Дейвид Фарланд
Родена магьосница (47)

Нощните ездачи

Много приключения те чакат по пътя на живота. Влез през тези врати и направи първата си крачка…

Надпис над входа на кръчмата „Рог и хрътка“, първата спирка в Стаята на стъпките

Мирима не си беше въобразила, че ги преследват. По-обезпокоителното беше, че не бе сигурна дали съществото, което ги следи, е човек, или не.

Боренсон не говореше. Оглеждаше се, присвил светлите си сини очи. Всеки път щом тя понечеше да отвори уста, той вдигаше ръка да я помоли да мълчи.

Затова тя си държеше езика зад зъбите.

Вече беше вълчи господар, с дарове на мирис от куче и на зрение от човек. Нервността на Боренсон я държеше нащрек и тя напрягаше сетивата си, душеше във въздуха и държеше очите си широко отворени за някакъв признак за опасност.

В Западните земи безплодните поля отстъпиха място на лесове, в които сред напукани скали растяха древни дървеса с натежали от дебел мъх клони. Дърветата бяха високи и тъмни, само с по няколко посивели сухи листа, все още задържащи се по тях. Земята миришеше на влага и плесен. Сред гъстата папрат се показваха отровни гъби.

Не беше трудно човек да си представи водените тук преди много векове войни срещу тот и че тъмните езера все още пазят следи от пролятата кръв.

Искаше й се бързо да преминат през това място. Но разкаляните пътища ги принуждаваха да забавят конете до ходом.

Някак застояла и загнила беше тази земя. Мирима многократно се улавяше, че неволно посяга към стоманения си лък, вързан зад седлото й.

Лесът бе като мъртъв. Нямаше птици, които да се разхвърчат при тяхното приближаване. Нямаше сърни, които да заподскачат уплашено през тревата, щом излизаха на някоя поляна. Много рядко успяваше да зърне някоя птица с тъмни криле, понесла се ниско над земята да си намери укритие в сенчестите храсти.

Напрягаше се да чуе какъвто и да било звук — бръмчене на насекомо, почукването на кълвач или грака на някоя врана.

Но в тези лесове нямаше много живот, а малкото твари, които го обитаваха, не бяха от най-приятните. Като че ли нищо по-едро не можеше да живее тук. Над мътните заблатени езера хвърчаха рояци хапливи мухи и комари — на места изглеждаха толкова нагъсто, сякаш щяха да изпият до капка кръвта на всяко животно, осмелило се да се задържи тук достатъчно дълго.

Лично тя предпочиташе да не се задържа.

Мирима знаеше, че това място е обитавано от призраци.

Точно затова Боренсон я спираше всеки път, щом се опиташе да заговори. Звуците и движенията привличаха призраците. Те се криеха в сенките и леденият им допир можеше да убие човек.

Загърнатите в сумрак тресавища, от чиито мазни води се издигаше нощна мъгла, и злокобните лесове бяха идеално свърталище за такива същества.

И докато духовете на Дънуд у дома закриляха кралството, това не беше в сила за Западните земи. Преди хиляда и шестстотин години по тези места бяха измрели безчет върколаци и тот. Онези от тях, които се бяха върнали от онзи свят и се бяха въплътили, жадуваха за мъст. Разправяха и че понякога можело да се видят сенки на мъже, които продължават да се сражават с тях, сякаш за да ги умъртвят повторно по древните бойни полета.

Излязоха на някакъв хълм и чуха шумоленето на вятъра сред дърветата в клисурата вляво — далечна въздишка, като плясъка на вълни по безкраен бряг.

Мирима допусна, че вятърът предвещава идваща буря и че скоро всички дървета ще започнат да се огъват и да пукат.

Но вятърът просто отмина — сякаш беше невидим ездач, поел на юг през леса.

Когато си отиде, Боренсон прошепна, нарушавайки проточилата се вече няколко часа тишина…

— Какво беше това според теб?

— Призраци?

— Тук наистина има призраци и ни усещат. Но това не беше от тях. Нещо друго мина.

Мислите на Мирима се върнаха към Сияйния на мрака и воя на торнадото, изригнало от него. Бинесман я бе предупредил, че създанието все още е способно да причини големи злини.

— Ако яздим бавно — прошепна Боренсон, — няма да можем да стигнем Фенрейвън преди залез, а ако яздим бързо, можем да се натъкнем на онова, дето ни подмина.

Мирима прехапа устна, после прошепна:

— Да яздим бързо.

 

 

Малко преди залез-слънце, Мирима зърна друг ездач и този път се увери, че наистина ги преследват.

Препускаха през хълмовете в лек галоп и за стотен път се бяха натъкнали на поредното тресавище. Оставиха конете да попасат няколко минути, след това изминаха още половин миля, докато не стигнаха едно толкова широко блато, че самият път се оказа заблатен.

Тук лесът свършваше. Няколко сиви и голи като скелети дървета се показваха от мътните води, но иначе на четвърт миля околовръст нямаше никакво прикритие. Посред лято блатото щеше да е езеро.

Ето защо Мирима забави коня и го остави да си пробира пътя през водата — той газеше в тинестите локви и на места затъваше чак до гърдите. С всяка стъпка от дълбините се вдигаше миризма на гнило; плясъците на газещия през блатото кон заглушаваха всякакви други звуци. Наложи се да вдигне дисагите на рамо, за да не се намокрят провизиите. Около нея бръмчеше облак гладни комари.

Докато конят газеше през блатото, тя видя някого — или нещо. Случайно се озърна през рамо да огледа пътя зад себе си, и мерна някакъв конник на един хълм, на три четвърти миля назад.

Тъмната фигура гледаше към нея. Сред смрачените дървета не можа да различи цвета на коня му. Беше толкова добре прикрит, че отначало не беше сигурна дали е истински, или случайно съчетание на клони и сенки, плод на собствените й страхове.

Но след като примижа за миг през рояка комари, се убеди.

Беше мъж, скрил се между дърветата малко встрани от пътя.

Мирима преглътна с мъка. Убиец? Или призракът на отдавна мъртъв ловец на вълци?

А можеше да е съвсем обикновен пътник, уплашил се от тропота на подсилените коне през самотния лес и решил да свърне встрани от пътя и да се скрие.

Тя махна боязливо на непознатия за поздрав, но той не помръдна.

Стоеше неподвижен като сърна, която души във въздуха кучешка миризма.

— На кого махаш? — изсъска й Боренсон.

— В дърветата има някой.

— Сигурна ли си, че е човек?

Изведнъж тя осъзна, че не беше видяла дири на пътя. Нито бе усетила миризма на кон. Което означаваше, че непознатият не е бил пред тях.

Така оставаха само две възможности. Можеше или да пътува напряко през блатата — нещо, което щеше да опита само някой луд — или да ги преследва.

Само човек на бърз кон можеше да успее да ги догони.

Убийците на Мъятин яздеха подсилени коне.

Мирима дръпна юздите и остана неподвижно за миг, загледана в непознатия. Най-сетне той извърна глава, пришпори коня на север сред сумрачния лес и изчезна.

Копитата на коня му не издаваха никакъв звук.

— Видях го — прошепна Боренсон. — Не мога да кажа дали е жив, или мъртъв.

„Призрак е — реши тя. — Призрак, който се интересува от нас.“ Може би все още беше твърде светло и щеше да ги нападне, когато се стъмнеше.

Сърцето й туптеше силно. Внезапно си спомни приказките за мъятинските убийци — как увивали копитата на конете си с агнешка кожа, за да яздят тихо.

— Водата или студеното желязо понякога могат да прогонят призрак — прошепна Боренсон. — Но ако този е жив, не залагай на водата — дай му студено желязо.

Мирима бръкна в кесията си и извади къс железен връх на копие — беше й го дал Хосуел. Хубав, широк връх — и чудесно прилягаше на стоманения й лък. Затъкна го на стрелата.

Излязоха от мръсното блато и продължиха още пет мили напред. Нощта напредна и дърветата станаха още по-тъмни; на много места клоните им висяха над пътя и го правеха почти непроходим.

Небето се беше покрило със сивкава мъгла, почти скриваща звездите, и Боренсон я убеди да спрат за малко и да изчакат утрото.

Стигнаха до малка горичка на склона на хълм, където корените се оказаха особено гъсти, и свърнаха встрани от пътя. Поведоха конете през непрогледната чернилка под дърветата. Конят й наведе глава и задуши гниещите листа — търсеше паша. Изведнъж изцвили уплашено.

— Тихо — смъмри го шепнешком Мирима. Конят имаше дарове на ум от два други жребеца и беше добре обучен, така че замръзна като статуя, без да обръща внимание дори на комарите, накацали по задницата му.

Останаха да чакат така дълго.

Скоро тя намрази тишината. Съжали, че не могат да си проговорят. Загледа небето. Почти моментално през него прелетяха три падащи звезди. Едната беше цяло огнено кълбо, което остави след себе си пепелява диря. Рядко беше виждала подобна гледка. Не цвърчаха щурци. Не квакаха жаби.

Нощта изглеждаше съвсем стаена.

А после в тишината се надигна вой, в който нямаше нищо човешко. Тя настръхна, а конят й затупа нервно с копита по земята.

На един гол склон, на по-малко от миля, Мирима видя фигурата на призрака, озарена от сива светлина — невероятно тънка и висока. На пръв поглед смътно наподобяваше човек, докато не различиш невъзможната му форма. Възлестите му ръце бяха тънки като клони, смътнобели на цвят, покрити сякаш с дървесна плесен и завършващи с дълги и криви като коси нокти. Четирите му крака също така бяха нечовешки дълги и стройни. Задните крака бяха прикрепени към издути бедра, наклонени нагоре като на щурец, с извърнато на обратно коляно. Но бяха на по-малко от две стъпки от предните, така че призракът изглеждаше странно приклекнал. Тесният му череп беше толкова изострен, че издадената муцуна приличаше на клюн. Онова, което се издаваше от тила му, не бяха кости или коса, а пипала.

Въпреки че от голямо разстояние формата му можеше да се сбърка с човешка, съществото беше по-свързано с хала, отколкото с човек.

Тот.

Сърцето на Мирима заби в гърлото й. Пот рукна от челото й. Не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието му.

Магическата раса тот от земите отвъд Каролско море вече почти се бе превърнала в легенда — казваха, че всички същества от техния вид били измрели. Това можеше да е само сянката на могъщ магьосник.

Вода и студено желязо едва ли щяха да са достатъчни, за да го прогонят. Само някой велик чародей можеше да прогони чудовището.

Призракът стоеше на склона, килнал леко глава на една страна, сякаш душеше въздуха, и пипалата, провиснали като брада под дългите му челюсти, се извиваха. Съществото се полюшна на четирите си крака, обърна се невероятно гъвкаво и решително закрачи на северозапад.

„Уловило е миризмата на нещо — помисли Мирима. — И след като аз самата идвам от север, това «нещо» може да съм аз.“ Тъкмо се канеше да скочи на коня си, когато Боренсон я спря. Почти в същия миг тя чу тупкане на конски копита. По пътя зад тях в галоп се приближаваше някакъв ездач.

Покрай укритието им профуча тежък боен кон със загърнат в наметалото ездач, ниско приведен и треперещ от ужас. Плетената му ризница дрънчеше приглушено. Дори овчата кожа, с която бяха покрити копитата на коня, не можеше съвсем да скрие звука. Мъятинец. А призракът беше тръгнал след убиеца. Единственият проблем бе, че тя също се криеше в леса. На призрака сигурно щеше да му е все едно кого ще хване пръв.

„Какво би предпочела да рискуваш? — попита се тя. — Смърт от мъятински убиец или смърт от призрак тот?“

Боренсон го реши вместо нея. Смуши коня си и препусна.

Мирима го последва. Жребецът й се втурна напред с все сила.

Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае да се задържи на седлото. Все пак измъкна и стоманения си лък с илюзорната надежда, че желязното острие може да сплаши призрака и да го задържи на разстояние.

Подсиленият кон препускаше в галоп през дърветата. Зад тях се чу същият нечовешки вик. Не беше скръбен вой — приличаше по-скоро на писъка, издаван от орел, когато се спуска върху жертвата си.

Подсиленият й кон удвои скоростта, подгонен от дива паника, а Мирима се приведе ниско в седлото, стиснала здраво юздите. Боренсон водеше, наметалото плющеше зад гърба му. Дърветата оредяха. Мирима погледна през рамо. И кръвта й замръзна. Призракът скачаше след нея на невероятно дългите си крака. Сияеше със собствена вътрешна светлина, тъй че сега тя го виждаше ясно — само на двеста крачки зад нея. Кожата му блестеше бяла като слонова кост, а огромните му тъмнопурпурни очи светеха. По ръцете му горяха смътносини руни, древни защити срещу смъртта. Пипалата се полюшваха по тясната му брадичка като брада, а в лишената от устни уста проблясваха дълги криви зъби. Съществото посягаше напред с дясната си лапа, сякаш искаше да я хване. Лапите му бяха невероятно дълги и завършваха с по три криви ноктести пръста с много стави.

— Лети! — извика тя и конят й удвои усилията си, стрелна се през сумрачните дървета и остави далеч зад себе си залитащия призрак. Жребецът й притежаваше четири дара на метаболизъм и два на мускул. С тези дарове можеше да достига невероятна скорост. Ако имаше избор, Мирима едва ли щеше да се осмели да препуска толкова бързо дори посред бял ден.

И изведнъж — препускаше с осемдесет мили в час — видя как конят на Боренсон се спъна.

Едното му предно копито се оплете в някакъв корен и се чу пукот като от скършена пика.

Когато животното залитна, първата мисъл на Мирима бе за мъжа й.

„Направо е загинал“ — помисли тя. Но видя как Боренсон скочи встрани и се търколи в тревата.

Мирима рязко дръпна юздите и скочи от седлото още докато конят й тичаше. Подхлъзна се на разкаляния път и падна на дясното си бедро. Изпързаля се по някакви корени или камъни и се превъртя по гърди.

Прониза я остра болка от бедрото до рамото.

Тя се изправи, без да й обръща внимание. Коня й го нямаше. Но при падането бе успяла да задържи лъка.

Намокри със слюнка върха на копието. „Вода и студено желязо“ — помисли обнадеждена — същото, с чиято помощ бе убила Сияйния на мрака.

Чу се пронизителен писък и тя вдигна очи.

Призракът беше почти над нея, със зейнала уста, сякаш искаше да я глътне. Твърде късно беше да замръзне като подплашен заек, твърде късно беше да се надява, че ще я подмине.

И тя опъна лъка и стреля право между очите на чудовището.

Съществото изпищя. Последва ослепителна мълния. Из въздуха като че ли се разхвърчаха невидими късчета лед, от чийто студ тя цялата настръхна.

Мирима се взря в тот. Руническите му защити срещу смъртта изведнъж лумнаха в синкав пламък и за миг я споходи видение: стори й се, че гледа през ослепителна мъгла и че вижда древни воини с обли шлемове и кръгли щитове. Бяха обкръжили тот от всички страни и забиваха копията си в хълбоците му. Чуваше дори виковете им… „Артен! Артен да гашпайлтен!“

Видението се стопи и леденият взрив отхвърли Мирима назад. Светът стана жестоко студен. Никога не беше изпитвала такъв студ.

Имаше чувството, че са я ударили в гърдите със славен чук. Всяко мускулче я болеше. Като в мъгла се опита да се надигне, но главата й се завъртя и тя падна по гръб.

Боренсон я сграбчи и вдигна главата й.

— Жива ли си? Чуваш ли ме?

Дъхът му излизаше на пара в заледения въздух. Тя имаше чувството, че кокалчетата на пръстите на дясната й ръка са замръзнали.

— Седем камъка! — изруга той. — Та това е… това е невъзможно!

Тя се надигна, пренебрегвайки болката в костите си.

На петдесет разкрача околовръст земята беше попарена от скреж. Белите кристали просветваха под звездната светлина.

Призракът беше изчезнал.

А дясната ръка я болеше, сякаш бе изгоряла в студен огън. Тя я вдигна нагоре и чак сега разбра какво е станало. Беше стреляла толкова отблизо, че бе докоснала чудовището с ръка. Юмрукът й бе побелял като лед, а по бялата й кожа просветваха кристали.