Дейвид Фарланд
Родена магьосница (30)

Жътва

Сетивните органи на една хала, нейните пипала, обкръжават основата на черепа й и се спускат под челюстта. Виждани са оръженоски само с осемнадесет пипала, както и с цели тридесет и шест. Какъвто и да е броят, винаги се оказват кратни на числото три.

Майсторът край камината Магнус твърдеше, че колкото повече пипала има една хала, толкова по-стара е тя. Но аз не намирам доказателства за това. Сравнявайки броя на пипалата на една хала с нейния ръст и възраст (измерена според износването на зъбите), не виждам връзка между броя на пипалата и възрастта на съществото.

Не може и да се твърди, че броят на пипалата разкрива по-големия ранг на една хала, както предположи веднъж Майсторът край камината Бейнс. Случвало се е много могъщи хали да имат сравнително малко пипала и да се намират малки оръженоски с много такива.

Може да се заключи, че броенето на пипалата на една хала с цел да се извадят някакви заключения е безсмислено. Все едно да се опитваш да заключиш дали един човек е земеделец или рибар, като броиш космите в носа му.

Откъс от „Съпоставки на сведения за халите“ от Учителя край камината Дънджилс

Габорн обърна гръб на бягащите хали. Нямаше да нападнат. Земните сили, които му бяха останали, му позволяваха да е сигурен поне в това.

Не изпитваше страх.

Нито му се налагаше да брои хората си. Беше почувствал смъртта на падналите в битката. Двадесет и четирима души. И с всяка смърт сякаш човекът биваше изтръгван от собствената му плът.

Беше се опитвал да ги предупреди, опитвал се бе да им извика в ума си. По този начин се стремеше да служи на Земята и се надяваше тя да възвърне Силите му.

Но зовът му не можа да ги достигне. Беше почувствал застрашаващата ги опасност, извикал им бе предупрежденията си, но все едно да викаш на глухи.

Йоме и Мирима се задържаха за малко назад, при Хосуел. Габорн изпитваше нетърпение да започне търсенето сред мъртвите, с надеждата да намери Майстора на пътя. До него неотлъчно яздеше неговият Дни.

Вдясно изрева един главанак и Габорн погледна към звяра. Съществото посочи към отстъпващите хали и отново изрева. В гласа му се долавяше въпрос. Искаше да разбере дали Габорн ще остави халите да си отидат.

— Битката донесе славна победа — каза Дни. — Ще бъде отбелязана като такава.

Габорн рядко чуваше похвални думи от своя хронист.

Повтори си наум какво бе направил. Беше препуснал към фланга на колоната им, разчитайки на усета си, подкрепен от земните сили, докато не почувства, че моментът за атака е идеален. Сега виждаше, че на полето лежат две хиляди мъртви чудовища. Животът на толкова малко мъже беше малка цена за такава скъпа победа.

Дни беше прав. Победата бе голяма.

По бойното поле се виждаха и няколко ранени бойци. Видя ги да куцукат към войската, превързали се всеки с каквото намери. Бинесман тръгна към своя вайлд, който тъкмо чупеше черепа на една пурпурна магесница, за да яде.

Бинесман бе позволил на съществото да влезе в битката. След като щурмът бе започнал, зелената жена скочи от коня си и се вряза в гмежта, нападайки чудовищата с голи ръце и с невероятна ярост и сила. Габорн дори не можа да преброи смъртоносните й удари.

Благородниците насядаха и започнаха да почистват и точат оръжията си. Няколко съгледвачи тръгнаха да обикалят и да броят падналите противници.

Габорн не можеше скоро да заповяда нов щурм. Нямаше нужните пики за това.

Когато си позволи да помисли за втори щурм, изпита безпокойство. Сред халите беше настъпила промяна. Все още не можеше да я осмисли, но знаеше със сигурност, че няма да може да ги атакува отново толкова успешно.

Бинесман се зае с лечението на ранените. С него отидоха Йоме и барон Уагит.

Габорн каза на Ейвран:

— Ела с мен. Да видим дали ще можем да намерим Майстора на пътя.

Слезе от коня си и помогна на детето да се смъкне на земята. Беше обещал на Ейвран да направи така, че да не й се налага да яде от халския мозък пред хората. Затова, когато други лордове и съветници понечиха да тръгнат с тях, той им махна да се върнат.

Двамата закрачиха между чудовищните трупове и навлязоха там, където беше най-гъсто. Рухналите чудовища лежаха около тях мъртви и кървящи, туловищата им скриваха дневната светлина. Грий прелитаха вяло над главите им и кацаха по труповете. Дребните черни твари щъкаха като прилепи, ноктите и върховете на крилете им се забиваха в халските кожи. Но приликата им с прилепи свършваше с крилете. Грий, също като халите, имаха по четири малки крака в добавка към крилете и безоките им глави също си имаха пипалца. Ровеха по труповете и раздираха мръсни парцали плът, за да намерят под тях подслон или да се нахранят с паразитните кожни червеи, измъчвали халите приживе.

Всеки път щом Габорн се приближеше до някой труп, грий по него надаваха пискливи звуци и ситнеха по-надалече или отлитаха.

Ейвран крачеше до него и бавно оглеждаше чудовищата. Луничавото й личице се беше стегнало, светлосините й очи шареха нащрек. Тя спря и продължително огледа една оръженоска, примижала и килнала глава на една страна, все едно че оглежда ябълки на пазара.

Гадно занимание за едно дете.

— Тая е с трийсет и шест пипала — каза Ейвран. — И е достатъчно голяма. Но лапите й са твърде малки, деликатни някак.

Габорн изпитваше жажда за всяка допълнителна информация, която можеше да събере за чудовищата от Долния свят.

— Броят на пипалата означава ли нещо?

— Повече пипала означават, че халата може да мирише нещата по-добре и да чува по-добре — отвърна Ейвран. — Но това не винаги е вярно.

— Знаеш ли коя ще е новата водачка на ордата?

Ейвран помисли за миг.

— Не съм сигурна коя е останала жива.

— Но няма да се върнат към Карис, нали?

— Няма — увери го Ейвран. — Не мисля. Вие устояхте, а халите се тревожат, когато хората устояват.

— Че защо ги тревожим?

— Защото сме ги надвивали в миналото — каза Ейвран. — Ерден Геборен се е сражавал с тях, със Сияйните на негова страна. За халите те са блестели като слънцето. Ослепили са ги.

Преди две хиляди години Ерден Геборен се беше сражавал с халите и почти ги беше унищожил. Според старите песни поражението им в тази битка било съкрушително. На Габорн му се стори възхитително, че халите все още помнят собствените си предания за тази битка и все още се боят от двама Сияйни.

— Защо халите не се „пожънаха“ една друга при Карис? — попита Габорн. — Видях мъртвите. Никоя не беше изядена.

— Защото — заговори му Ейвран, все едно че поучаваше малко дете — плячката принадлежи на най-могъщите владетелки. Мъртвите принадлежаха на Бойната тъкачка. Тя трябваше да ги раздели. Но вие я убихте и покрай мълниите и цялата бъркотия при отстъплението по-малките магеснички не посмяха да жънат. Сигурно са се уплашили, че Сияйните се връщат. Или най-малкото са се страхували, че ще ги накажат.

Габорн разбра. Дори при хората, когато се делеше военна плячка, главният дял обикновено отиваше за капитаните и сержантите.

Ейвран се спря при друга хала, примижа и я огледа. Бяха обиколили вече около една трета от нападалите.

— Това може да е той — най-сетне промълви тя. — Но не съм сигурна.

Заобиколи и се спря при ануса на чудовището, подуши го, дръпна се и нослето й се сбърчи.

— Тази ли е? — попита Габорн.

Ейвран поклати глава.

— Не съм сигурна. Не мога да помириша достатъчно добре, за да разбера.

— Но нещо помириса?

— Само смъртния писък. Когато халите умират, те предупреждават другите да бягат надалече. Иначе изобщо не мога да ги помириша.

Габорн отиде при ануса на чудовището. Пипалата там бяха мокри и лепкави, приличаха повече на потни жлези, отколкото на пипалата, красящи главата на халата. Определено му замириса на нещо. Това, което Ейвран наричаше „писък“, по-скоро можеше да се опише като смътна миризма на гнил чесън.

— Какво означава миризмата? — попита Габорн. След като се канеше да слезе в Долния свят, трябваше да се научи да превежда езика на миризмите на халите.

— Означава „Тук има смърт. Бягай“ — отвърна Ейвран. Стараеше се да му преведе колкото може по-точно.

Детето въздъхна и погледна надолу по безкрайния низ от хали, проточил се на повече от миля напред.

— Нека да я отбележим. Ако не намеря някоя, която да ми се стори по-подходяща, ще опитам него. — Държеше се свенливо и малко гузно от това, че ще трябва да яде пред други хора. В края на краищата, беше си доста неестествен акт.

— Добре — отвърна Габорн. Озърна се, мислейки да струпа няколко камъка пред звяра, но тъмната почва в рова беше отъпкана от десетките хиляди хали и бе твърда почти като камък. Накрая свали едната си метална ръкавица и я постави в зейналата уста на халата.

Продължиха бавно напред. Един рицар се приближи по широкия ров, завивайки покрай нападалите чудовища. Габорн чу отдалече дрънченето на плетената ризница и тропота на конските копита. Беше Скалбейрн.

— Добра новина, милорд — каза той. — Преброихме близо три хиляди и триста мъртви хали само в този единствен щурм.

Габорн едва повярва. Имаше в свитата си не повече от две хиляди и петстотин рицари и беше загубил само една стотна от тях.

Сигурно лицето му бе засияло. След като Скалбейрн ги остави, Ейвран му каза:

— Приличате на котката, дето изяла птиченцето.

— Денят е добър — отвърна Габорн. — Голяма победа.

Ейвран поклати главицата си.

— Не бива да разсъждавате така, милорд. Повечето от тези хали бяха невинни. Повечето от тях бяха като… като селяци. — Тонът й съдържаше укор.

— Говориш за тях, сякаш са хора. Но тези „селяци“ тръгнаха срещу Карис. Избиха десетки хиляди хора и щяха да избият всички.

— Направиха го само защото господарките им ги накараха — възрази Ейвран. — Не дребните хали са тези, които трябва да убиете — търсете Истинската господарка. Тя е вашият враг.

Детето говореше съвсем убедено. Сега той се вгледа в нея и забеляза нещо поразително. До тази сутрин мислеше, че е най-обикновено дете, деветгодишно момиче с рижа коса и лунички, и с блясък на решимост в погледа.

Но сега разбра, че това е илюзия. Като се вгледа по-внимателно, забеляза смътно доловим зеленикав оттенък на лицето й, като малки люспи зеленикава слюда, които улавяха и отразяваха светлината на слънцето.

Не приличаше на обикновено дете. У нея имаше много от Бинесман. И също като Земния пазител, нейния учител, тя, изглежда, се грижеше за здравето на змиите толкова, колкото и за мишките, за халите, колкото и за хората.

Ейвран приближи друга хала. При тази подобната на чесън миризма беше доста силна и момичето се дръпна назад.

— Ужасно смърди. Трябва да е умряла бавно.

Габорн не се усъмни в правотата й.

— Смяташ ли, че можеш да се научиш да говориш с халите? — попита той.

— Как? Все пак нямам пипала, ако не сте забелязали.

— Но би могла да смесваш миризми — каза Габорн. — Например, ако вземеш малко чесън, не би ли могла да уподобиш думите?

Ейвран го погледна стъписано.

— Изобщо не се бях сещала за това! — Намръщи се. — Не, не мисля. С чесъна не става. Всъщност предупреждението за смърт не е съвсем като чесън. Ще е все едно да извикаш „Дъх!“, вместо „Смърт!“ — Но беше пуснал муха в главата й. — Все пак сигурно бих могла да докарам няколко думи — каза тя.

Габорн пусна въображението си на воля. „Да мога да говоря на халите! Какво бих им казал?“

Представа нямаше. Не знаеше езика им, не знаеше как би могъл да общува с тях.

Ейвран го накара да отбележи още две. Най-после стигнаха края на редицата.

После се върнаха при първата, която бяха отбелязали.

Той извади меча си и се мушна в устата на чудовището. Зъбите му висяха над него като огромни ледени висулки. Заби острието в мекото небце и го преряза. Мастиленосинята кръв на чудовището покапа от раната и се заизсипва на полусъсирени парцали в краката му.

Той я остави да поизтече, после бръкна нагоре и отряза същинската плячка — парче димящ халски мозък, като сиви червеи, окъпани в тъмната кръв на халата.

Даде мозъка на Ейвран и й обърна гръб, докато се храни. Тя задъвка и засумтя признателно.

Той се качи на гърба на една от халите и се загледа на юг. Ордата вече не се виждаше. Последната хала се бе изкачила по хълмовете към Скалата на Мангън, на две мили на юг. Сега се намираха в падина. Само тънката мъгла в тази посока показваше, че халите продължават да бягат.

Битката беше славна, победата — зашеметяваща. Но той виждаше рицарите — събираха падналите си другари и ги носеха към фургоните. Мъртвите и ранените товареха в същите сандъци, с които бяха превозвали пиките, взети от Карис. Беше икономично, а и мъртвите нямаше да се сърдят, че ще ги превозят без особени церемонии. Все пак този завършек на битката му се стори някак неподходящ, не особено красив край за един човешки живот.

Няколко благородници го видяха и подкараха към него през полето. Лицата им грееха в очакване. Много от тях бяха могъщи воини… кралица Херин Червената от Флийдс, Върховният маршал Скалбейрн на Свободните рицари, сър Ленгли от Оруин.

Скалбейрн извика отдалече:

— Готови сме да потеглим, когато и вие сте готов. Снощи ми изпратиха транспорт с пики от Карис и замъка Фелс към Балитън, на по-малко от двайсет мили по пътя. До половин час ще можем да се превъоръжим и да направим втори преход.

Габорн помисли и земното предупреждение стигна до него почти като плач. Ако дръзнеше да предприеме втори щурм, халите щяха да опустошат войската му.

— Ще се превъоръжим и ще обядваме в Балитън — отвърна Габорн, за да спечели време, докато състави друг план. По лицата им личеше, че се надяват на скорошна битка. — Халите вече са предупредени. Следващия път няма да ги заварим неподготвени.

Не можеше да не забележи разочарованието на лицето на Ленгли. Но Скалбейрн отвърна сдържано:

— Както заповядате, милорд.

Габорн слезе от грозното туловище.

Ейвран — тъкмо беше привършила с яденето — клекна и изтри пръстите си в земята. Той я попита:

— Намерихме ли който ни трябва… Майстора на пътя?

Ейвран само сви рамене.

— Още не знам. Трябва време.

— Колко?

Ейвран помисли.

— Три-четири часа.

В този момент далече на хоризонта засвириха рогове. Габорн излезе бежешком от дерето, изправи се сред равнината и видя спускащите се от хълма на юг конници.

Един от тях викаше:

— Халите се катерят на Скалата на Мангън! Натикахме ги в миша дупка!