Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizardborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-415-4

История

  1. —Добавяне

Много сбогувания

Приятелите трябва да се ценят над всички земни мерки, защото в спомена ни те сияят като злато и траят по-дълго от диаманти.

Джорис, Учител край камината от Стаята на сърцето

Сърцето на Мирима бе натежало.

Тя се подготвяше да се сбогува с Габорн. Няколко души вече изнасяха телата на Джюрийм, Хенди и техните нападатели.

Нападението срещу Йоме бе толкова бързо и внезапно, че нервите на Мирима все още бяха изпънати. Халите готвеха някаква нова неприятност горе на Скалата на Мангън, а през това време Габорн говореше как ще слезе в Долния свят, за да срази господарката им.

Ленгли препусна из полето да събере лордовете за съвет. Докато съветът се подготвяше, Габорн връчи на Мирима и Боренсон кутията за писма, която трябваше да предадат на крал Зандарос.

— Моля ви, погрижете се да стигне местоназначението си — каза им той. — Алгиер кол Зандарос може да се окаже могъщ съюзник, а не можем да си позволим да ни бъде противник.

— Ще стигне — увери го Мирима. — И ще се грижа добре за Йоме, докато пътищата ни са в една посока.

— Знам — каза Габорн. — Дано Земята ви закриля. — Приближи се и я прегърна за сбогом. Жестът я изненада. Въпреки че приемаше Йоме за приятелка, все пак Габорн беше кралят и следователно стоеше твърде високо за подобна проява на близост.

Мирима отиде при Ейвран. Очите на момиченцето бяха насълзени. Изглеждаше окаяно.

— Малка сестрице. Аз тръгвам за Инкара и трябва да си кажем довиждане.

— О! Това означава, че няма повече да те видя.

— Не — увери я Мирима. — Ще се върна.

Но Ейвран поклати глава и каза глухо.

— Никой не се връща от Инкара… а и аз заминавам за Долния свят.

На Мирима страшно й се прииска да утеши момичето.

— Имай вяра в себе си и в своя крал. И в мен също. Сега аз съм твоята по-голяма сестра.

Но Ейвран само поклати глава.

— Уви, не си.

Беше права. Доколкото се знаеше, Роланд така и не бе помолил херцога да осинови Ейвран. Ейвран така и не беше станала сестра на Боренсон и обещанието на Роланд бе останало неизпълнено. Момичето си нямаше никого.

Мирима знаеше какво е. Собственият й баща си бе отишъл, когато беше малка. Беше си имала майка и сестри, които да се грижат за нея, и знаеше колко важна е подкрепата им. Загубата на Ейвран изглеждаше дреболия, можеше лесно да се поправи.

Мирима се обърна към Габорн.

— Ваше величество, Роланд Боренсон е искал да помоли Палдейн за разрешение да стане настойник на Ейвран. Но е загинал преди да успее да отправи молбата си. Дали бихте могли да удовлетворите молбата на Роланд — вече моя молба?

Габорн погледна Ейвран.

— А ти искаш ли го? Би ли приела Мирима за своя сестра?

Ейвран изглеждаше по-скоро умислена, отколкото възбудена. Кимна мълчаливо.

Габорн се обърна към Боренсон.

— Ако разреша това, ти всъщност ставаш неин брат и настойник.

— Тя е Земен пазител — намеси се Бинесман. — Земята ще я облича и храни, както намери за добре. А обучението й можете да поверите на мен.

Изявлението на чародея стъписа Мирима.

— Сигурна съм, че намеренията ти са добри — каза тя. — И че би могъл да обучиш Ейвран в тънкостите на магията. Но не си свикнал да се грижиш за деца. Можеш ли да й дадеш цялата обич, от която се нуждае? И когато огладнее, ще я храниш ли, или просто ще я оставиш да събира грудки и жълъди?

— И аз съм сигурен, че намеренията ви са добри — отвърна Бинесман. — Но не забравяйте, мила госпожо, че вие тръгвате за Инкара. Интересно как ще се грижите за нея?

— Имението ни в Дрювъри е достатъчно голямо, за да приюти едно дете — възрази Мирима. — Може да остане с майка ми и сестрите ми, когато не се учи.

Но Бинесман предупреди:

— Мисля, че в една къща ще й хареса толкова, колкото на дивите птици им харесват клетките.

Габорн изгледа и двамата.

— Едно дете може да живее в къща и да се храни на маса, и пак да бъде Земен пазител. Не виждам причина да не изпълня желанията на Роланд. Но все още не съм чул сър Боренсон.

— Баща ми вече е направил избора си — каза Боренсон.

— Така да бъде — промълви Габорн. — Е, Ейвран, поверявам те на грижите на семейство Боренсон. Макар да е само на име, вече имаш правото да се наричаш дъщеря на Роланд.

Мирима кимна, погледна с тъга Ейвран и й каза:

— Вече сме роднини.

Ейвран се просълзи и Мирима я прегърна.

— Майка ми и сестрите ми ще заминат за Дрювъри. — Свали от шията си тънка верижка със сребърна рибка и я окачи на вратлето на Ейвран. — Като видят това, сигурна съм, че ще те приемат сърдечно. Това ми е подарък от татко ми. Дрювъри ще бъде твоят дом, когато пожелаеш.

Ейвран се притисна силно към нея и промълви задавено:

— Довиждане.

След това Мирима стисна за сбогом ръката на Бинесман и дори на неговия вайлд. После тя, Боренсон, Йоме и свитата на Йоме започнаха да стягат багажа си. Йоме щеше да откара силарите на Габорн в Дворовете на прилива.

Габорн повика един от хората си, мургав тип с тъмни вежди — казваше се Граймсън, — и му нареди да ги приготви.

Но когато Граймсън се качи във фургона със съкровището, извика:

— Ограбени сме!

Няколко души притичаха към фургона. Стражите почнаха да викат:

— Но ние не сме го изпускали от очи!

— Пазихте ли го добре, когато нападна Сияйният на мрака? — попита Граймсън.

Пазачите нададоха отчаян вой.

Габорн се съсредоточи, после викна високо:

— Крадецът е Фейкаалд. Тръгнал е към Индопал.

— На по-малко от час е пред нас — каза Боренсон. — Можем да го догоним.

Старият Ум Джеримас каза:

— Милорд, трябва да си върнете тези силари. Не допускайте грешка. Ако Радж Атън разбере, че все още имате толкова много, наистина ще дойде за тях.

Но за изненада на Мирима Габорн поклати глава.

— Не. Чувствам, че над Радж Атън се стеле гробен саван. В Картиш е станала беда. Децата на Индопал се нуждаят от силарите също както и ние.

Мирима помисли, че някой ще възрази. Наоколо стояха свободни рицари и лордове от няколко кралства. Но никой не отрони и дума срещу Габорн.

От дни го беше казвал: че всички хора на света са негови подопечни. Може би вече бяха започнали да го вярват.

Мирима, Боренсон и свитата на Йоме яхнаха конете. Чакаха само Йоме.

Тя и кралят се отделиха и застанаха под един дъб край потока, за да си поговорят. Мирима видя сълзите по лицето на кралицата. Бяха достатъчно далече, за да не може никой да чуе какво си казват, но човек можеше да си представи.

Йоме оставяше Габорн, а той отиваше в Долния свят, за да се срази с Единствената истинска господарка. Йоме се боеше за него; притискаше се до гърдите му. Най-сетне го пусна и се качи на коня си, без да каже и дума.

Подсилените коне подкараха фургона със съкровището толкова бързо, че колелетата му запяха по широките друмища. Препускаха на югоизток през степите, следвайки река Донестгрий, буйно течаща към океана и Дворовете на прилива.

Селата в околните равнини бяха малко. Мирима попита Боренсон защо е така. Той обясни, че постоянните ветрове не позволяват да израстат много дървета, а под тънката почва има вулканичен камък. След като нямаше достатъчно дърва за огрев, малцина желаеха да се заселят тук, въпреки че областта беше достатъчно пригодна за гледане на добитък.

Но някога тук бяха обитавали повече хора. По не един самотен хълм тя видя останките от стари замъци. Боренсон й посочи мястото на Битката на Петимата магьосници и веднъж спря, за да й покаже костите на някакъв великан, прибрани в една скала край пътя. Тя видя и кулата, от която Леандра хвърлила майка си, като чула, че Андреас вече го няма.

Недалече от стария олтар при Римънди подплашиха ято млади диви грааци от труповете на няколко диви говеда.

Късно следобед стигнаха кръстопът на двеста мили югоизточно от Карис. Над тихата река се бяха надвесили сребристи брези и листата им се отразяваха в чистата вода.

На юг се точеше пътят, по който щяха да тръгнат Мирима и Боренсон; Йоме тръгваше на североизток. Спряха и оставиха подсилените коне да си починат.

— Не можем да останем тук дълго — предупреди Боренсон Мирима. — Слънцето скоро ще залезе. Добре ще е да подминем Западните земи преди да се е стъмнило.

— Западните земи ли? — попита Мирима. Не можа да скрие нотката на страх в гласа си. Беше слушала детските приказки за духовете, които ги обитават. — Ама те близо ли са?

— О, ще ги видиш съвсем отблизо — увери я с широка усмивка Боренсон. — Ако се изплюеш ей натам, ще ги улучиш. — Кимна на юг.

— Но аз мислех, че ще са по-нататък… на запад — каза Мирима.

— Те просто са на запад от Стара Фереция.

— Но нали там имало блата и тресавища.

— Започват ей зад онова възвишение — увери я Боренсон и посочи един хълм, на който все още стърчаха като кучешки зъб останките от древен замък. — Това там е Кулата на Уоглън.

Мирима потръпна. Знаеше приказките. Преди много време земята тук била почерняла от тот и веднъж реката се напълнила с кръв. Цели три месеца армиите на Фалион се сражавали, за да смъкнат обсадата им и да си върнат кулата, а накрая открили, че невястата на Фалион е загинала вътре.

Кой знае защо, беше очаквала, че Кулата на Уоглън още ще стои. В старите приказки тя изглеждаше обитаема. И освен това си беше представяла, че ще види грамади от кости по земята наоколо.

Почувства се неподготвена за новите неща, които научаваше от Боренсон. Беше мислила само как ще стигнат в Инкара, но не и за опасностите дотам. А щеше да има блата, пълни с духове, и планини, криещи други опасности.

— Не можем ли да заобиколим Западните земи? — попита тя.

— Ще е по-бързо, ако минем през тях — отвърна той, явно развеселен, че я вижда уплашена.

Поостанаха малко, докато решат какво да вземат със себе си на юг. Боренсон беше намерил злато в кесията на баща си и увери Мирима, че в град Батен близо до Алкаир ще си вземат всички запаси, които ще са им нужни. Докато си говореха, Йоме тръгна да се разходи край реката.

Когато стана време за тръгване, Мирима отиде да я потърси. Нагази по една тревиста пътека край реката и подплаши ято диви патици.

Замириса й на ябълки някъде сред близките храсти — тя тръгна натам и намери Йоме, опряла гръб на една ябълка и загледана на северозапад. В тревата лежеше главата на статуя на древен цар и се взираше нагоре с празните си очи. Съборени от вятъра и наядени от сърни жълти ябълки покриваха като килим земята около Йоме. Кралицата замислено дъвчеше една. Слънчевата светлина, сипеща се през златистите листа, беше пронизващо ярка.

— За краля ли се тревожите? — попита Мирима.

— Не. Мислите ми са много по-егоистични.

— Нима? Това е добре.

— Добре ли? — Йоме се обърна и се взря в очите на Мирима. През последните три часа беше толкова улисана, че не бе разменила нито дума с никого.

— По този начин няма да се терзаете толкова.

— Е, мисля, че се справям. Просто се чудех дали Габорн ще отдели една мисъл за мен този следобед.

— Сигурна съм, че ще мисли за вас.

— Точно в това е бедата — каза Йоме. — Ще мисли за мен и ще знае дали съм в безопасност и къде съм.

— Така предполагам — отвърна Мирима.

— А бих искала да тръгна с вас — сподели Йоме. — Джеримас каза, че посланието трябва да се предаде от най-близкия човек на Габорн.

— Габорн не може да рискува с това — увери я Мирима.

— Знам. След като вече разбра, че нося сина му, ме изпраща на „безопасно място“. Не се съмнявам, че ще иска да си лежа удобно в леглото, докато дойде време да си разтворя краката и да му родя детето.

— Ваше величество! — Само че стъписаният тон, който Мирима се постара да вложи, не беше искрен.

Йоме отвърна със злобна гримаса и тъмните й очи светнаха.

— Щях да тръгна с вас, ако можех. Но Габорн ще разбере. Може дори да използва Земните си сили, за да ме задържи, и като загубя от ценното му време, може да поставя в опасност други хора. Не мога да го направя. Затова, изглежда, ще трябва да съм послушна.

— Поне ще сте в безопасност — каза Мирима.

— Няма по-безопасно място на света от това да си до Земния крал — възрази Йоме. — Там искам да бъда.

Йоме хвърли ябълката на земята и хвана ръцете на Мирима.

— Ще ми липсваш. Макар вече два пъти да спаси живота ми, мисля за теб като за нещо много повече от мой закрилник. Искам те за своя приятелка. Всеки ден ще моля Земята да ви води и да се върнете скоро.

— И аз ще мисля за вас — промълви Мирима. Беше й трудно да говори, почти нямаше какво да добави. Думите не стигаха. — Желая ви всичко най-добро в раждането на сина ви.

Йоме се усмихна и постави лявата си ръка на корема на Мирима.

— Дано и ти имаш свое дете.

Беше стара традиция в Хиърдън бременна жена да благославя по този начин своите бездетни приятелки. Просто добронамерен жест. Но Мирима усети как всяко мускулче по ръката на Йоме се стегна и бързо се отдръпна. За миг й се стори, че допирът на Йоме наистина може да напълни празната й утроба.

Йоме се засмя.

— Скоро ще стане, след като твоят съпруг вече… Съжалявам, ако съм те оскърбила или притеснила — бързо добави тя. — Знам, че със съпруга ти си имате неприятности. Просто… желая ти най-доброто.

— Не, няма нищо — каза Мирима. — Благодаря ви.

Но не можеше да прикрие безпокойството си. Не бе посмяла да каже на Йоме, че Боренсон никога не е лягал с нея и че е излъгала за чудодейното му изцеление.

— Позволи ми да ти дам друг дар — каза Йоме, сякаш се опитваше да заличи неволно нанесената обида. — Трябва ти огърлица — вместо онази, от която се лиши. — Бръкна под ризата си, където между гърдите й се криеше една огърлица. — Нося я от известно време, за късмет. Сега на теб ще ти трябва повече, отколкото на мен. — Подаде й опаловата огърлица, с чиято помощ Бинесман се бе сразил със Сияйния на мрака.

— Ваше величество — промълви Мирима, — никога не бих могла да… Но аз нямам какво да ви подаря в замяна.

— Ти ми даде живота ми — и живота на моя син.

Йоме окачи огърлицата на шията на Мирима, прегърна я и двете тръгнаха една до друга към Боренсон.

Боренсон се сбогува с кралицата и се метна на седлото с едно плавно движение, като Владетел на руни. Мирима също скочи на бойния си кон.

Чудеше се защо Боренсон не си поиска обратно бойния кон, след като той имаше повече дарове от дребната пъстра кобила, която яздеше сега. Може би вече не го искаше. Конят беше кралска порода, а Боренсон вече не беше в охраната на краля. Пъстрата кобила, която яздеше, бе по-подходяща за дребен лорд. Двамата поеха на юг покрай реката, после спряха, обърнаха конете и махнаха с ръце.

Йоме стоеше сред сребристите брези в края на гората и също им махна.

И тогава Мирима изпита нещо странно. Стори й се съвсем редно, че Йоме е там сред дърветата, толкова естествено, като плодовете на някое свято дърво. Със златните клони, надвиснали над главата й, в своите зелени пътни дрехи, със сина, растящ в утробата й и конете зад нея, Йоме наистина изглеждаше най-подходящата съпруга за един Земен крал.

 

 

Йоме махна на Мирима и Боренсон за сбогом. Беше нещастна. Габорн искаше от нея да е в безопасност, закриляна. Искаше най-доброто за нея.

Но точно сега тя се чувстваше много самотна.

Приятелите й заминаваха за Инкара. Габорн се канеше да слезе в Долния свят. А тя… тя щеше да отиде там, където й бяха казали, докато светът около нея се сриваше. Жадуваше да направи нещо повече.

Каза на сержант Граймсън да събере охраната и потеглиха на изток.

Златистите поля скоро отстъпиха място на земи толкова плодородни, че оставаха зелени до самия край на лятото. Все по-начесто започнаха да никнат селски къщи, каменни огради се точеха покрай широкия път.

Вече навсякъде се мяркаха хора и докато Йоме ги подминаваше, селяните нямаха време да я познаят, камо ли да свалят шапка или да коленичат.

Така че групата й непрекъснато биваше догонвана от викове като: „Ама това кралицата ли беше?“ и „Виж, бързо, минава кралицата!“

В този късен следобед Карис беше само един лош спомен. Ароматът на зряла пшеница приглуши мириса от изгорелите степи; красиви крушови градини с ята скорци, реещи се на облаци във въздуха над тях, замениха сивата пушилка; мученето на добитък, пасящ по зелените ливади, отслаби спомена за детски плач.

Йоме се почувства ободрена.

Граймсън изреждаше имената на селата и градчетата, през които минаваха, а понякога й посочваше полета на древни битки, където се беше разгръщала историята. Скоро тя се увери, че този дребен мърляв мъж е умен и много сърдечен. И все пак се чудеше защо Габорн бе избрал точно той да я придружава.

Щом вечерта отстъпи място на нощта, на Йоме започна настойчиво да й се иска да спрат за истинска, хубава храна в някой от хановете, край които минаваха. Често подушваше вкусните аромати на свинско, готвещо се с праз лук, на пилешки вкусотии или на топъл хляб, току-що изваден от пещта.

Но дългът я гонеше и затова тя яздеше в нощта като вихър, докато накрая, както е обичайно за Владетелите на руни, не заспа в седлото — хладният вятър галеше лицето й и развяваше косата й.

Яздеха под звездната светлина. Накрая един от стражите каза:

— Милейди?

Йоме отвори очи.

Бяха спрели на една височина и пред тях се беше проснал тъмният океан. Йоме никога не беше виждала океан, не беше помирисвала горчивия привкус на сол, силно смесен с живот и тленност. Никога не си беше представяла, че е толкова безкраен.

Отпред лежаха няколко малки острова, свързани с елегантни мостове от бял камък, почти неразличими от нишките на облаците в лунната светлина.

Тя видя извисяващите се кули на Дворовете на прилива — като сребърни копия, прицелени в двурогата луна.