Дейвид Фарланд
Родена магьосница (36)

Долния свят

В началото беше един свят и едно слънце, и всички хора бяха Лъчезарни, и обитаваха в мир и благоденствие под Единственото истинско дърво.

Началото на „Сага за сътворението“

Всъщност Ерин Конал не можеше да остави портата към Долния свят в разрушеното село Туинхейвън. О, тя й обърна гръб и се отдалечи, но знанието, че съществува, я дърпаше назад като въже и сърцето й оставаше там, въпреки че по-неотложни неща привличаха вниманието й.

Два часа след като напуснаха Туинхейвън, двамата със Селинор спряха на един самотен хълм с изглед към замъка Хайман, на около пет мили югоизточно от Белдинук.

— Ето го нашето гнездо на стършели — промълви Селинор.

Конничките от Флийдс ги бяха предупредили, че дъщерята на Лоуикър е дала воля на гнева си, но отдалече, от билото на хълма всичко приличаше на истинска война. Дърводелци и зидари укрепваха стените на замъка. Около три хиляди конни рицари се упражняваха с пики по зелените му ливади. На север по хълмовете се точеше колона пешаци. Фургони, пълни с оръжие и продоволствие, се нижеха от изток. Зад тях във въздуха се вдигаше мръснокафява мъгла прах като от движеща се армия, но Ерин не можеше да види какво я причинява.

Ерин и Селинор поеха на запад, през леса, заобикаляйки Белдинук — не смееха да яздят по пътя. Тръгнаха предпазливо покрай сухото корито на един поток, през боровете.

През по-голямата част от деня мълчаха, настръхнали и нащрек. Или поне Селинор беше нащрек. Ерин не можеше.

Докато яздеше през стаената клисура в ранния следобед — слънчевите лъчи пронизваха мокрите листа и комарите тихо бръмчаха в ушите й, — мислите й отново и отново се връщаха към портата към Долния свят в Туинхейвън. Представяше си зелените пламъци, вихрещи се там между черните пепелища на руините.

Беше поразена. Беше открила порта между два свята. Знаеше ли човек що за чудеса се крият от другата страна? Трябваше само да пристъпи през прага й. Ето, на това му се викаше приключение!

Но можеше ли да го направи? Магьосници можеха да навестят тези владения, но Ерин се съмняваше, че са достъпни за обикновен човек.

И все пак… Камата й беше изчезнала. Беше се плъзнала и потънала в пламъците. Навярно беше унищожена, а може би лежеше някъде в този далечен свят.

Самотният и дрезгав грак на врана на билото на хълма стресна Ерин. Предупреди я, че там се крие нещо.

Можеше да не е нищо повече от някой глиган или мечка. Но двамата със Селинор бяха изнервени. Дръпнаха юздите и се вслушаха. Боровете засенчваха билото над тях. Много след като гракът заглъхна, Ерин подкара коня си напред.

Навлязоха в клисура, където високите борове затваряха достъпа от двете страни. Дърветата бяха толкова нагъсто, че Ерин не се страхуваше от ездачи. Никой кон нямаше да може да проникне през гъстите храсти.

Когато прохладните сенки затанцуваха по гърба й, Ерин затвори очи. Малко беше спала през последните няколко дни. Сега използва момента да си почине, както беше обичайно за Владетелите на руни, и остави умът й да се поскита из сънните владения.

Засънува Туинхейвън — сивата пепел, покрила земята, с нейната горчива и суха миризма. Засънува семействата, лежащи мъртви сред пепелищата, и зеления огнен кръг, блеснал над изпепелената земя като мигащо око.

В съня си тя застана до кръга и скочи.

Стъпалата й се удариха в повърхността на един нов свят и тялото й се разтърси. За миг тя се озова присвита в дълбока трева, гъста като килим. Над земята бе надвиснала пълна нощ и тя подуши влагата, вдигаща се от полята. Небето беше изпълнено с искрящи звезди — не десетките хиляди, които се беше опитвала да преброи като дете по полята на Флийдс. Тук, в това небе, светеха стотици хиляди звезди. Всяка бе като огнен кристал, положен върху синя постеля, и съчетаният им блясък даваше повече светлина от луната по време на жътва. Ерин ахна възхитена.

Точно пред нея, на билото на малък хълм, се издигаше самотен дъб. Всеки негов клон беше по-дебел от ствола на най-големия дъб, който бе виждала. Клоните се виеха като огромни змии и на всеки от тях можеше да кацне по една къща.

„Единственото дърво!“ — помисли тя. Великото дърво, което според легендата бе приютявало човеците в Долния свят. Но след като се огледа, разбра, че не е така. Вляво от нея други величествени дъбове издигаха гордо короните си над полегатите хълмове. И всеки беше по своему съвършен, сякаш нечие по-висше съзнание първо си го беше представило и чак след това му беше придало облик.

„Не е Единственото дърво — осъзна тя. — Просто дърво.“

Огледа се. Полята наоколо бяха пусти. Нито един щурец не нарушаваше нощния покой. Някъде много отдалече, на мили разстояние, се чу гърленият зов на някакво животно — а може би птица?

След като нямаше ясна посока, Ерин се запъти към най-близкото дърво, но след няколко крачки спря. Зелената трева стигаше почти до коленете й. Но наоколо й стръковете бяха прекършени на сто крачки околовръст. Замириса й на изгоряла трева. В един овъглен кръг пред нея нещо блестеше като вода под звездната светлина.

Тя пристъпи напред. Приличаше на скорпион, дълъг може би три стъпки. Поне имаше опашка като на скорпион и нокти, но блестеше като сребро. Единият нокът беше счупен. Черните сажди навеждаха на мисълта, че го е поразила мълния.

Статуя ли беше? Или живо същество? А може би все още беше живо? Беше утъпкало диря в тревата — явно бе пълзяло до мястото, където лежеше сега.

Тя извади бойния си чук от калъфа и помириса въздуха. Да, тревата ухаеше сладко, почти като медена, но тук беше ударила мълния. Успя да различи изгорели петна — странни знаци по тревата.

Обиколи и намери тринайсет руни — всяка от тях различна, всяка — непозната, на еднакво отстояние една от друга. Дълбоките отпечатъци от конски копита подсказваха, че тук са обикаляли конници. Успя да подуши мирис на коне.

Зачуди се какво ли се е случило. Някой беше прогорил руни в тревата. Може би докато го е правил, е привлякъл нечие внимание… на патрул. Не можеше да разбере какво е убило скорпиона.

Много предпазливо закрачи нагоре към огромното дърво. Беше като планина. Под клоните му можеше да се побере цяла гора от обикновени дървета. Всяко от листата му беше голямо колкото рицарска броня, а от черупката на всеки жълъд можеше да се направи шлем.

Когато стигна под клоните му, усети някакъв далечен тътен.

Зачуди се. Усещаше, че от низините се вдига прохлада, но въздухът не беше наситен с мирис на влага. Стаеното небе не предвещаваше вятър. Но ето че далечна мълния раздра нощта. Тя погледна към източника й.

Далече на хоризонта небето бе почерняло и скриваше звездите, сякаш идеше буря. В чернилката засвяткаха огнени езици.

Но тази буря не беше естествена… огнените вихри се появиха високо над хоризонта. В мигащата светлина на мълниите тя успя да различи фигури — като на огромни мъже с крила като на прилепи.

Бе виждала веднъж нещо такова — когато Сияйният на мрака удари замъка Силвареста. Сега хиляди същества като него се спускаха на ято откъм хоризонта. Бяха на пет-шест мили и се приближаваха бързо.

Ерин се затича за укритие, с надеждата, че огромното дърво ще може да я скрие, както храст ще скрие мишле от връхлитащ ястреб. Не беше лесно — хълмът бе стръмен. Тя тичаше с все сила нагоре, а клоните над главата й скриваха звездната светлина. От сянката на най-близкия клон до най-дълбокия заслон близо до ствола имаше поне четвърт миля.

Клоните се извисяваха над главата й. Листата миришеха толкова силно, че Ерин си даде сметка, че никога не е мирисала истински миризмата на дъб. Краката й тупкаха приглушено по дебелия килим гнила шума. Под дървото цареше тъмнина и хлад. Тук слънчевата светлина не беше стопляла пръстта от хиляда години. Нищо не растеше под огромното дърво.

Ерин се спъна и залитна. Под краката й изпращяха сухи кости. Нападалите листа ги бяха скрили. Видя огромен меч, забит в земята — като паметник от някоя древна битка. Наоколо лежаха разхвърляни кости на същества, които можеше да са били хора. За миг пред очите й проблесна ярка броня и тя зърна някакъв череп, с твърде широко лице, за да е човешки.

Мълния удари земята — този път по-близо, едва на една-две мили според последвалия гръм. Ерин се уплаши, че ще я разкрие за онова, което летеше отгоре. В ушите й прозвуча неземният вой на Сияйни на мрака.

Притича още по-близо към огромния дъб. Стволът беше стар, изкривен и поне деветдесет стъпки дебел. Съвсем наблизо изтрещя нова мълния и от гърлото й неволно се изтръгна писък… защото на блесналата внезапно светлина тя видя, че дървото има лице… очи и широко отворена уста.

Спря се рязко и примижа срещу сенките, докато поредната мълния не разкри отново гледката пред очите й.

Огромният ствол беше стар, набръчкан и чворест, покрит с мъх и лишеи. В кората му някой беше изсякъл лице… женско лице. Чертите му бяха неземно красиви. Устата беше широко отворена, сякаш зовеше някого. Отворената уста водеше към кухина, дълбоко под корените на дървото.

Убежище. Устата представляваше просторна пещера, широка двадесет стъпки. Тя се затича през отвора, препъна се и се затъркаля по дълъг склон. Най-сетне падна върху камара от кости, които запукаха под тежестта й.

Надуши мускусната миризма на бърлогата на някакво животно. Сянката на дървото беше скрила напълно звездната светлина. Всичко около нея беше черно, освен когато някоя мълния разцепеше небето. Небесата ръмжаха. Вдигаше се буря.

Ерин се изкатери обратно до входа и приклекна. Блесна мълния. На половин миля сред откритите поля препускаше елен. Носеше се над земята като в сън.

Но отгоре се спуснаха Сияйните на мрака. От гърлата им се надигна предупредителен вой, ловен вик, смразяващ костите, като воя на гладен вълк, смесен с писъка на бесен вятър и тътена на далечна буря.

Пред елена падна мълния. Той скочи надясно и се втурна към дъба за укритие. Втора мълния удари земята. Еленът отново свърна встрани.

Спуснаха се сенки. Крилати същества се изсипаха от небето като прилепи, спускащи се в недрата на пещера, и еленът изчезна.

Една сянка скри светлината над главата й и Ерин чу шумолене на криле. Нещо огромно се понесе във въздуха право към нея, после отново се издигна. Когато прелетя над нея, Ерин усети вятъра, вдигнат от крилете му.

Сияен на мрака! Тя зарови лице в пръстта и не посмя да мръдне.

Но ловен вик не последва. Не я разкъсаха нокти. Чу се само звук на прибиращи се криле на огромна птица. Тих гърлен звук като на бухал: „Уу-хуу“.

Но птицата беше много по-голяма от който и да е бухал. Размахът на крилете й сигурно бе не по-малко от двайсет стъпки.

Мълниите продължаваха да удрят по полята наоколо.

Дървото се тресеше от грохота им и от ревовете на Сияйните на мрака. В небето бляскаха светкавици. Вятърът пищеше през грамадните клони и брулеше листата.

Ерин стисна дръжката на бойния чук, надигна глава да види птицата, да разбере дали я заплашва.

Под примигващия блясък на мълниите успя да види чудовищно голямата птица кацнала на петдесетина стъпки над нея. Някакъв проход сякаш водеше надолу, към още по-дълбока яма. Бухалът беше сив и мъхест, с бели петна по гърдите и черна ивица около гърлото. Златните му очи бяха колкото паници и мълниите се отразяваха от тях.

Гледаше я, без да мига. Клюнът му беше достатъчно голям, за да откъсне човешка ръка. Държеше нещо в клюна си.

После светлината изчезна и в ума й се оформи остатъчен образ. Беше видяла блясъка на кости по пода. Беше усетила миризмата на бухала. Това трябваше да е неговата хралупа.

Блесна нова светкавица и заплете паяжина от единия хоризонт до другия. Бухалът беше склопил очи и сега тя видя какво държи в клюна си… Нейната кама!

Бухалът пусна оръжието, то проблесна в тъмното и се превъртя във въздуха на трепкащата светлина, след което се заби с трясък в някакъв череп на пода.

И тогава бухалът заговори, с шепот, който разкъса Ерин до дъното на душата й:

— Воин от Света на сенките, зова те!

Думите не просто изкънтяха в ушите й, те проговориха на плътта й и затрептяха в костите й.

„Сънуваш — каза си тя. — Събуди се.“

И се озова отново сред леса под яркосиньото небе. Селинор яздеше до нея — конете им си пробираха пътя през валчестите камъни по пресъхналото корито на потока. Една катеричка заситни нагоре по ствола на близкия бор.

Сърцето й биеше лудо. В спомена си все още миришеше мускусния дъх на хралупата под огромния дъб и чуваше тътена на гръмотевиците. И в душата й се надигна увереност, че някъде, в някакъв далечен свят, нещо е намерило камата й.