

Тунелът се извиваше на спирала нагоре в абсолютен мрак. Радж Атън подуши надигащата се опасност от халско заклинание в края на тунела — и то изригна напред преди той да успее да предупреди хората си.

Той отскочи встрани. Сиво-зелен облак се изстреля през отверстието на бърлогата и двайсет души изчезнаха.

Радж Атън отново скочи напред — преди магесницата да е успяла да хвърли ново заклинание.

Осъзна, че е може би единственият, годен да проникне в халската крепост. Притежаваше дарове на зрение, които му позволяваха да различи сиянието на халските туловища дори в абсолютния мрак. Метаболизмът и гъвкавостта му позволяваха да прескача смъртоносните удари на мечовете по-бързо, отколкото халите можеха да се движат.

За по-малко от секунда след като магесницата хвърли заклинанието си, той вече бе стигнал горния край на тунела.

Скочи в отворената й паст, заби бойния си чук в мекото й небце още преди да е усетила, че е нападнал. Мозък и кръв рукнаха отгоре щом тя отвори уста в паника и залитна назад.

Изтъркаля се от устата й и залегна между краката й. Изпита прилив на мир и покой. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в убиването на хали.

Стените около него се разтресоха, щом едно огнено кълбо се удари с грохот в крепостта и пръсна светлината си през хиляди амбразури. Той видя пред себе си новата си жертва — още една магесница.

Беше проникнал дълбоко в чудовищната крепост.