Дейвид Фарланд
Родена магьосница (35)

Разкрития

Учението е мъдрост. Мъдростта носи власт. Властта носи отговорност.

Надпис в Стаята на числата, в Къщата на Разбирането

Йоме се пробуди с пареща като огън болка в рамото. В лагера цареше суматоха.

Бинесман я беше положил по корем върху земята, а може би просто така бе паднала. Сега си спомни: как побягна от рицаря с надеждата да го отвлече от Габорн, как се хвърли на земята след предупредителния му вик, как усети острието на пиката в рамото си.

Не беше възможно да е била дълго в несвяст. Все още чуваше рева на вятъра отдалече. Препускаше на североизток към планините.

Духът на Сияйния на мрака бе отлетял веднага след като бе нанесъл удара си. Оставил бе лагера почти опустошен. Наоколо препускаха обезумели коне.

Всички се бяха скупчили около нея и я гледаха с облекчение.

Бинесман постави някакъв балсам върху раната й. Почувства го толкова сладко по кожата си, като мед за езика.

Тя простена от болка, помъчи се да се надигне на ръце и колене и зърна окървавените трупове наоколо. Джюрийм лежеше на десетина крачки от нея, скрит от погледа й от няколко души. От това, че никой не бе коленичил до него, тя разбра, че е загинал. И че е загинал, за да я спаси.

— Джюрийм? — извика Йоме.

— Не бива да се движиш — спря я Бинесман. — И най-тежката рана в рамото не боли толкова лошо, ако си в покой.

— А Джюрийм?

Бинесман тъжно поклати глава.

— Джюрийм и сър Хенди си отидоха.

Вестта я вцепени. Познаваше Хенди от дете. Беше срамежливо осемгодишно момче, когато баща му го доведе в кралския двор. А Джюрийм беше непогрешимият слуга. Йоме погледна раната си. Двамата мъже бяха загинали само за да я спасят. Габорн ги бе назначил за охрана. Беше ги пожертвал.

— Нищо ми няма. Само ме одраска.

— Имаш късмет, че не те прониза в сърцето — каза Бинесман. — Добре че беше вайлдът.

Йоме отново понечи да стане. Бинесман я задържа за миг, после каза:

— Е, добре. Кървенето спря. С твоите дарове не се съмнявам, че до утре ще си оздравяла.

Чародеят отиде да се погрижи за Боренсон, който лежеше и пъшкаше от болка; Мирима бе коленичила до него.

Йоме се надигна на колене. Видя, че е обкръжена от приятели. Ейвран, Габорн, Ленгли, Скалбейрн — всички я гледаха загрижено. Само на десетина крачки встрани лежеше тялото на човека, който искаше да я убие. Кървава мешавица. Рицарите на Роуфхейвън се бяха погрижили за него.

Все така на колене Йоме тръгна към Джюрийм. Пиката направо го беше разпрала. Нямаше шанс да е жив. Все пак тя хвана ръката му. Беше отпусната и топла.

„Знае ли някой какво може да чуе умиращият в мига, в който идва смъртта?“ — зачуди се тя.

— Джюрийм — зашепна Йоме в ухото му и горещият й дъх замъгли златната му обеца. — Ти се справи добре, мой верни приятелю. Благодаря ти. Ако има някакъв начин да те възнаградя в този свят или в идващия, ще го сторя.

Дълго държа ръката му. Вдигна очи и видя застаналия над нея барон Уагит. Очите му бяха пълни със сълзи, гледаше объркано.

— Можем ли да направим нещо за него? — промълви баронът.

Тя се замисли какво ли е да разбереш смъртта така брутално. Беше получил дара си на ум само преди няколко часа и през това време бе видял десетина души да загиват жестоко пред очите му.

— Можем — отвърна Йоме. — Можем да живеем така, че делата ни да станат неговият паметник.

Уагит размърда уста и за миг тя помисли, че ще помоли да постъпи на служба при краля, да получи даровете си и да тръгне на бран. Но той не каза нищо. Само се обърна и се отдалечи.

Като глупак, в Карис беше убивал хали, без да разбира какво е смъртта. Сега куражът сякаш го беше напуснал. Йоме си спомни една стара пословица: „Накарай глупака да изцери глупак“. Габорн бе похабил един силар с него.

Тя пусна ръката на Джюрийм и я положи върху зейналата на гърдите рана. Няколко рицари дойдоха и го отнесоха.

Йоме се озърна към Ейвран. Грамадният дъб, под който бе лежало детето, беше паднал, кривите му коренища бяха щръкнали на двайсет стъпки височина. Вятърът бе помел всичката трева наоколо. Ейвран седеше присвита до дънера, стиснала краката си с ръце. Йоме се удиви. Вихрушката беше толкова яростна, че беше очаквала едва ли не да е отнесла момичето.

На трийсетина крачки по-нататък Бинесман питаше сър Боренсон:

— Боли ли те като дишаш?

Боренсон изпъшка от болка.

— Нищо ми няма. Само ми изкара въздуха.

Йоме вдигна глава и видя, че Габорн я гледа, сякаш е готов да я прониже с очи.

Други хора се приближаваха и шепнеха неща като „Чест и слава на Силите“, но Габорн я гледаше с мълчалив укор. Махна рязко с ръка на всички да се отдалечат.

— Защо? — попита я той, след като всички се махнаха. — Защо Сияйният на мрака те преследва?

Йоме не искаше да го товари с още една тревога.

— Не знам…

— Моля те.

— Иска твоя син — промълви Йоме. — Знае, че нося сина ти.

— Моят син?!

— Да — призна Йоме. — Когато се промъкваше към мен в замък Силвареста, създанието каза, че надушва в утробата ми син.

Йоме не знаеше как ще реагира Габорн. Не бе искала да го разбере точно по този начин. Боеше се, че ще се разгневи, че е таила толкова дълго новината.

— Затова взех повече дарове — прошепна Йоме. — Исках да го родя по-скоро. След като Сияйният на мрака го искаше толкова настойчиво…

Очите на Габорн светнаха и той примига да махне сълзите на радост. А може би се бяха смесили със сълзи на тъга. И двамата бяха взели дарове на метаболизъм — твърде много, за да могат тепърва да живеят обичаен живот. Щяха да остареят и да умрат преди детето да стигне пълнолетие. С половин дузина дарове на метаболизъм у всеки, когато момчето станеше на дванайсет години, те щяха да се състарят почти до сто. Въпреки че даровете на жизненост можеха да ги опазят здрави дотогава, човешкото тяло се износваше с времето. Детето може би щеше да се роди здраво и читаво, но Йоме и Габорн така и нямаше да доживеят, за да го видят как стига пълнолетие. Габорн трябваше да осъзнава това, трябваше да разбира цената, която тя вече бе заплатила за своето дете.

Габорн коленичи до нея и я погали.

— Полежи малко.

— Добре съм — отвърна Йоме.

— Ти си повече от добре. Ти си великолепна — каза Габорн. — Но все пак полежи.

Смъкна наметалото си и го положи на тревата. Йоме легна на него. Главата й все още кънтеше, но се чувстваше достатъчно добре, за да стане. Бинесман продължаваше да се занимава с Боренсон.

— Кога щеше да ми го кажеш? — попита Габорн.

— Не знам — призна Йоме. — Мислех да изчакам, докато настъпи затишие между битките… или на втория-третия месец.

Габорн се усмихна насила. Не можа обаче да скрие напиращото зад тази усмивка безпокойство.

— В такъв случай радвам се, че настъпи затишие.

 

 

След като рева на Сияйния заглъхна, последва гръмотевичен тътен. В далечината една след друга изтрещяха още две мълнии.

Ейвран седеше на тревата, взряна в душата си, изгубена в кошмари. Стомахът й се гърчеше, пот се лееше от челото й, светкавиците сякаш я пронизваха.

Някъде далече, на Скалата на Мангън, халите съскаха тревожно.

Спомените, които събудиха гърмежите, бяха ужасяващи… бягството през тесните клисури на планините Брейс, с още хиляди хали, взривеното като от фойерверки небе, ужасната гръмоносна буря, която я беше оставила заслепена и зашеметена.

Това бяха част от последните спомени на Пастира.

Дори и сега изпитваше неговата болка. Студът предната нощ бе толкова лют, че почти беше смразил ставите му, докато накрая той не се сви в един изкоп с още неколцина същества, за да се топлят.

Дори сега, седнала под слънцето, Ейвран трепереше само при мисълта за това, а стъпалата я боляха от безкрайния бяг. Умората, изтърпяна от Пастира след многото дни непрестанни походи, от битките, от неспирната работа също я притискаше, наред с неизменната изгаряща жажда.

Но най-вече изпитваше ужас от предната нощ, страха на Пастира от мълниите.

Страхът, който те събуждаха, беше първичен. Разтърсваше я отвъд всякакви граници на разумното. Докато другите разчистваха бойното поле, Ейвран седеше и се чудеше защо е така.

Но макар халските спомени да я заливаха, те се нижеха по свой собствен ред. Не можеше да ги избира, за да открие онова, което искаше да разбере.

Ето защо тя остана да седи така, взряна дълбоко в тъмната душа на Пастира. Заливаха я спомени: хали, копаещи ровове, за да пуснат в тях димящата вода от току-що отворени каверни, хали, подкарали стада новородени червеи от един подземен проход към друг, хали, прибиращи жертвите.

В много отношения Пастира си беше най-обикновен селянин.

И все пак постепенно Ейвран започна да съзнава, че Пастира не прилича на нито един човек селянин, когото бе познавала. Беше гледала как краварки се грижат за своите крави и овчари — за овцете си. Тя самата се беше грижила за грааците в гнездото.

Имаше някаква взаимна привързаност, която крепнеше между човека и домашните му животни. Ейвран обичаше да гали своите грааци, да ги храни, да ги потупва между ушите или да ги чеше по гънките на кожата по гърлата.

Но Пастира не беше изпитвал нищо подобно. Той гледаше тварите, които ядеше, надзираваше ги, докато отраснат. Но през цялото това време едва се беше сдържал да не разкъса поверените му същества.

Пастира беше същество с чудовищен апетит.

И изведнъж тя разбра, че е дошъл тук с една-единствена задача — да се научи как да хваща човешки същества и да ги отглежда за ядене.

Видя го съвсем ясно, чрез паметта на Пастира. Имаше някаква пещера, някъде дълбоко в Долния свят. Пастира беше отишъл там, за да помогне в гледането на човешки същества, да се научи как се прави това и да усъвършенства техниките.

Видя хора, свити в някакъв черен ъгъл, толкова сковани от ужас, че не смееха да помръднат, докато Пастира обикаляше между тях. Човешките същества бяха мършави и изтощени. Ейвран ги виждаше през очите на чудовището — бъдеща храна. Всички бяха преброени и Пастира знаеше, че не може да изяде нито едно, не може дори една мръвка да си отхапе.

Но една майка току-що беше родила, а другите Пастири не бяха преброили бебето.

Затова той бързо издърпа бебенцето от майка му и го глътна. Вкусът беше приятен.

Ейвран изпита ужас — не само от мисълта, че Пастира е изял дете, но и че тя на свой ред беше яла от него.

Това я изпълни с погнуса.

Габорн зависеше от нея. Трябваше му нова победа. Тя плахо се надигна и тръгна към него — той се беше навел над Йоме.

Тялото й се чувстваше странно, сякаш крайниците й бяха разглобени. В паметта си винаги беше тичала на четири крака.

Стъпи върху едно мъртво врабче и застана пред Габорн.

— Вие бяхте прав — каза му тя. — Халите са чудовища. Нямат нищо общо с хората.

Габорн я прониза с поглед.

— Какво те накара да ми го кажеш?

— Това, което се канят да правят с нас. Това, което чувстват отвътре. Зная какво изпитват, когато ни гледат… неустоим глад.

— Чудехте се, защо халите се задържаха тук, нали? — продължи Ейвран. — Не мога да ви кажа със сигурност. Може би защото им е студено, уморени са и умират от глад. Не са създадени да вървят по снега, да минават през заледени реки, както направиха снощи в планините, или да вървят с дни, без да има какво да пият. Те умират от жажда.

Габорн се загледа с почуда нагоре към халите.

— Е, значи сме ги надвили.

— Може би. Но знам какво си мислят. Най-вече просто ги е страх.

— От какво?

— От вас!

Габорн се изсмя все едно, че му беше направила незаслужен комплимент.

— Че защо ще се страхуват точно от мен?

— Те ви надушват — обясни Ейвран. — Вчера, по време на битката, злата магесница надуши миризмата ви. Тя знаеше, че вие предизвикахте земните трусове и че мъжете започнаха да се сражават по-пламенно, когато дойдохте. Изпрати миризмата ви до всички свои воини и ги предупреди, че представлявате сериозна заплаха. Направи го малко преди световният червей да унищожи Руната на опустошението и преди в небето да блесне мълнията.

— Нима? — отвърна Габорн. Не разбираше накъде клони.

— Нима не разбирате? Те мислят, че вие сте Ерден Геборен, техният древен враг. Мислят, че сте призовали Сияйните в битка. Халите не бягат към пещерите си само защото ги е страх — те се връщат да предупредят своята единствена — Истинската господарка!

Изведнъж около нея настъпи тишина. Йоме, Габорн и още дузина лордове я гледаха.

— И какво ще стане, ако предупредят Истинската господарка? — попита Габорн.

Ейвран усети как дъхът й секна.

— Тя ще призове всички свои войски, за да ви унищожи.