Дейвид Фарланд
Родена магьосница (5)

Опак човек

Лековерните често взимат твърденията на циниците за прозрение. Циниците ще твърдят, че всички хора са покварени и че съществуването е безплодно. Но мъдрият знае, че не всички хора са покварени и че животът носи не само скръб, а и радост.

Твърденията на циниците са само полуистини, тъмната страна на мъдростта.

Из дневника на крал Джас Ларън Силвареста

— Проблемът е — каза Върховният маршал Скалбейрн, докато двамата със сър Хондлър яздеха през нощните гори в преследване на халите — че Габорн обича хората си твърде много, а Радж Атън своите — твърде малко. — Скалбейрн беше получил някакво загадъчно предупреждение от Габорн, който бе потърсил убежище в Балингтън, и двамата с Хондлър още се мъчеха да го осмислят.

Маршал Хондлър отвърна:

— Нищо добро няма да излезе от това, помни ми думата. На хората все не им стига само да посадят семената на собствената си гибел. Не, те първо ще си разкопаят и наторят почвата, после ще плевят и поливат крехката фиданчица, докато плодът й не узрее съвсем.

Върховният маршал Скалбейрн се изсмя на коментара му.

— Никой няма съзнателно да ухажва бедата. — Хондлър пришпори коня си пред Скалбейрн, хвана един дълъг клон и го пусна така, че той изплющя в лицето му, явно като отмъщение за присмеха.

— Ах, ранен съм — каза Скалбейрн.

— Съжалявам.

— Ако това е най-голямата рана, която ще получа тази нощ, ще съм ти благодарен за нея — отвърна Скалбейрн.

Подготвяше нова, скорошна атака срещу халите. Искаше да стигне до малкия хълм, на който сър Скерет, далекогледецът, бе запалил сигналния фенер в знак на предупреждение, но нито една проклета горска пътека не водеше към това хълмче. Нощта все още беше облачна и толкова високо сред планините Брейс мъгливият дъжд обръщаше на сняг.

— Хората ухажват бедата по сто начина — заяви Хондлър. — Например забелязал ли си колко лесно може човек да превърне една добродетел в порок?

— Тоест?

— Ами например, като малък познавах една жена, която беше толкова благодетелна, че всички я хвалеха. Печеше хляб за бедните, раздаваше пари на бедните, кравата си даде… накрая и къщата. Накрая взе да проси по улиците и една зима така си умря, бездомна. Така нейната добродетел се превърна в порок, който я съсипа.

— Разбирам — каза Скалбейрн. — И смяташ, че това става често?

— Аха. Но историята ми не свършва дотук: значи същата тази жена имаше син, който като разбра, че си е загубил наследството, тръгна из околностите като разбойник и обираше всеки, който му падне. Никой не можеше да го хване и той си въобрази, че е някакъв удивително велик крадец, и взе да се перчи: „Ех, какъв голям разбойник съм!“ Точно така грачеше на ортаците си в момента, в който се промъкнах до бивака му и забих стрела в гърлото му.

— Ха! Браво! — каза Скалбейрн.

— Така че ние или като майката превръщаме добродетелите си в порок, или като сина се самоубеждаваме, че порокът е добродетел. Но и в двата случая засяваме семената на собствената си гибел. Нашият велик Земен крал, Габорн Вал Ордън, си въобразява, че неговата обич към човечеството е някакво достойнство, а тя служи само за да го унищожи, и нас покрай него. Междувременно Радж Атън се надява да ни яхне всички като мулета, докато не изкапем.

— Ха! — изсмя се Скалбейрн. — Какъв извод! — Каза го уж като похвала, но тайно си помисли, че Хондлър е просто опак човек, на когото много му се иска да го вземат за дълбок мислител.

— И сме се натикали между двете копелета! Е, проклети да са всички крале и върховни владетели, викам аз. Оттук насетне всеки си е за себе си. — Сър Хондлър дръпна юздите на коня. — Не виждам никакъв път.

Скалбейрн не беше виждал толкова тъмна гора. Боровете като че ли не се разклоняваха толкова нагоре, колкото се притискаха в лицето му, оплетени от вятъра като прежда.

След миг сър Хондлър пое слепешком напред.

После обяви, сякаш току-що му е хрумнало:

— Аз ще взема да се включа в това Вълче братство. Какво ще кажеш?

Скалбейрн не знаеше какво да мисли. Слуховете от Карис бяха толкова странни, че искаше да научи повече, преди да поеме ангажимент.

Радж Атън беше нападнал Габорн. Ходът беше нелеп. И при това нападение Габорн по някакъв начин се бе лишил от земните си сили.

Това може би беше най-неприятната новина, която бе чувал през живота си. Изобщо нямаше да го повярва, ако Габорн не бе изпратил предупреждение, написано от собствената му ръка.

Скалбейрн смачка късчето пергамент, което все още стискаше в юмрука си. В предупреждението Габорн му казваше: „Спрете атаката, докато не се присъединя към вас утре.“

Скалбейрн не знаеше какво да мисли. Но като Върховен маршал на Праведната орда на Свободните рицари на честта, мнозина щяха да го наблюдават зорко, за да видят на кого служи.

— Аз ли? — попита той и парира полетелия към лицето му боров клон с брадвата си. — Твърде често съм се отричал от клетвите си. Заклех се във вярност на лорд Брок Туумски още като младеж, после на Свободните рицари, а сега на Земния крал. Остарях вече за тези неща. Мисля просто да оставя лоялността там, където съм я положил.

— Точно това казвам и аз — възрази Хондлър. — Отричал си се от клетвите си и преди.

— Вярно е. Но ти ме караш да наруша клетвата си към Земния крал само три дни след като я положих. Това е несериозно дори за един Свободен рицар! Освен това не всички са толкова глупави, колкото мислиш. Историята на Габорн все още не е разказана докрай.

Хондлър се засмя.

— Вярваш повече на този хлапак, отколкото на мен? — Спря рязко и примижа с очи към вихрещите се парцали сняг. — Пфу! Пътят съвсем свърши. И се набутахме в чудесно място за засада.

— Съвсем вярно — отвърна Скалбейрн и се приготви да обърне коня си.

— Чуй — спря го Хондлър. — Близо сме. — Смъкна шлема си и килна глава.

Скалбейрн също свали шлема и за миг се наслади на допира на ледените кристали по потното си чело. Студеният въздух защипа ноздрите му. Лесно долови шума от халите — десетки хиляди, зад ей онзи хълм. Ордата им тъпчеше дърветата по пътя си и мачкаше едрите пясъчници на прах. Земята тътнеше и халите свистяха, изпущайки въздуха от туловищата си. Отстъпваха на юг към цитаделата Хейбърд, по същия път, който бяха прогорили, идейки към Карис.

Далечна мълния раздра облаците и заби разядения си зъбец в някакъв планински връх. На нейната светлина Скалбейрн зърна открито пространство сред дърветата вляво от двамата, но изчака и преброи наум. Изтекоха четиридесет секунди, докато се чуе гърмът — далечно мърморене, като на старец, заръмжал от някой полузабравен повод за яд.

Четиридесет секунди бяха твърде дълго, ако можеше да се вярва на приказките. Халите се бояха от мълниите. Но при повече от четиридесет секунди можеха да ги издържат.

„Какво пък, никоя веселба не може да продължи безкрайно“ — помисли Скалбейрн.

Светкавиците се бяха задържали близо четири часа. Мощта на бурята при Карис предизвика непрестанни гръмотевици, а градушката биеше като камъни, изстреляни от катапулт. Дори след като бурята затихна, горе се задържаха няколко странстващи облака и от време на време мятаха огнени езици. Не кой знае каква буря, но все пак си я биваше.

Скалбейрн беше видял как хали се втурват презглава под скалните стени, за да избягат от светкавиците. Беше видял как някои падат в несвяст като хора, неспособни повече да изтърпят болката. Хиляди огромни зверове бяха забивали безоките си глави в земята и се покриваха с кал в усилието си да се скрият.

Всички те бяха лесни цели — слепи хали, ранени хали, бягащи хали. Неговите Свободни рицари гонеха чудовищата и им нанасяха сеч, за каквато не беше и сънувал. Девет хиляди хали за четири часа, по последни сметки. Към рицарите му се бяха присъединили различни Владетели на руни от Мистария, Флийдс, Хиърдън — дори Непобедими от Индопал, мъже, които едва до тази сутрин бяха негови смъртни врагове.

Скалбейрн щеше да си спечели място в историята. Бардовете щяха да възпеят победата на Габорн при Карис и името му вече завинаги щеше да се свърже с това на Земния крал. Колко величествено щеше да звучи, щом се запее под съпровода на гайдите и барабаните — дивият щурм в нощната буря.

Разбира се, истината за тези подвизи не беше и наполовина толкова възбуждаща или опасна, колкото бардовете може би щяха да я възпеят. Всъщност халите бягаха по курс успореден на хубав път. Фургонджиите от Карис караха бързо тежките си фургони, пълни с пики и храна до предните постове на юг, за да подсигурят хората му. Рицарите му имаха достатъчно време, за да си поемат дъх, да се превъоръжат и да набележат следващите си набези.

Тук сред планините, разбира се, теренът го притискаше. Но също така притискаше и халите.

Чудовищата бягаха само на къси отсечки и покриваха не повече от двайсет мили на час. И колкото по-нависоко се изкачваха в студената планина, толкова по-летаргични ставаха и се движеха може би с половината от обичайната си скорост.

— Има някакво малко сечище вляво от нас — каза Скалбейрн.

— Видях. Само че води по-скоро до дере, отколкото до поляна.

— Аз видях поляна — възрази Скалбейрн. Хондлър наистина беше опак, инат човек. — Ще ти докажа.

Хондлър въздъхна тежко, което щеше да му докара бой във всяка друга войска. Но при Свободните рицари неуважението към началника беше толкова обичайно, колкото бълхите във войнишките одеяла. Хондлър обърна коня си към „поляната“ на Скалбейрн.

Дере си беше, разбира се. На четвърт миля надолу се простираше лъкатушеща клисура, а ордата хали се стичаше през нея като придошла вода.

Бяха като кипнала маса. В Интернук в края на есента змиорките започваха да плуват към изворите на река Орт. Като момче Скалбейрн беше виждал змиорки толкова нагъсто, че скриваха от очите му камъчетата по плиткото речно дъно. Халите, напиращи през клисурата долу, му напомниха за онези змиорки, едновременно отвратителни и привличащи.

Отново блесна мълния, този път още по-далече. Халите не объркаха и една стъпка. Бурята отминаваше.

Но в този кратък блясък той успя да види чудовищата по-добре. Бягаха хиляди оръженоски. При Карис чудовищата бяха носили оръжия — огромни, дълги по дванайсет стъпки мечове, тежки колкото кон, или тояги с куки, с които можеха да свалят ездачи от седлата или хора от крепостните стени. Но сега като че ли половината от халите бяха изоставили оръжията си.

Сред оръженоските се мяркаха виячи — светлокожи паякообразни същества, които и сега от време на време се спираха, за да нададат зловещите си писъци.

Малко лепкави бяха останали живи. Те се движеха по-бавно от другите два вида и изглеждаха по-малко склонни да се бият. Мъжете на Скалбейрн вече бяха избили повечето от тях.

Но най-страховитите между халите бяха пурпурните магесници. Отличаваха се лесно. Руните, жигосани по черепите и краката им, блестяха смътно като светлината на горещи въглени сред потънало в пепел огнище.

Една пурпурна магесница долу се затича напред и изведнъж зарови подобната си на лопата глава в земята, започна да копае с крака и се заби под повърхността.

Цялата тази работа стана толкова бързо, че Скалбейрн едва повярва на очите си. Но беше виждал по същия начин глигани да се крият под горската пръст. Прогнилите дървета и почвата по дъното на клисурата осигуряваха добро прикритие — дори за чудовище, тежащо дванайсет тона.

— Видя ли? — попита Скалбейрн. Още докато го казваше, друга пурпурна магесница се зарови под земята, после още една. Оръженоските все още като че ли продължаваха да бягат слепешком.

— Виждам — отвърна маршал Хондлър. — Устройват засада.

Също като глиганите в гората. Надигаха се изпод храстите, щом чуеха човешки стъпки или конски тропот, и разкъсваха с бивните си.

Скалбейрн погледна на север, където клисурата се скриваше зад поредния хълм. Пиконосците му все още бяха на около две мили назад. Все още далече от белята. Засега.

На юг брегът на клисурата се виеше по-нависоко. Бреговете бяха стръмни, измамни. Човек на кон трудно можеше да се надява, че ще преодолее тези склонове.

Оръженоските навлязоха в едно уширение на долината и се отказаха да продължат по-нататък. Започнаха да се заравят по склоновете на урвата.

Сър Скерет стоеше на върха на една издатина със запаления фенер, окачен на върха на пиката му. На неговата светлина Скалбейрн ясно видя изсечения му профил, сребристия връх на брадата му, щръкнала под шлема, и златната мълния на лъскавата му броня.

— Затова значи сър Скерет ни е подал сигнал. Предупреждава ни да се махнем — каза маршал Хондлър.

Скалбейрн не можеше да остави хората си да навлязат в засадата, но пурпурните магесници го изкушаваха. Те бяха ядрото на силите на чудовищата от долния свят. От столетия владетелите на Роуфхейвън бяха предлагали награда от пет силара за всяка убита магесница.

Но освен изкушението халите бяха и заплаха. Придвижваха се на юг към дивата пустош. Но нямаше да струва много на цялата орда да свърне на изток, към градовете по течението на Донестгрий.

Скалбейрн се вслуша в себе си. По-рано същия ден беше чул гласа на Габорн да го предупреждава за опасност. Габорн бе спасил живота му десетина пъти.

Но сега не чу нищо в сърцето си. Долови вътре в себе си само безпокойство.

— Проклети да са! — изруга той халите. Секнеха ли мълниите, които ги гонеха досега, чудовищата щяха да се прегрупират и да започнат да се бият самоуверено. Скалбейрн се опитваше да избегне катастрофа. Защо Габорн се бе заровил в Балингтън? Посланието му говореше, че все още може да усеща опасността. Тогава защо не беше дошъл и лично да насочва щурма?

Скалбейрн смачка предупреждението на Габорн и го хвърли на земята, после обърна коня си назад.

— До утре тогава.