Дейвид Фарланд
Родена магьосница (38)

Мейгаса

Мейгаса е най-старият град на света. Стои на мястото си от два пъти по десет хиляди години и ако човек разкопае под улиците, ще се натъкне на руини от по-стари сгради и на костите на древни обитатели. Значението на името му е изгубено във времето, но най-старите текстове твърдят, че означава „Първи дом“.

Откъс от „Градове и села на Индопал“ от Учителя край камината Арашпуманя от Стаята на стъпките

На западните склонове на Анджа Бреал, в Долината на лотоса, се бе проснала Мейгаса, столицата на Стар Индопал. Този град не произвеждаше нищо освен хора — десетки хиляди хора.

Преди много векове раджите на Индопал бяха построили тук Двореца на слоновете, укрепление по поречието. Дворецът се издигаше на огромна сива скала, близо осемстотин стъпки висока. По основата на скалата се виждаха пиктограми на древен индопалски, отразили Вдъхновените текстове на древния раджа Пешаванджу. Текстовете образуваха изключително изящни шарки, на които се възхищаваха в цял Индопал. Наричаха ги „Каменната дантела“.

Според някои легенди текстовете били изсечени не от човешка ръка, а се появили една нощ, написани от самата Земя за онези, които се стремят към просветление.

Радж Атън погледна към двореца и прочете най-горния стих: „Преклони се пред Слонския трон, о, надменни пътнико. Ти, на твоята горда камила: знай, че си нищо.“

Словата поразиха Радж Атън със силата на поличба. Предупрежденията на Бинесман, начинът, по който Земните сили се бяха отдръпнали от него — дори неспособността му да хване наглия Вакъз Фааракин — всичко това изглеждаше доказателство, че Земята е против него. Сега надписът по камъка сякаш го опари.

Беше чисто съвпадение, че прочете точно този стих, разбира се. Зидарите на Пешаванджу бяха знаели, че търговците, пътуващи по Стария път на подправките, ще яздят камили и, разбира се, ще хвърлят поглед и ще прочетат стиховете.

Все пак го почувства като поличба. Спря камилата си да отдъхне и се загледа надолу към Мейгаса.

Градът беше възхитителен. Завладяването му бе най-върховният миг в живота му. Добре помнеше своето възшествие на Слонския трон тук, в двореца. Баща му, Аруна, веднъж му бе обяснил, че името Атън означава „Слънце“. Първоначално даденото му име, Авил, беше толкова обикновено, че Радж Атън се отнасяше към него с презрение. Затова, когато завладя Слонския трон, той се преименува на Радж, „Владетел“, като всички крале на Индопал. Така, в деня, в който завзе столицата на Индопал, той стана известен по целия свят като „Владетеля слънце“.

Укрепеният с яки крепостни стени град се беше проснал покрай бреговете на река Джурипарари. Стените на града и на всеки палат вътре бяха от сиво-бял камък, с цвят като на избледнял стрък лавандула, и блестяха ярко на слънцето. Река Джурипарари течеше покрай тях като широка бронзова лента.

Цели флотилии лодки от тиково дърво с по една мачта с кафяво платно плуваха в ленивите води. Караха скъпи подправки, ориз, захарна тръстика, коприна, злато, дини и плодове от джунглите. Дори от толкова мили острият нос на Радж Атън долавяше наситената миризма на гъстото човешко множество, на тържища и гниеща храна, на бедност и надежда.

Но загледан към реката, той разбра, че в Мейгаса го чака беда. Днес всички лодки бяха поели надолу по течението и четириъгълните им платна се изпъваха, за да усилят скоростта им. Хората бягаха.

Нещо повече, от тази височина той можеше да види пътя, водещ към Маджпур. Беше задръстен от волски коли, коне и хора. Отдалече кипналата човешка маса, поела по широкия, извиващ между дърветата път, приличаше на питон, виещ се по тревата.

Никой не бе посмял да тръгне на североизток, по търговските маршрути навътре през пустинята — не и по това време на годината. Пустините бяха твърде сухи по това време, достъпни само за най-добрите подсилени камили. Бежанците следваха кривината на джунглата през хълмовете на северозапад, към Деяз.

— Какво става? — попита Бопанастрат. — Да не би на идват халите?

— Да — беше краткият отговор на Радж Атън. Той стисна юздите на камилата в изтръпналата си лява ръка, сръга я с дясната и бавно заслиза в долината.

В Мейгаса цареше суматоха. Въздухът бе изпълнен с нервно бръмчене от хилядите тревожни гласове, накъсвани от викове и крясъци. Улиците бяха пълни с мъже и жени — бяха опаковали най-ценното си имущество и напускаха домовете си. Жени хвърляха от терасите и прозорците вързопи с дрехи и храна на децата долу, а мъжете с извадени ками и мечове пазеха конете и фургоните.

Радж Атън влезе от север, през Портата на слепия. Градът беше в паника. Първите няколко души, които срещна, бяха толкова залисани в бягството си, че никой не обърна внимание нито на него, нито на свитата му. Единственият, който погледна към него, всъщност измери с поглед камилата му, сякаш се чудеше дали си струва да я открадне. Когато накрая си направи труда да погледне ездача й, се присви онемял.

Радж Атън подозираше, че хората вече са почнали да се избиват в припряността си да се измъкнат час по-скоро.

Започна да го обзема силно безпокойство. Все още беше на почти двеста и шейсет мили от Картиш.

Но не смееше да издаде тревогата си. Сръга камилата си и я подкара напред с вдигната глава през пазара, после покрай Райския шадраван с тръбите от излъскано сребро, които се извиваха като лози, от които водата бликаше с форма на всевъзможни цветя над басейни, изваяни от родолит и пълни с крокодили.

Бежанци бяха придошли от юг с целите си семейства, с животните и цялото си имущество. Онези, които изобщо разполагаха с ездитни животни, все пак имаха късмет. Жителите на Мейгаса ги оглеждаха трескаво и подвикваха: „Коне? Камили? Плащам в злато за камили!“ „Храна? Искам храна!“

Мейгаса се славеше като място на най-оживените пазари в света. Тук, при северната порта на открития пазар, знахари продаваха целебните си билки — гоку и женшен — или отвари от бели кобри за предотвратяване на старостта, или тестикули от гущер, за повече мъжка плодовитост. А долу при кейовете бяха търговците на риба, зеленчуци, коноп, дърво, мед и желязо. По-нататък, в по-богатския търговски квартал, бяха големите сергии на превозвачите на коприна и лен, на златоткани платове, памук и вълна, всички боядисани в десетки хиляди цветове.

Дори в делник пазарът беше така претъпкан, че човек не можеше да мине с камила.

Но сега северният пазар беше почти празен, сергиите бяха пусти, не се чуваха мамещите викове на търговците. Повечето превозвачи вече бяха избягали от Мейгаса. Малцината, които бяха останали, бяха алчни посредници, които деряха кожите на селяните с двайсет пъти по-висока цена за кон, след което пробутваха някое болнаво муле. Радж Атън видя жени с блеснали от алчност очи, които продаваха ориз с шафран на четиридесет пъти по-висока цена от обичайната.

Около тях се трупаха отчаяни селяци.

— Радж Атън! — извика една жена. — Нашият избавител!

Очите на всички започнаха да се обръщат към него. От години ги беше предупреждавал, че халите ще нападнат. Беше обещал да бъде техният спасител. Сега хората мълвяха, изпълнени с надежда:

— О, Велика светлина! Той ще ни избави!

Той продължи напред през врявата и суматохата. Виковете на продавачите замираха на устните им. Хората навсякъде се смълчаваха.

Радж Атън вдигна ръка.

— За какво е тази бъркотия? — извика на тълпата. Погледът му прикова един окаян човечец, предлагащ шепа рубини за толкова стара камила, че чак космите по муцуната й бяха побелели.

— Велики — отвърна мъжът. — Халите… излезли са на повърхността в Картиш! Предвожда ги самата Господарка на Долния свят…

Радж Атън кимна.

— Насам ли идат вече?

— Не, о, Светлина на вселената, много по-лошо е. Погибел се стеле над земята… пълзяща смрад, която убива всяко растение, щом го докосне. Движи се насам малко по-бързо от човешки ход — освен ако вятърът не я тласка по-бързо. Снощи ветровете духаха доста силно.

Радж Атън пресметна набързо. Халите бяха излезли на повърхността вчера призори и бързо бяха сътворили Печат на опустошението в Картиш, също както при Карис. Щом погибелта се разстилаше така бързо, можеше вече да е над двеста мили в диаметър.

— И покрива цял Картиш?

Опита се да си представи последствията. Храната за войските му щеше да е малко, така че нямаше да може да наложи обсада на укрепленията на чудовищата. Трябваше да удари бързо и с цялата си мощ. Ако халите успееха да завладеят рудниците с кръвния метал, това щеше да донесе рухването му.

Но имаше и други опасности. Мнозинството от неговите Посветители бяха приютени в Двореца на канарчетата, недалече от самите рудници. Те щяха да са изложени на риск.

„Вече съм мъртъв — помисли той. — Ако Посветителите ми загинат, загивам с тях.“

— Да, Просветлени. Погибелта покрива Картиш, и Мъятин също така. Но снощи ветровете я подкараха към Дармад и Ейвън. Скоро ще погълне и Драгоценните кралства. До вечерта всяко растение в тях ще загине.

Радж Атън не можеше да си представи насажденията с пипер край Ейвън почернели и сгърчени или градините с пасифлора на Дармад с окапала гнилоч под стволовете. Пчелниците на Озмол щяха да се съсипят, а също и лозята и джунглите, и оризовите насаждения при Вина.

Фермите и градините на южен Индопал, на Драгоценните кралства, бяха най-богатите на света. Ако те се съсипеха, още тази зима цял Индопал щеше да го сполети жесток глад.

— Всичко е съсипано — каза каифът. — Всичко е унищожено. Хората бягат колкото могат по-бързо, но погибелта се разпространява дори нощем. Простосмъртен човек, дори на кон, не може да я изпревари! А да чакаш да те догони е лудост, означава сигурна смърт.

— А моите воини?

— Към мините при Картиш се стичат армии — извика някой от тълпата. Беше един от войниците му, мъж в шафраново палто с извезания в червено триглав вълк. Но беше скрил връхното си палто под черно наметало, така че Радж Атън не беше го видял отзад. — Щурмът го води Айсала Пуснабиш, с три милиона пешаци и осемдесет хиляди пиконосци — всеки здрав мъж в Драгоценните кралства.

Пуснабиш беше най-довереният пълководец на Радж Атън — командирът, който пазеше неговите Посветители. Беше свикал всеки наличен боец, но почти всички от тези три милиона пешаци щяха да са обикновени войници и сигурно щяха да са му нужни няколко дни, докато се съберат.

Ако Господарката на Долния свят наистина предвождаше халите, ако бе изсипала проклятия като онази при Карис, простите войници щяха да изгорят като слама.

— Халите са взели Картиш вчера, така ли? — попита Радж Атън.

— Да, о, Премъдри — отвърна войникът.

— И Пуснабиш хвърля всеки мъж срещу тях?

— Както ви казах — потвърди войникът.

— И погибелта продължава да се разширява?

— Дори и в този момент — отвърна войникът. — Тръгнах на север от границите призори и с очите си видях опустошението.

Това можеше да означава само едно. Пуснабиш не бе успял да прогони чудовищата, не бе могъл да разруши Печата на опустошението. Може би просто не беше успял да разбие отбраната на халите. Може би не беше знаел какво трябва да направи или все още събираше войските си. Но Радж Атън подозираше най-лошото… Пуснабиш и цялата му милионна рат можеше вече да са мъртви.

А Радж Атън не можеше да стигне до Картиш преди полунощ — камилата нямаше да издържи. Навлезеше ли в опустошените земи, нямаше да има храна за животното.

А щом опустошението се разширяваше, щеше да става все по-трудно за всекиго да стигне до Картиш и да предприеме щурм срещу окопалите се там чудовища.

Оставаше все пак смътната надежда, че Пуснабиш и бойците му все още са живи, че Радж Атън все пак ще може да извърши щурм и да строши Печата на опустошението. Много смътна надежда.

Той сръга животното по улиците на Мейгаса и бързо запресмята. Щом Опустошението се разпространяваше, до утре призори щеше да погълне Драгоценните кралства и да доведе до ужасен глад в Индопал. Ден по-късно щеше да порази Мейгаса и да започне да поглъща плодородните джунгли на север. След пет дни щеше да се промъкне през просторните пустини на Индопал и да унищожи всичко освен Деяз.

До седмица щеше да опустоши целия Индопал. А след това — света.