Дейвид Фарланд
Родена магьосница (48)

Дните

Откакто е имало Владетели на руни, имало е и Дни. Но броят на Дните по света никога не се е знаел точно и като че ли се е раздувал и спадал във времето. Лудият крал Харил, разправят, имал в свитата си непрекъснато по трима Дни и правел какво ли не в усилието си да им се измъкне. Човек може да си помисли, че е трябвало да бъде наблюдаван повече от другите.

Но също така от хрониките на Ерендор знаем, че по негово време на повече от дванадесет крале се е падал едва по един Дни. Това положение продължило близо четиристотин години. Поради това, заради многото изгубено от историята ни, понякога говорим за „Тъмния век на Ерендор“.

Откъс от „Хроники“, от Дивърди, Учител край камината в Стаята на времето

Докато светът спеше, Йоме се върна в двореца в Дворовете на прилива, за да изчака там, докато Абел Скарби събере кучетата, необходими на Габорн.

Стражите повикаха една камериерка, която в паниката си щеше да разбуди целия персонал, ако Йоме не й беше забранила.

Огромните размери на двореца я смазваха. Цялата цитадела на баща й в замък Силвареста щеше да се побере в Голямата зала. Покрай стените й имаше шестнадесет огромни камини.

В помещението висяха десетки фенери със сребърни огледала зад тях — яркостта на пламъците бе приглушена от розовия кристал на абажурите. Маслото, което горяха, ухаеше приятно на гардении. Огромни прозорци, гледащи на юг, щяха да осветяват залата през деня.

Гоблените по стените, изобразяващи любовни и батални сцени с древни крале, бяха толкова големи, че всеки сигурно бе тъкан цяла година от жените на цяло село.

Фронтонът и трегерът над всеки праг бяха изкусно резбовани със сцени на бягащи по пътеки сред дъбови гори лисици и зайци.

Кралската маса беше покрита със златни плочи, излъскани до блясък. Йоме ахна, като я видя. Никога не си беше помисляла колко богат може да е Габорн. Никога не си беше представяла колко нищожни са му изглеждали разкошите на Хиърдън.

Пред една от големите камини на елегантно канапе седеше девойка, облечена в прост схоларски халат. Кафявата й коса беше дълга и сплетена на тънки плитчици, всички вързани на кок.

Като чу стъпките на Йоме, тя се обърна и я погледна.

— О, ето ви и вас! — каза учтиво девойката. Лицето й беше луничаво, с обикновени кафяви очи. На Йоме й беше нужен само един поглед, за да добие чувството, че я е познавала цял живот. Беше може би шестнайсетгодишна, малко по-млада от самата нея.

— Да не би да сте новата ми Дни? — попита тя.

Девойката кимна. Имаше пъпчица на брадичката.

— Чух, че сте пристигнали. Добре ли пътувахте?

— Мина без инциденти — отвърна Йоме, сигурна, че девойката иска да чуе само исторически подробности.

Лицето на девойката леко помръкна, сякаш очакваше нещо повече.

— Но… беше приятно, надявам се?

Умът на Йоме долови нещо необичайно. Досега не беше имала Дни, която да се интересува дали нещо й е доставило удоволствие.

— Много приятно, трябва да призная. Не бях си представяла колко просторна е Мистария. Земята тук е толкова богата и плодородна, а този замък направо ме смайва.

— Аз съм родена недалече от тук — каза Дни, — в едно село, казва се Беристон. Зная всичко за Мистария. Мога да ви разведа и да ви покажа по-интересните неща.

Йоме никога не беше имала Дни, която да й предлага да й показва нещо. Повечето се държаха хладно и отчуждено. Но тя веднага усети, че това момиче се чувства точно толкова самотно, колкото и тя, и е също толкова смазано от бремето на отговорностите си.

— Би ми харесало — отвърна Йоме, хвана момичето за ръката и я стисна.

Чувството беше странно. У дома Йоме винаги бе обкръжена от приятели. Все едно дали бяха стари съсухрени матрони или млади придворни, тя винаги беше в женска компания. Беше пристигнала в Дворовете на прилива със съзнанието, че няма да се чувства на място.

Сега се зачуди какво ли ще е, ако си има за приятелка Дни.

— Познаваш ли замъка? — попита Йоме. — Можеш ли да ме заведеш на кулата?

— Разбира се — отвърна Дни. — Бях там целия следобед.

Отведе Йоме до основите на кулата. Заизкачваха се по дългото стълбище, докато не стигнаха до стаята, където беше спал бащата на Габорн.

Гвардеецът с цветовете на Мистария, който стоеше пред вратата, я отвори с ключ.

Щом вратата се отвори, Йоме надуши миризмата на крал Ордън — потта, косата му — толкова силна, че й се стори невъзможно бащата на съпруга й да е бил убит само преди седмица. Миризмата сякаш отричаше смъртта му, караше Йоме да очаква, че той всеки миг ще се появи на парапета извън прозореца или ще излезе от някое преддверие.

„Най-малкото сянката му трябва все още да витае тук“, реши тя.

Стаята беше много голяма, с богато обзавеждане и огромен балдахин с четири пилона в средата. Йоме отиде до него и потупа твърдата постеля. „Тук ми е отредено да спя — помисли тя. — Тук — Силите дано ни опазят — ще родя моя син. Тук Габорн ще ми дари още синове.“

Нейната Дни отиде до прозореца и го разтвори широко.

— Слушала съм, че гледката към града оттук е красива — възкликна тя. — Би трябвало да го погледнете от парадната тераса.

Йоме знаеше, че няма да може да спи. С толкова много дарове на жизненост, метаболизъм и мускул, беше й нужно много малко сън. Отсега нататък, когато й се наложеше да отдъхне, щеше да го прави като всеки могъщ Владетел на руни — като постои тихо и зарее вътрешния си взор в личните си блянове. Все още се чувстваше отпочинала, а и тонът на Дни бе твърде заразителен.

Йоме излезе на терасата. Намираше се на три етажа под най-горните зъбери на кулата, където бдяха денонощно кралските далекогледци. Парадният балкон беше добре осветен. Точно под един от постовете беше запален огромен червен фенер.

— Доста време не е светил — отбеляза Йоме.

— Доста време тук не е пребивавала кралица — отвърна Дни. — Запален е във ваша чест.

В нейния замък у дома не съществуваше подобна практика. Замък Силвареста служеше като защитен бастион и Йоме рядко го напускаше. Но Мистария беше друга работа. Семейството на Габорн поддържаше половин дузина замъци, които можеха да служат като места за отдих по време на война, както и палати, които понякога се използваха за домове в мирни времена.

Под нея в мрака се гърбеха сградите на Дворовете на прилива — царствени замъци с извисяващи се горди кули, просторни богаташки имения. Пазарища се точеха на запад и двурогата луна блестеше по лъскавите плочи на покривите им; а отвъд тях, в по-бедните квартали стърчаха острите покриви на хиляди и хиляди къщурки, щръкнали нагоре като остри камъни.

А зад всичко това беше океанът — спокоен и тих. Миризмата на сол щипеше ноздрите й. Нощта не беше студена.

— Красиво е тук, отгоре — въздъхна Дните. — Точно както съм си го представяла винаги.

После продължи:

— Когато бях малка, мама ми разправяше една приказка. Че във всеки от четирите краища на света имало по един замък, пълен с великани, и тези на изток воювали с великаните на запад. Всеки ден великаните на изток зареждали своя катапулт и мятали високо горе огнена топка, за да ударят с нея покривите на замъка на запад. А всяка нощ същите великани хвърляли огромен камък, който се търкалял през небето. Огнената топка е слънцето. Топката от камък е луната. А когато дойде ден, в който слънцето няма повече да се издигне, ще разберем, че войната е свършила.

— Простите хора в съборетините си в града твърдят, че Кралската кула е толкова висока — продължи момичето, — че стоящите тук далекогледци могат да виждат през океана и да забележат как великаните зареждат катапултите си. Точно от това място далекогледците на Фалион са зърнали сивите кораби.

Йоме се усмихна. Високо над тях през небето се стрелнаха няколко звезди едновременно. Едната от тях наистина приличаше на огнена топка, която се търкаля бавно и оставя след себе си огнена диря.

— На твоите великани май са им свършили скалите — засмя се тя. — Тази нощ мятат залп с по-дребни камъчета.

Дни също се засмя. Обърна се. Очите й искряха. Знаеше какво й предстои и й харесваше. Мечтата на момичето бе да стои редом до кралица и да гледа как пред нея се разгръща историята. Но дори Габорн да успееше да спре злата магесница, предвождаща Долния свят, Йоме щеше да остане забутана в тази кула седмици наред, без да върши нищо. Тази мисъл свиваше сърцето й.

„Колко ли време ще е нужно — зачуди се Йоме — преди момичето да съжали за избора си?“

Загледа се към далечния хоризонт, където водата проблясваше в нощта. Не можеше да различи никакви кораби, нито дори стадо китове.

— Не се виждат великани — отрони тя. — Нито кораби.

При тези думи момичето съвсем неволно и едва забележимо се стегна и пръстите му стиснаха каменния парапет. Отново се засмя, но този път смехът изглеждаше насилен.

Идат кораби, разбра Йоме. И Дните знаеше това. Идеха кораби, за да нападнат Дворовете на прилива.

Но чии кораби?

Започна да мисли трескаво. На юг бяха инкарците, които никога не бяха водили война със Севера, макар че сега го правеха. Все пак изпращането на флоти не беше обичаен за тях начин на водене на война. На север имаше половин дузина държави, които можеха да съставят флот — Лонък, Туум, Ейремот, Алник, Ашховън и Интернук.

„Скачам от заключение на заключение“ — помисли Йоме. Все пак имаше повод да се зачуди. Тази Дни беше млада, може би най-младата, която бе виждала. Всички останали бяха много по-зрели. Навярно не беше напълно обучена.

От векове се носеха слухове, че Дните понякога действат като шпиони. Дали бе възможно точно това да е източникът на тези слухове — Дни, който или която неволно примигва или нервно извръща поглед, когато разговорът засегне опасна тема?

— Е — каза Йоме, — значи казваш, че си родена тук, в Беристон?

— Да, близо е — отвърна момичето.

— Можем ли да го видим оттук?

Дни я заведе до северната страна на кулата и посочи на четири мили покрай морския бряг.

— Виждате селото ей там, онова с малкото светлинки.

— О, колко е близо — каза Йоме. — Можела си да виждаш всеки ден кулите тук.

— Не и през зимата — отвърна Дни. — Не и когато се спуснат гъстите мъгли.

Йоме никога не беше познавала толкова разговорлива Дни.

— Твоето семейство още ли живее там? Майка ти, баща ти, братя, сестри?

— Майка ми умря преди години — каза Дни. — Но татко е жив, и по-големите ми братя. Те са близнаци. Така и не обикнах мащехата си.

— Посещавала ли си ги скоро? — попита Йоме.

Момичето отново стисна нервно перилото.

— Не. — Дали се притесни за семейството си, или мисълта, че може да ги посети, я изнерви?

— Би ли искала? — каза Йоме. — Бих могла да те придружа.

— Не — отвърна Дни. — Времето не се връща назад. Не бива да се опитваме. — Последното не го каза много убедено.

— Сигурно си права. Аз поне няма да видя повече родителите си и не мога да направя нищо, за да ги върна. Макар че изглежда срамно твоето семейство да е толкова близо, а ти да не можеш да ги видиш.

Дните отново стисна каменното перило и извърна поглед на северозапад; избягваше темата.

Йоме закрачи по терасата и се загледа на запад. Над главата й през небето се стрелна звезда, почти моментално последвана от друга.

— Моят мъж е там — каза Йоме. — Сражава се с халите. Бои се, че може би идва краят, след три или четири дни. Но предполагам, че ти знаеш всичко това.

Момичето не каза нищо. Гледаше на запад.

Йоме продължи:

— Пред толкова много врагове е изправен. Не са само халите. Вече и инкарците на юг, както и Радж Атън. И лудият крал Андърс. Тревожа се за него.

Дните не стисна перилото. Само продължи да се взира навън. Йоме разчете реакцията й… „Габорн е в безопасност. Не се тревожи.“

Главата на Йоме беше готова да се пръсне. Имаше чувството, че се е докопала до нещо. Това момиче не беше напълно обучено. Стига да не заподозреше, че Йоме успява да я разчита, щеше да продължи да разкрива каквото знае с реакциите си.

Йоме обиколи по терасата.

— Става късно. Сигурно ще искаш да поспиш. Надявам се, че стаите ти са подходящи?

— Те са чудесни. — За момиче от селско потекло всякакви стаи щяха да са разкошни.

— А вечеряла ли си?

— Да.

— Добре — каза Йоме. — Никога не съм се замисляла за това, но подозирам, че отначало е тежко за една Дни да я забутат при някого без никакви приятели.

— О, но аз имам приятели — отвърна Дни.

Йоме знаеше за тях. Знаеше, че момичето е отдало своя дар на ум на друг човек, на приятел, който й е върнал своя дар, така че двамата сега са с един ум. Габорн й беше говорил колко завижда на хора, между които съществува такава дълбока връзка.

Кулата под нозете й леко започна да се полюшва и камъните се размърдаха.

Отначало Йоме помисли, че си го е въобразила, и посегна да се хване за каменното перило повече притеснена да не изглежда глупаво, отколкото от тревога за сигурността на сградата.

Но после кулата наистина се разлюля и всичко се разтресе. Сърцето й заподскача.

— Земетресение! — извика Дни.

И зяпна от изумление. В този миг през целия град отекна глух тътен.

Огромната кула се заклати, щом земята под нея се разлюля на вълни. От всички места на света, където Йоме би искала да бъде по време на земетръс, тази кула беше последното.

Един от грамадните прозорци в Голямата зала се пръсна и тя чу трясъка на натрошеното стъкло долу в двора.

Из Дворовете на прилива се разнесоха тревожни викове. Залаяха кучета и зацвилиха коне. В един замък на един от близките острови рухна цяла кула и се срина в морските дълбини.

Дните сграбчи с две ръце каменния парапет, уплашена, че ще падне.

— Да бягаме! — извика Йоме и задърпа момичето през отворената врата към вътрешната кула. Кралските книги западаха от един рафт, падна и някакъв шлем и се затъркаля с дрънчене по пода. Балдахинът над кралското ложе се разлюля.

Йоме издърпа Дни в стаята тъкмо когато нощният въздух се разцепи от звука на трошащ се камък. Парапетът отвън се пръсна и падна.

Дни извика от ужас и се притисна към Йоме.

Кулата продължи да се люлее, готова всеки миг да рухне.

— Хайде — каза Йоме и повлече момичето към стълбището. Отгоре се чуваха изплашените викове на далекогледците, които тичаха към стълбите да се спасят.

Тя скочи на стълбището. Светилниците по стената се люлееха и плискаха горящо масло. Кулата пак се наклони и от стените се откърти мазилка и запада на едри късове. Въздухът се изпълни с прах и пушилка.

Йоме затича надолу по стълбището, вдигнала едната си ръка над главата, за да се предпази от падащите парчета. С нейните дарове на метаболизъм, й се струваше, че парчетата мазилка се сипят надолу бавно като сняг. С даровете си на мускул можеше да ги отбие и да опази и себе си, и момичето.

После скочи през огнена стена.

По стъпалата се търкаляха грамадни късове вар и тя, без да забавя тичането си, трябваше да внимава къде стъпва. Колкото по-надолу се спускаше, толкова повече имаше чувството, че си пробива път през свлачище.

Потърси дълбоко в себе си. Габорн не я бе предупредил за някаква опасност, както бе направил в замък Силвареста. Обзе я паника. Всеки миг цялата кула можеше да се срине отгоре им.

Не беше стигнала до дъното на стълбището, когато първият трус заглъхна.

Дни спря.

— Почакай. Почакай. Свърши — захлипа момичето и изтри сълзите от очите си.

Но Йоме беше виждала не един земен трус в Хиърдън и имаше опит.

— Не е сигурно!

Сграбчи Дни и я задърпа по стълбите и извън замъка. И добре че го направи.

Тъкмо бяха избягали от зданието, когато втори, още по-силен трус разтърси Дворовете на прилива.