Дейвид Фарланд
Родена магьосница (44)

Заливът на враните

Девет кораба славни в дните стари-прастари,

от Дворовете приливни тръгват с бърз ход.

Фалион ги изпраща, пълни с храбри войскари,

отвъд океана да се бият със тот.

Откъс от „Балада за Фалион“

Йоме често се бе опитвала да си представи Дворовете на прилива, но въображението й изневеряваше.

Знаеше, че градът е разположен на многобройни острови, и беше слушала за прочутите мостове, които ги свързват. Мостовете бяха изваяни от кристал, докаран от планините Алкаир с огромни баржи.

Камъните наистина се извисяваха на арки от остров до остров и макар доста добре да си беше представяла колко светли и прозрачни ще изглеждат — като лед под лунната светлина — във въображението й бяха липсвали изящните им колони. Всяка беше изваяна във формата на героична фигура, представяща някоя от добродетелите, към които се стремят Владетелите на руни на Мистария. Грижовността представляваше жена, кърмеща невръстната си дъщеря. Храбростта беше снажен воин с извита кама в ръка, възседнал огромна змия, която се опитва да се увие около тялото му. Благодетелността беше изобразена като благородник, наведен над чувал, пълен с плодове и зърно, които раздава на бедните.

Самият мащаб на тези творби беше впечатляващ. Под извисяващите се във въздуха мостове можеха да преминават кораби.

Въпреки че Йоме беше слушала твърде много за Великата кралска кула в Мистария, най-високата сграда в цял Роуфхейвън, въображението й трудно можеше да възпроизведе гледката с кула, висока цели триста стъпки. Дори оттук се виждаха дребните фигури на вечно бдящите далекогледци на Мистария, обикалящи по високите й парапети.

Но когато навлезе в самия град, тя разбра и цената, заплатена от кралете на Мистария за този рай. Земята тук беше изключително ценна и макар улиците да не бяха задръстени и да се поддържаха добре, бяха невероятно тесни. Минаваше през тях като през пропаст. На много места, от една сграда до друга, над нея се изпъваха въздушни пасажи и площади, тъй че когато свитата на Йоме наближи двореца на Габорн, минаваха през тунели с кристални фенери, окачени на железни халки. Морският вятър се провираше през тях със студения си лъх.

Йоме зяпна към извисилите се в небето цитадели и възхитителни каменни изваяния и се постара да не ахка пред всеки нов фонтан, фриз или висяща градина.

Сержант Граймсън и рицарите на Мистария на свой ред се стараеха да не издават удоволствието си от реакцията й.

Но отново и отново устата й неволно зяпваше, колкото и да се стараеше да си я държи затворена. Не искаше да прилича на някой дървеняк, който никога не е излизал от селцето си, но се чувстваше точно така.

— Трябва да видите всичко това рано призори — каза сержант Граймсън, — когато изгряващото слънце оцвети кулите със златото си. — Вече се налагаше да яздят бавно и той изглеждаше умислен, сякаш трудно намираше думите. — Слънчевата светлина се спуска надолу по кулите и изпълва улиците. Ще видите рояци колибри в смарагдови, пурпурни и сини оттенъци да шарят сред висящите градини и да търсят нектар. То е като… Сили небесни, хубаво е.

Колибрите бяха гордостта на Мистария. Преди войните с тот никой не ги беше виждал тук. Но след като Фалион разбил нашественическите армии, изпратил кораби към далечните острови отвъд Каролско море, за да доунищожат последните останки на тот. В онези далечни земи хората му открили много чудеса и крал Фалион лично донесъл в земята си колибри като дар за своя народ. Най-напред започнали да гнездят в Дворовете на прилива.

„Аз съм кралицата на това кралство — напомни си Йоме, — най-богатото и красивото в цял Роуфхейвън. А се чувствам като някаква варварка от света на вечния мраз.“

Влюби се в Дворовете на прилива още от пръв поглед, и също толкова бързо разбра, че тук никога няма да се чувства на мястото си.

Стигнаха в кралския дворец към полунощ. Сержант Граймсън нареди на слугите да „спретнат нещо за вечеря“ в голямата зала за приеми, докато хората му разтоварят силарите в съкровищницата.

Йоме извади указанията на Габорн. Беше й дал бележка, в която се разпореждаше Граймсън да се свърже с някой си Абел Скарби, който да осигури нужните кучета. Габорн беше написал указания как да намерят къщата му, на някаква уличка недалече от пристанището. Но изписаното с таен шифър в края на писмото предупреждаваше Граймсън в никакъв случай да не разкрива къде живее Скарби.

— И кой е този Скарби? — попита Йоме. — Защо Габорн държи местонахождението му в тайна?

— Най-добрият проклет гледач на псета за бой в цялото кралство. Повечето му време минава в измъкване от кралската стража. Мога да се оправя с него.

Гледач на псета за бой — отвратително и кърваво забавление за най-долните отрепки на обществото. Занаят толкова мизерен, колкото мизерен беше външният вид на Граймсън.

— И моят съпруг го познава добре?

— Познава го добре? — възкликна Граймсън. — Че те са стари приятели.

Йоме беше изумена, че Габорн е в толкова близки отношения и с двамата.

Все пак на Габорн му трябваха добри псета. Макар да допускаше, че Граймсън ще се оправи с този тип, Скарби, любопитството я подтикна да каже:

— Щом са приятели с Габорн, бих искала да се запозная с него. Идвам с вас.

— Но, ваше величество, вечерята се готви!

— Може да почака, докато се върнем. Това е по-важно.

Граймсън кимна с неохота, но нямаше избор.

След няколко минути вече бяха сменили конете и поеха в лек тръс през града. Толкова късно улиците вече бяха пусти, освен по някоя случайно минаваща котка или притичал в сенките торбалан.

Скоро стигнаха в по-грозната част на града, така наречения Залив на враната, където покрай вълнолома бяха накацали съборетини и миризливи гостилници, а във въздуха се носеше тежката воня на изгнила риба, китова мас, урина и варени раци. Зидовете на древните сгради бяха почернели от сажди.

Макар и толкова късно през нощта, от разтворените прозорци на бардаците се лееше музика и дрезгав смях. Навсякъде из пивниците седяха мъже в торбести панталони, наведени над големите халби с ейл; наклепани с червило и пудра курви щедро излагаха стоката си на показ. Старици почистваха и кърпеха рибарски мрежи под светлината на уличните фенери, деца притичваха насам-натам като пристанищни плъхове.

Тази част от града не заспиваше никога. Призори с отлива лодките щяха да излязат и стига да не зърнеха сред вълните морски чудовища, нямаше да се върнат преди залез-слънце.

От време на време между всевъзможните дюкянчета, ханове и рибни пазарища Йоме зърваше хилядите рибарски лодки — плетени от ракита дребни крайбрежни съдове и по-големи гемии, — закотвени в залива. Подскачаха като парчета коркова кора върху покритата със златистия прах на звездите вода. Много от лодките бяха с изваяни змийски глави на носовете, с бели руни за здравина и намиране на верния път, изрисувани по тях вместо очи.

Сержант Граймсън подкара бавно и навлезе в една тъмна и тясна уличка. Одимените и схлупени сгради от двете страни почти се допираха. Йоме си даде ясна сметка, че сама никога не би могла да влезе тук — най-малкото ако си беше простосмъртна.

Но тя беше Владетел на руни, и при това с охрана. Това й вдъхна кураж.

Копитата на конете зачаткаха по каменната настилка. По тесните веранди отпуснато седяха мургави мъже. Единствената светлина на улицата се сипеше от някаква разтворена врата в другия край. Два едри мастифа с нашийници с остри шипове изскочиха иззад една кола и залаяха и заръмжаха при появата на конете.

Конят на Граймсън се изправи на задните си крака и зарита във въздуха, а този на Йоме заотстъпва. В суматохата, докато се мъчеше да удържи коня, от тъмните преддверия наоколо се изсипаха петима-шестима мъже.

Един от тях завика на мастифите и ги зарита — ругаеше грубо. Йоме никога не бе чувала такива думи. Друг мъж — млад — скочи напред, сграбчи с мръсните си ръце юздите на коня й и я изгледа дръзко. Полубеззъбото му лице едва се виждаше на смътната светлина.

Наоколо се струпаха още. Един от тях, едър тип с прошарена брада, се отдели от сенките. Държеше дебела тояга с железен шип на края. Докато мастифите лаеха, той ревна на Граймсън:

— Ей, момко! Коня, дето си го яхнал, го бива. И жената, дето я водиш, я бива. Сигурен съм, че и златце имаш в кесията. Тъй че кажи ми една причина да не ти клъцна гърлото и да не ти ги взема всичките?

Йоме успя някак да удържи коня въпреки ръмженето и лая на мастифите. Мъжът с окапалите зъби, който държеше юздите, ги пусна веднага щом тя посегна към камата в ботуша си. С нейните дарове можеше да го изкорми като риба, но се въздържа.

— Нито жената, нито коня ми можеш да вземеш — отвърна Граймсън, — но ето ти малко злато, щото казват, че „многото имане не е на добро“. — Свали кесията си и я хвърли на негодника. Йоме едва потисна гнева си.

Брадатият изнудвач замахна с тоягата си към едно от кучетата и го отпрати с вой в сенките, след което се разсмя гърлено.

— Граймсън, к’во търсиш тука, човече, при скапаните плъхове? Сигурно можеш да си намериш по-кротки типове, с които да се напиеш тая нощ? Или Габорн най-после е решил да ме прибере в дранголника?

— Не съм тръгнал да търся хора, с които да пия — безгрижно отвърна Граймсън. — Иначе нямаше да съм тук с тебе.

Докато говореше, вратата на близката съборетина се отвори и от нея надникнаха да видят за какво е цялата суматоха три хлапета, облечени в дрипи.

Грубиянът претегли на ръка тежестта на кесията, след което му я хвърли обратно.

— Казвай какво мога да направя за тебе?

Граймсън му я хвърли обратно и негодникът облещи очи.

— На краля му трябва малко кучешка плът. И казва, че Абел Скарби винаги знае къде да намери най-добрите кучета за ямите в града.

Абел се ухили широко.

— А, кучета за бой? Мастифи? Бултериери?

— Не. Особена порода — каза Йоме. — Жълти кучета, и дребни, но известни с това, че бързо се привързват към човек и имат някои други ценни качества. Някои лордове биха възразили срещу такива животни, но вие би трябвало да ги знаете, нали?

Абел Скарби я изгледа отдолу втренчено. Йоме беше дръпнала качулката си, за да скрие лицето си, но не можеше да не е забелязал качеството на коня й, както и на облеклото. Личеше, че е свикнал да си има работа с всякакви хора, защото не я попита коя е.

Абел се изхрачи на камъните.

— Тая порода много за спорт не я щат, ама може да се намери. И слагам бас, че по-подло куче от това няма да видиш в ямите. Помня една кучка — опасна беше като чувал с язовци…

— Можете ли да ни намерите от тях? — попита Йоме. — Тази нощ? Още сега? Не са за мен. За краля са. Ще поискам поне трийсет, а и повече, ако намерите.

— Ще ги имам до заранта — рече Абел.

Йоме прехапа устна.

— И още нещо. Хората, които ги продават, трябва да вземат дарове на мирис и да ги прехвърлят като вектори на кралския посредник. Добре ще платя за тази служба.

Абел Скарби едва преглътна, изведнъж разбрал с кого си има работа, падна на колене и изръмжа на младежа, който държеше юздите на Йоме:

— Кадор, я да си прибереш лапите от коня на кралицата.

Кадор боязливо отстъпи и вдигна ръце, сякаш очакваше, че ще го набият.

— Извинете ни, ваше величество — заговори Абел. — Груби хора сме тука, гърбовете си пазим. Пазим закона на тая улица. Не искахме да ви оскърбим.

— Няма за какво да се извинявате — каза Йоме. — Всеки приятел на Габорн е и мой приятел.

Абел се загледа в нея с тъжни очи и с тревога на лицето.

— Верно ли е, ваше величество? Габорн наистина ли е Земния крал?

— Да.

— И… ни чакат тъмни времена?

Йоме кимна.

Абел хвърли кесията в ръцете й и каза високо:

— Ваше величество, аз пари не ща. — Сложи тоягата си на земята в пародия на благородник, предлагащ меча си на своя владетел — в светлите му очи грейна смесица от надежда и страх, че ще го отхвърлят — и обясни: — Милейди, аз не съм някой скапан фукльо. Копринено палто няма да сложа за пир, и ако влезете в скапания ми коптор, ще видите, че е миризлив като меча бърлога и че няма и един стол или маса, достатъчно чисти, за да седне особа като вас. Но сърцето ми е толкоз вярно и гордо, като на всеки лорд, който е сгъвал коляно пред вас. Рицар, да речеш, не съм, но жилите ми са толкоз здрави, колкот’ на най-якото животно на тоя свят. И си имам седемнайсет синове и дъщери. Тъй че ви моля да помолите краля — дето ме наричаше свой приятел — да вземе да Избере и мене и децата ми.

Младите побойници около Йоме вдигнаха очи и я загледаха с очакване, като псета, молещи господаря си да им хвърли кокал от трапезата. Децата на прага, покрити с мръсотия вместо наметала и облечени в дрипи наместо дрехи, боязливо пристъпиха навън и се струпаха около баща си. Той разпери ръце и прегърна малките. Йоме се поколеба.

Габорн нямаше сила да го Избере, но тя не посмя да му го каже. Човекът изглеждаше обезнадежден, отчаян.

Седемнадесет деца. Тя си помисли за едното в собствената си утроба. Щеше ли да понесе, ако го откъснеха от нея?

— Габорн е далече — каза тя, — сражава се с халите. Сигурна съм, че би ви Избрал, стига да можеше.

— Ми кат дойде тогаз? Да го помолите заради нас, а?

„Габорн има шанс да си върне силите“ — увери се сама Йоме. Но подозираше, че това никога няма да стане.

— Ще го помоля — обеща тя.

Устните на Абел трепереха, очите му блестяха от благодарни сълзи. Той едва потисна хлипа си. Децата му стояха наоколо с широко отворени очи. Едно момиче изтича обратно в схлупената къща и завика: „Мамо! Мамо!“

Абел промълви със стиснато гърло:

— Благодаря, милейди. Ще гледам да ви се отплатя.

Йоме му хвърли кесията.

— Моля ви, задръжте и тези пари. Ако не за себе си, поне заради жена си и малките.

Абел отпусна глава и се поклони още по-ниско.

— Съболезнования за баща ви. Беше велик крал, както съм чувал.

— Благодаря ви. — Йоме вече се обръщаше, когато Абел извика:

— Чухте ли бе, кретени? Какво сте ми увесили носове!

Йоме пришпори коня си навън от тясната уличка. Граймсън едва успя да я догони. След половин миля вълноломът и бедняшкият Залив на враната останаха зад гърба й.

Тя спря коня, смъкна се на паважа и се загледа към водната шир.

Ръцете й не спираха да треперят.

— Ще се оправите ли? — попита Граймсън.

— Сили небесни, никога не съм се чувствала толкова омърсена и засрамена — заговори треперейки Йоме. — Не можех да му откажа. Не можех да му кажа, че децата му може да умрат, не и пред мъничките. Какво мога да направя? Никога не съм си представяла, че ще изпитам толкова…

Изведнъж си даде сметка какво трябва да изпитва Габорн. Само че за него то сигурно беше хиляда пъти по-силно.

Опря се на стената на някакъв рибарски дюкян и повърна. Граймсън не каза нищо. Нямаше с какво да я утеши.

Йоме заплака за своя народ.