Дейвид Фарланд
Родена магьосница (49)

Търсенето на Майстора на пътя

Почитта често отива за воина, който отдава живота си в битка. Но малцина зачитат по достойнство най-храбрите… онези, които доброволно понасят безкрайни мъчения в името на по-висша кауза.

Лорд Мангън

Земята под Скалата на Мангън бе овъглена на миля околовръст. Тук-там още горяха ниски храсти, тъй че земята бе станала по-черна и от нощното небе, въпреки че я осветяваха хиляди малки огньове.

На изток бушуваше пожарът, подпален от Габорн — вятърът го носеше към планинските подножия. Най-вероятно щеше да продължи да пращи и да лумва с нова сила сред горите още дни наред.

С всяка стъпка, която правеше Ейвран, във въздуха се надигаше пепел и я задушаваше. Ейвран, Бинесман, Габорн и неговият Дни крачеха към мъртвите хали, нападали на зловещи грамади. Всяко от чудовищата бе по-голямо от слон.

Хиляди хали бяха наскачали или нападали от Скалата на Мангън като мръсна градушка. Някои бяха издъхнали. Земята в южния край на стръмнината беше осеяна с тях. На някои места труповете им лежаха на купища по три-четири един върху друг.

Хиляди ранени чудовища се изтегляха през полята с потрошени крака и коруби. Оцелелите от ордата ги бяха изоставили. Повечето от рицарите на Габорн отидоха да доизбият ранените, но той бе изпратил съгледвачи със запалени факли да търсят сред мрачните трупове някаква следа от Майстора на пътя.

Ейвран не искаше да яде друга хала. Последната, от която бе яла, я поболя, причини й ужасни болки. Нервите й продължаваха да са изпънати, всички мускули я боляха. Твърде рано беше да яде отново.

Но мъртвите хали лежаха навсякъде наоколо, а Габорн не искаше да изгуби такава възможност.

Ейвран крачеше през пепелищата. Над нея профуча падаща звезда. Тя вдигна поглед нагоре, видя почти моментално още една и забеляза, че с мъртвите хали бяха останали малко грий. Или пушекът ги беше убил, или бяха отлетели след останалата част от ордата.

Земята отново се разтърси и няколко камъка се затъркаляха от Скалата на Мангън и заподскачаха около труповете на чудовищата.

— Ти ли направи земетресението? — попита тя Габорн.

— Не, това не е мое дело.

Ейвран видя малко по-напред един умиращ лепкав. Лежеше по гръб и вдишваше с мъка. Торбите под челюстите му изхвърляха мазен пулп.

— Не го приближавай — предупреди я Габорн.

— Няма страшно — отвърна тя. — Пипалата му вече не се движат. — Огледа го. — Това същество го наричаха Майстора на Високите неща. То построи залата за люпене на Единствената истинска господарка.

Приближи се до него. Този лепкав беше великолепен звяр. Много от събратята му се използваха да укрепват със своя клей таваните в пещерите и тунелите, но този ги надминаваше. Неговите сводести арки и подпори бяха истинско чудо със своята изящност и здравина.

— Съчувствие ли изпитваш към това чудовище? — попита я Габорн.

Ейвран затвори очи и се взря в едно късче от спомените си.

— Те са живи същества — отвърна тя. — Този тук… беше творец. Трябваше да си стои където му е мястото.

— Добре, дете — каза Бинесман. — Учиш се. Всяка форма на живот е ценна. Всички видове трябва да се почитат.

Ейвран и Габорн продължиха да търсят заедно с още стотина съгледвачи. След час им известиха, че при паническото бягство са загинали хиляда хали и че мъжете на Скалбейрн продължават да пронизват с пики ранените и вече са избили още две хиляди чудовища. Главното ядро на ордата се бе отправило на юг — халите тичаха по оставената от тях самите диря към дупката си в земята, водеща към Долния свят.

Така че Габорн и Ейвран продължиха да търсят между мъртвите.

При Скалата на Мангън телата бяха нападали нагъсто, струпани на купчини от по пет-шест, в отвратителни грамади. Съгледвачите полагаха неимоверни усилия, катереха се и се спускаха през малките пролуки, оставени от някой крак или глава на паднала хала.

Но в някои случаи беше просто невъзможно да се види какво може да лежи под грамадата. Дори Владетели на руни с подсилени коне не можеха да отместят лесно масивните туловища на халите и за Габорн оставаше само да се чуди дали Майстора на пътя няма да умре, скрит завинаги.

— Милорд! — извика един съгледвач. — Мисля, че го намерих! — Махаше им да дойдат, изправен над куп мъртви хали.

Ейвран затича към грамадата тела.

— Едър звяр е — каза съгледвачът, след като тя се приближи. — Точно както ни го описа. И има трийсет и шест пипала и грамадни лапи. Оттук е доста трудно да се види, но има една руна на дясното рамо, точно както ни я описа. Останалото е скрито под другите и не мога да го разгледам по-добре.

Ейвран се изкатери на една нащърбена скала — ръбовете ожулиха дланите й.

Грамадата трупове беше голяма и за да се добере до онзи, който искаше, трябваше да се качи на върха и да заобиколи. Стъпи на една магесница и когато халата потръпна, в един смразяващ сърцето миг Ейвран не посмя да мръдне — помисли, че още е жива.

Видя как съгледвачът пропълзя в една малка пещера, оформена от мъртвите тела, изви се под един огромен крак и се спусна надолу. Факелът осветяваше пътя му.

Ейвран го последва. Пътеката беше опасна — стъпка върху халски крак тук, пази се от шипа на лакътя на оная, покачи се на ей онази глава, гледай факлата да не те изгори. И се постарай да не се безпокоиш, че някоя от халите може да потръпне или да се размърда и цялата купчина да се срине върху теб.

Габорн и Бинесман също слязоха след нея.

Съгледвачът стигна дъното, отмести се в едно по-малко пространство и спря. Ейвран го последва. Пушекът се вихреше в застиналия въздух, факлата пращеше. Ейвран погледна нагоре, видя главата на халата и едва се сдържа да не извика.

„Той е!“ — помисли си отначало. Четири мъртви хали покриваха по-голямата част от тялото. Но близо до муцуната му се показваше една огромна лапа, а част от рамото му можеше да се различи между краката на друга хала.

По ръст и по форма приличаше на Майстора на пътя. Ейвран притвори очи. Спомените й показваха нещата от гледна точка на халите. А те не виждаха точно като хората. За една хала цялото тяло сияеше в различни оттенъци на синьото. Така че беше трудно да се каже.

— Ммм… да — каза Ейвран прегракнала и от вълнение, и от страх. — Може да е и той. — След всичкото това търсене между хиляди хали беше малко скептична.

Тялото на друга хала бе премазало лицето на Майстора на пътя, така че костната плоча на черепа му се беше извила навътре, изкривявайки външността му.

— Може би ако не беше премазан, щях да съм по-сигурна.

— А руната? — попита Габорн. Халата имаше руна на рамото си, която все още тлееше смътно.

— Не знам. — Ейвран сви рамене. — Халите не могат да виждат тези цветове. За тях руните са само миризми, магически заклинания, написани с миризми. — Халската й памет не позволяваше да види формата на руната и тя не можеше да определи дали е разположена правилно върху тялото.

Остана да го гледа дълго време. Не можеше да надуши нищо друго освен пушек. Ако имаше силното обоняние на хала и ако можеше да се добере до задницата му, щеше да разбере.

— Просто не съм сигурна.

— Ще ядеш ли от тази?

Тя го погледна. От страх бе стиснала юмручетата си толкова силно, че ноктите й се бяха забили в дланите.

— Не съм сигурна. Може да не е той.

— Но най-много прилича на онова, което си видяла, нали?

Стомахът й се сви от страх.

— Да — промълви тя. — Но не мога да го направя.

Габорн хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Слушай, светът има нужда да си силна. Прогонихме халите от скалата, но вече усещам надигащата се заплаха. Утре в битка ще загинат хора, стотици мъже, може би хиляди. И още десетки хиляди са изложени на риск.

— По-лесно ли трябва да ми стане от това? — попита Ейвран. — Просто ме е страх. Толкова ми беше зле последния път…

— Мъжете се учат да отдават живота си — каза Габорн. — Дават го на война. Изнемогват и похабяват здравето си, за да изхранят жените и децата си.

— Жените също се похабяват — каза Ейвран, спомнила си за майка си.

— Съгласен съм. Не те моля да направиш нещо повече от това, което прави всеки мъж и всяка жена. Когато порастеш, ще трябва да се отдадеш. Понякога човек отдава живота си за миг, но в повечето случаи се отдаваш, като се трудиш миг за миг. Нужно ми е още сега да израстеш много.

Бинесман я притисна до себе си, за да я утеши. От Габорн утеха не можеше да се очаква. Не можеше да й позволи да отстъпи от дълга си.

— Хората ми претърсиха повечето от тези купища през последните два часа — каза Габорн. — Не намерихме друго подобно същество.

Ейвран преглътна с мъка. Габорн просто я молеше да порасте. А това щеше да стане, все едно дали го иска, или не.

— Ще ям.

И щом се съгласи, я обля вълна на облекчение. Просто трябваше да го направи още веднъж.

Габорн въздъхна, коленичи и я прегърна.

— Благодаря ти.

 

 

Габорн се чувстваше изтощен — не само физически изтощен, а толкова духовно и емоционално изцеден, колкото не се беше чувствал никога.

— Дайте й каквото й трябва — каза той на съгледвача. Сладкият триъгълник на халата се показваше достатъчно, за да може войникът да извади част от мозъка на чудовището.

Потупа Бинесман по рамото и му прошепна:

— Остани с нея. Утеши я, колкото можеш. Аз имам нужда от отдих.

После отиде при коня си и препусна с него една миля покрай скалата. Неговият Дни го последва. Стигнаха до падналата статуя на Мангън.

При падането си каменният воин се бе натрошил на десетина къса. Габорн слезе от коня, почисти профила на откъртената глава на Мангън, седна на земята и почтително положи длан върху камъка.

За Мангън се знаеше малко — няколко негови знаменити фрази, тази статуя. Преди повече от хиляда години той бе построил тук крепост. Беше спрял воините на Мътая да не залеят цяла западна Мистария. Беше построил този замък и бе устоял срещу вражеските войски в десетина яростни битки. Беше загинал млад, при някакво дребно стълкновение, а петдесет години по-късно неговият син бе поръчал на ваятели да издялат в негова чест лицето на канарата. Сега похабеният от вятър и дъжд камък се разпадаше под ръката на Габорн. Лишеите го бяха прояли.

Той вдигна очи към небето и видя една звезда да се спуска през хоризонта. Беше видял поне стотина през последните три часа.

Остана да седи замислен. Разбираше съвсем ясно, че нещата се променят. Усещаше нарастващата заплаха за ранените от Карис, които сега плаваха по течението на река Донестгрий с част от неговите воини.

Все по-добре различаваше такива неща. Понякога можеше да долови опасността много преди да е настъпила. В други случаи тя като че ли лумваше внезапно. Беше все едно да гледаш в котле с вряща вода и да се опитваш да решиш кое от оформящите се на дъното мехурчета ще се издигне първо. Този вид наука изглеждаше неточен и Габорн подозираше, че е свързан с някаква посредничеща сила, с изборите, които прави той, както и с решенията, които взимат враговете му.

Изведнъж долови голям риск, застрашаващ Боренсон и Мирима. Отчаяно се опита да ги предупреди да се скрият, но не можа да ги достигне. Зачуди се колко ли дълго може да продължи това. Щеше ли Земята да го накаже завинаги? Щеше ли наистина да позволи неговите Избрани да загинат? Или можеше да си позволи да се надява, че силите му ще се възвърнат в часа на най-голяма нужда?

Не можеше да понесе мисълта, че неговите Избрани може да бъдат откъснати от него. Това не беше просто загуба на други хора. По някакъв начин, когато умреше някой от неговите Избрани, частица от самия него също се губеше.

„Не е въпросът само за мен — осъзна той. — Ако умре един мъж, то вероятно една жена губи съпруг и едно дете губи баща. Цяло село може да почувства удара. Може човекът да е бил хлебар или някой, който може да облекчи чуждата болка с една шега — да ги накара да се чувстват по-ведро. Загубата на уменията на един човек отслабва цялата негова общност и по някакъв начин страда целият му народ, целият негов свят. Ние всички сме една тъкан — човечество. Откъсването само на една нишка от нея ни разхлабва.“

А колко много нишки бяха откъснати.

Жегваше го остра болка всеки път, когато се сетеше за смъртта на баща си, на родителите на Йоме, на стотиците хиляди, които вече бяха загинали, и на милионите, които стояха на прага на смъртта. Той въздъхна.

— Радж Атън е близо до Картиш — тихо промълви Габорн на своя Дни. — Той чезне. Днес уби още дузина от моите Избрани.

— Твърде много време отделихте за добруването на своя враг — изтъкна неговият Дни.

Габорн се обърна и погледна мършавия схолар. Мъжът седеше на студения камък, свил крака под брадичката си, придърпал качулката на халата си ниско над лицето.

— Ако можех да имам избор, не бих имал нито един човек за мой враг. Знаеш ли пред какво се изправя Радж Атън в Картиш?

— Времето ще разкрие всичко — отвърна Дни.

— Усещам, че се надига голяма опасност. Подозирам, че Картиш вече е унищожен.

— Нито мога да отрека, нито да потвърдя такива подозрения — каза Дни.

След целия си живот, изживян с Дни, Габорн не очакваше нищо повече. Беше опитал всичко, за да получи помощ от този човек, но без никакъв резултат.

Габорн беше запомнил рисунката, оставена от емира на Тулистан. Тя разкриваше тайните учения на Дните в Стаята на сънищата, в Къщата на Разбирането. Сега, докато гледаше замислено учения пред себе си, образът просветна в ума му.

Рисунката описваше как всеки човек вижда себе си като господар на собственото си Владение. Показваше как хората преценяват доброто и злото според това дали друго лице увеличава териториите на нечие Владение, или ги намалява.

Габорн се вглъби и изведнъж го споходи озарение. Стори му се, че човек не може да бъде истински добър в изолация. За да развие такава добродетел, човек трябваше да осъзнае, че е неотменимо обвързан със своята общност, с човешкото братство.

Един наистина добър човек, разсъди той, не би могъл да живее само за себе си. Също като някои мистици в Индопал, които отказваха да носят дрехи или да ядат храна, защото други може да се нуждаят от дрехи и храна, човекът отдаваше себе си в служба.

Габорн изпитваше остра потребност да стане точно такъв човек. Въпреки че беше роден господар, искаше да посвети всеки миг от живота си в закрила на своите хора. Искаше да посвети всяка своя мисъл на тях, и всяко свое деяние. И все пак… нищо от онова, което вършеше, не му се струваше достатъчно.

Имаше нещо в естеството на доброто и злото, което той все още не можеше да улови, някаква загадка, която все още му се изплъзваше.

Той примига. Очите му лепнеха — беше уморен. Дните просто седеше на скалата.

Защо? Ако Дните разбираха естеството на доброто и злото, защо не действаха?

Нима Дните преставаха да бъдат хора? Неговият не изпитваше ли състрадание?

Изведнъж в ума на Габорн сякаш започнаха да се заплитат връзки, като мълнии, тъчащи през облаците. Той си представи диаграмата. Всичко в нея сякаш се сливаше. Имаше чувството, че е на ръба на някакво голямо разкритие.

— Времето! — прошепна той триумфално. Може би диаграмата изобщо не се отнасяше за доброто и злото. Може би ставаше дума за Времето.

Дните твърдяха, че са слуги на Господарите на Времето. Но кой досега беше виждал Господар на Времето? Те бяха само легенда, олицетворение на една природна сила.

Сега го разбра по-ясно. Ученията на Дните казваха, че когато човек се стреми да ти отнеме парите или жена ти, или твоето място в общността, ти го смяташ за лош. Но ако той укрепва положението ти, ако те хвали или ти дава богатство, или ти дава от времето си, ти го смяташ за добър.

Но една мисъл порази Габорн… „Какво имам аз, което Времето няма да ми отнеме? Моята жена, моя баща, семейството ми? Моето богатство, живота ми? Всичко, което имам, Времето ще ми го открадне. Всъщност аз нямам нищо!“

Очевидно Дните осъзнаваха това. Но нещо около това осъзнаване зачовърка Габорн. Според това твърдение човек можеше да стигне до извода, че Времето е върховното зло, защото със сигурност оголва човек от цялата му гордост и всичките му претенции.

Габорн се замисли за своя Дни. Не можеше да очаква от човек като него да разсъди над наблюдението му или дори да потвърди подозренията му. Орденът, към който принадлежаха Дните, изискваше от тях да остават отчуждени от владетелите, само да наблюдават и никога да не влияят на хода на събитията, предопределен от Времето.

Ето защо те само наблюдаваха как се развиват събитията. Но с каква цел? Защо ще се отдават в служба на Времето, ако то е най-върховният злодей?

Явно нещо му се изплъзваше.

Ако бе вярно, че Времето оголва всеки човек от всичко, което си е мислил, че притежава, вероятно Дните възприемаха притежанието като илюзия? Навярно бяха убедени, че доброто и злото са просто фантазии.

„Или може би — зачуди се Габорн трескаво — те съзнават също така, че Времето ни дава всичко, което имаме? То ни донася домовете, богатството и хората, които обичаме. Времето ни дава всяка скъпоценна секунда, на която да се насладим.“

Времето можеше да е в крайна сметка един парадокс… създател и унищожител, носител на радост и на скръб.

Може би Дните се смятаха за просветени, стоящи настрана от този парадокс. Това определено съвпадаше с действията им — или с бездействието им.

Но какво можеше да се надяват да спечелят от своята служба?

Време. Дните служеха на Господарите на Времето. Възможно ли бе да се надяват да спечелят повече Време за своята служба? Бинесман беше живял четиристотин години. Земният пазител бе удължил своя живот. Знаеше се, че някои водни чародеи също живеят векове.

Възможно ли беше неговият Дни по подобен начин да удължава своя живот? Любопитна мисъл.

Натрапчиво подозрение обзе Габорн. Във всички хроники за живота на кралете никога не се упоменаваше нищо за Дните. Авторите им не посочваха имената си, оставаха напълно анонимни. От време на време ги преназначаваха. Неговият Дни бе дошъл при него, когато беше още малко момче. Беше изглеждал точно като сега — мършав като скелет, около петдесетгодишен. Оттогава косата му не бе побеляла повече, по кожата му не се бяха появили старчески петна от… колко, петнадесет години?

Все пак Габорн не можеше да повярва на това свое хрумване. Ако Дните наистина живееха дълго, все някой трябваше да го е забелязал досега — освен ако, също като други чародеи, Дните не притежаваха различни степени на сила.

Може би те всъщност бяха Господарите на Времето. Ако един от тях седеше сега пред Габорн, щеше ли някога да го разбере?

— На колко години си? — попита Габорн своя Дни.

Дни извърна рязко глава.

— На колко ти изглеждам?

— На петдесет.

Дни кимна.

— Горе-долу на толкова.

Отговорът беше неточен, очевидно измъкване.

— Чий живот си хроникирал преди да почнеш да пишеш моята история?

— На Пикобо Званеш, един принц в Инкара — отвърна Дни.

Габорн никога не беше чувал това име, нито нещо подобно на него. Нито пък знаеше, че неговият Дни може да говори инкарски.

— Той първият ли е, когото си хроникирал?

— Да. — Изрече го бавно. Ново измъкване?

— Колко се надяваш да живееш?

— Според това, което казваш, всичко над седмица ще е голяма благодат.

Тук се криеше някаква загадка. Нещо все още липсваше. За миг му се беше сторило, че е стигнал на ръба на голямо разкритие. Сега изобщо не беше сигурен, че се е доближил до истината.

Неговият Дни явно нямаше да му даде никакъв ключ към загадката. Габорн не можеше да си позволи да размисля повече. Твърде силно усещаше как изтича всяка ценна секунда. Бъдещето се беше втурнало срещу него. Трябваше да си почине. Идваше време, когато нямаше да може да си позволи подобен лукс.

На всеки две минути по една падаща звезда се изсипваше в дъга от небето като стрела, изстреляна от лъка на небесата. Скоро след средата на лятото, в продължение на три дни след Празника на невястата, беше нормално небето да предлага такива гледки, но не и сега.

— Когато напишеш книгата на моя живот — попита Габорн, — ще кажеш ли на света, че ме е боляло да използвам своите приятели? Ще напишеш ли, че не съм искал зло за нито един човек, дори за своите врагове?

Дни отговори:

— Казано е: „Делата разкриват вътрешния човек дори когато се загръща с хубави думи“.

— Все пак понякога делата разкриват само половината истина — каза Габорн. — Не ми харесва да използвам това дете, Ейвран. Би трябвало да й се позволи да порасте и да стане красива жена, да има свои синове и дъщери, и мъж, който да я обича истински. Твоята книга ще каже само, че съм я използвал зле. Срам ме е, че се налага изобщо да я използвам.

— Твоите чувства ще бъдат добавени под линия — каза Дни.

— Благодаря — отвърна искрено Габорн.

Отдалече се чу вик — някой зовеше Габорн. Той погледна на юг. Един рицар яздеше право към него с горяща главня в ръка. Той позна съгледвача, който беше с Ейвран и Бинесман.

— Да? — извика му Габорн.

— Милорд — заговори приближилият се рицар, — търсих ви. Помислих, че трябва да го научите: Ейвран яде от халата. Много е зле.

Габорн изстина.

— Колко зле?

— Изплака няколко пъти и започна да се поти. После падна на земята и почна да се гърчи. Прехапа си лошо езика и й потече кръв. Дави се с нея.

— Сили небесни! — изруга Габорн. — Какво направи?

— Пъхнах нож между зъбите й и й отворих устата, но трябваше да я обърнем по корем, за да не се задави в собствената си кръв. Не можем да налеем вода в гърлото й.

Габорн скочи от скалата и затича към коня си.

— Бинесман и неговият вайлд правят всичко, за да я опазят жива — каза съгледвачът.

Габорн се метна на коня си и препусна. Стигна до една малка група мъже, струпали се в кръг.

Двама лордове държаха Ейвран притисната в земята, за да не може да се нарани в гърчовете си. Очите й се бяха подбелили, клепките й потръпваха. Дъхът й излизаше на хрипове.

Бинесман стоеше над нея и бавно люлееше тоягата си — довършваше някакво сложно заклинание.

Вонята подсказа на Габорн, че е повърнала, а мокрите локви в пепелта показваха остатъците от храната й.

Той извърна глава отвратен. След малко Бинесман дойде при него и сложи ръка на рамото му.

— Халата, от която яде, трябва да е била близо до смъртта. Много страда. Тъкмо беше довършила яденето и изплака: „Умирам. Умирам.“

Габорн не посмя да каже нищо.

— Изхвърли повечето храна — добави Бинесман. — Мисля, че само това спаси живота й.

Габорн поклати глава примирен. Не знаеше какво да прави.

— И може би с това загубихме своя — каза той.