Дейвид Фарланд
Родена магьосница (3)

Езици на мълнията

Истината е по-силна от много армии и всички грешници ще паднат пред нея.

Поговорка на А’келлах

Нощният мрак бе паднал отдавна. Вълчето братство яздеше на юг. Но когато воините наближиха Карис, имаше светлина, на която да виждат. В една от каменните кули бушуваше пожар, покривът й мяташе пламъци като гигантски факел. Огньове облизваха и градските крепостни стени.

Мълния проряза нощта на южния хоризонт като треперещия език на гигантско влечуго — последва тътенът на гръмотевицата.

Ездачите препускаха в галоп последните две мили; дрънчаха брони, развяваха се наметала и гриви. От четиридесетте лордове в групата само трима носеха пики. Яздеха плътно един до друг, да не би да се натъкнат на някоя хала в тъмното.

Дъждът се смесваше с прахта от пожарите и от небето пердашеше кал, тежка като живак, и се процеждаше през наметалото на Мирима.

Щом изкачиха хълма над Стената на Барън, мъжете около Мирима зяпнаха удивени.

— Вижте! — извика един. Сочеше към зейналата яма, от която се бе надигнал световният червей. Приличаше на малък вулкан — конус с диаметър двеста разкрача и триста крачки висок. От върха му бълваше пара.

Само далечните огньове осветяваха околността. Но с даровете на взор, на мирис и слух, които Мирима бе взела, всичко й изглеждаше свръхестествено ярко.

Беше взела даровете си едва вчера. Струваше й се, че още чува болезненото джавкане на паленцата, докато й отдаваха зрението и слуха си.

Сърцето й се разтуптя. Зачуди се дали огромният червей все още не е някъде наоколо, но следа от лазенето му по земната твърд не се виждаше. Страховитото чудовище се беше прибрало в дупката, от която се бе надигнало.

Трудно беше човек да възприеме размерите на опустошението, да си представи дори мащабите на разигралото се тук сражение. Габорн бе довел войските си при Карис, вслушвайки се в призивите на Земята, с вярата, че ще завари града обкръжен от пълчищата на Радж Атън. Но вместо това бе заварил самия Радж Атън в капан, притиснат от всички страни от гнусните пълчища на халите.

Използвал бе своите новооткрити сили на Земен крал, за да призове от земните недра световен червей — легендарен звяр, — който да унищожи халите.

Мирима беше сигурна, че изходът от тази величава битка ще се възпява още хиляда години. Кървавата гледка я накара да затаи дъх.

На юг се простираше цяло поле от мъртви чудовища, огромни и черни в среднощния мрак; влажните им коруби проблясваха на смътната светлина — като напаст от гигантски мъртви жаби. Сред тях гъмжеше от мъже и жени, обикалящи със запалени факли в ръце. Равнините бяха ужасно раздрани и накъсани, нашарени с хиляди ровове и ями. Войнишки отделения, въоръжени с копия и бойни брадви, претърсваха всяко кътче за живи хали. Но не всички хора долу бяха войници. Някои идваха от града, за да изнесат мъртвите и ранените, майки търсеха изгубени деца, деца — родителите си.

Една хала изведнъж се надигна от изровената си бърлога, на три четвърти миля от тях, и по полето се разнесоха писъци и бойни рогове. Чудовището се понесе към някаква група хора. Рицари на бойни коне препуснаха в галоп да го пресрещнат.

— Кълна се в честта на баща ми! — ревна един от лордовете на Оруин. — Тук още има хали! Тази битка все още не е спечелена!

Лордовете пришпориха конете си покрай останките от Стената на Барън. Под арката й край един огън, се бяха струпали десетина пехотинци, увити в кални наметала и здраво стиснали дълги копия.

— Стой! — завикаха те, щом лордовете приближиха. Двамата на пост насочиха оръжия. Снаряжението им беше пъстро, отличаваше ги като Свободни рицари.

Пламъците на огъня проблясваха, отразени в светлите им очи. Водачът им заяви тържествуващо:

— Повечето хали отстъпват — бягат на юг, откъдето дойдоха. Скалбейрн моли всеки, годен да държи пика, да се включи в преследването им! Но все още има от проклетите твари, изпокрили се в дупките си, ако сте си наумили да се биете тук.

— Скалбейрн гони ордата им в тъмното? В този дъжд? — изрева сър Хосуел. — Луд ли е?

— Земния крал е с нас и никой не може да ни се опълчи! — извика самоуверено командирът на стражата. — Ако някога ви е хрумвало да убиете хала и да си спечелите малко слава, тази нощ е най-подходящото време за това. Един селяк от Силвърдейл изби цяла дузина със секирата си. Истински мъже като вас би трябвало да могат същото, че и повече. — Тонът му беше предизвикателен.

Стражът вдигна за наздравица един мях и Мирима видя, че очите му блестят не само от тържество. Беше полупиян, празнуваше победата. Хората на Скалбейрн явно не знаеха, че Габорн вече не може да предупреждава своите Избрани за грозящата ги опасност.

Макар да бяха Избрани само преди няколко часа, Мирима съвсем ясно виждаше колко самонадеяни са станали тези мъже. Защо да бдят и да си отварят очите на четири, щом Земния крал ще ги предупреди за опасността?

Хората на Скалбейрн не бяха чули последните вести. Габорн беше използвал способностите си, за да прогони халите от Карис, но в края на битката се бе опитал да убие Радж Атън.

Заради злоупотребата му с тези сили на закрила, Земята го бе лишила от тях — в това число и от възможността да предупреждава своите Избрани за всяка опасност, която ги грози.

Тези мъже, които сега така глупаво празнуваха победата, си нямаха представа в каква беда са попаднали. Земята бе възложила на Габорн да помогне „да се спаси семето човешко през тъмните времена, които идат“. Пълният нощен мрак все още не се беше спуснал над тях.

Мирима огледа лордовете на Вълчето братство — трезви мъже със сурови лица. Бяха дошли да се бият, но не се бяха пазарили за такова безумие.

— Ще предупредя хората на Палдейн — предложи сър Джилс от Хиърдън.

— Почакайте — каза Мирима. — Сигурен ли сте, че ще е разумно? Кой може да е сигурен докъде ще стигнат слуховете, как може да се разрасне мълвата по пътя си?

— Земния крал ни предупреди, че е изгубил силите си, за да спаси живота ни — заяви барон Тойкърс от Оруин. — Той не може да скрие истината и ние не можем да я крием заради него.

Мирима се опасяваше, че ако се наложи да разкрие тайната на Габорн, ще предаде човек, понечил да навреди на друг не без справедливо основание. Но ако затаеше вестта, щяха да загинат невинни хора. Да се съобщи беше по-малкото зло.

Сър Джилс ги остави и препусна към Карис.

— А ние ще трябва да предупредим Скалбейрн — каза Тойкърс, слезе от коня и притегна ремъците на седлото си — готвеше се за бърза езда. Други наизвадиха брусове и почнаха да точат оръжията си.

Мирима облиза пресъхналите си устни. Тази нощ нямаше да тръгне с другите на юг. Габорн й беше казал, че ще намери ранения си мъж на една трета миля северно от града, близо до голямата могила. Но из полето все още се криеха хали. Постара се да потисне тревогата си.

— Искате ли да дойда с вас, милейди? — попита я някой и гласът я стресна. Конят на сър Хосуел се беше доближил до нея и той се бе привел от седлото. — Да намерим съпруга ви? Казах ви, че ако ви потрябвам, винаги ще съм зад вас.

Лицето му едва се открояваше под качулката. Хосуел се наведе още по-близо, сякаш очакваше да падне в прегръдките му при първия мирис на кръв.

„Ха! — помисли си тя. — Може, когато всички звезди изгорят на пепел!“

Веднъж се бе опитал да я съблазни. След като тя се възпротиви, се опита да я насили. Беше се извинил след това, но тя все още не му вярваше, макар вече да имаше достатъчно дарове, за да е уверена, че никой повече не би се опитал.

— Не. Ще отида сама. Защо не си намерите някоя хала за убиване?

— Добре — отвърна Хосуел, извади големия стоманен лък от калъфа и започна грижливо да развива мазното платнище, което го предпазваше от дъжда.

— Ще се биете с това?

Хосуел сви рамене.

— С него боравя най-добре. Един изстрел в… сладкия триъгълник…

Мирима пришпори коня си, мина под каменната арка и препусна към най-голямата камара от мъртви хали. Боренсон щеше да е паднал в гъмжилото на битката. Допускаше, че ще е там.

Чуваха се далечните гласове на хора, търсещи по бойното поле своите близки и обичани. Викаха имена, но всичко се свеждаше до един тъжен зов: „Аз съм жив; а ти?“

— Боренсон? Боренсон! — извика и тя.

Нямаше как да знае колко тежки са раните му. Ако лежеше затиснат под туловището на някоя хала, щеше да го освободи. Ако коремът му беше разпран, щеше да прибере червата му и да го спаси. Мирима се постара да не се размеква от страх, каквото и да намереше.

Представи си как ще спре, когато го намери, повтори си наум поне стотина варианта на „Обичам те. Сега съм воин и ще тръгна с теб към Инкара.“

Той щеше да възрази — може би с основание. Беше придобила само малко умение с лъка.

Щеше да го убеди.

Когато се доближи до последното бойно поле на злата магесница, подуши остатъците от проклятията на чудовището. Утаечните миризми бяха полепнали като мъгла ниско по земята.

Но и сега, цели два часа след битката, въздействието на проклятията бе смайващо. „Да ослепееш!“, все още шепнеше едно проклятие и взорът й помръкна. „Да изсъхнеш, на пепел да станеш!“, и от порите й бликна пот. „Да изгниеш дано, издънко човешка“ — и сякаш всяка драскотина по кожата й запулсира, готова да се превърне в гнойна рана.

Яздеше сред сенките на труповете на чудовища, които се извисяваха отвсякъде. Взираше се с трепет в дългите като коси кристални зъби. Зърна някакво движение с крайчеца на окото си и сърцето й подскочи, щом видя как една халска уста се отвори.

Дръпна юздите на коня, за да побегне, но осъзна, че халата нито съска, нито помръдва.

Беше мъртва. Пастта й просто се бе разтворила заради изстиването на трупа. Мускулите се бяха свили като на мида, съхнеща под слънцето.

Мирима се огледа. Устите на всички хали се разтваряха бавно.

Въздухът сякаш бе натежал. Не свиреха щурци в тревите. Вятър не шепнеше в горския листак — халите бяха изкоренили всичко наоколо.

— Боренсон! — извика тя. Огледа земята с надежда, че смътната светлина, отразена от далечните огньове, ще очертае фигурата на мъжа й, заровен под пласт от пепел и сажди.

Три грий изплющяха покрай главата й и тънките им като ципи криле болезнено изскърцаха.

Зад преплетените крайници на едно мъртво чудовище зърна треперливите пламъци на огън и за миг изпита дива надежда, че може да го е запалил Боренсон.

Пришпори коня си натам. Около буйния огън се беше струпала тълпа воини от Индопал. Видът им изнерви Мирима, макар да знаеше, че днес те се бяха сражавали редом до нейните хора срещу халите.

Не бяха обикновени войници. Бяха тъмнокожи номади, облекли върху бронята си черни халати, знак за войсковия им ранг. Шлемовете им имаха стоманени плочки, спускащи се покрай ушите, за да пазят раменете им.

Девет от Непобедимите на Радж Атън лежаха мъртви пред огъня. Номадите, изглежда, се подготвяха да положат мъртъвците на погребална клада.

Между мъртвите Непобедими лежеше тъмнокоса млада жена — направо още дете. Тялото й беше положено върху халат за езда от тънък червен памук, извезан пищно със златни нишки, оформящи тънки лозови вейки. На едното й слепоочие се беше килнала тънка сребърна коронка, изпъкваща на тъмната й кожа.

Беше облечена в тънка копринена рокля с цвета на лавандула, а в ръцете й някой бе поставил сребърна кама.

Мирима се беше натъкнала на Сафира, мъртвата жена на Радж Атън. Габорн бе изпратил мъжа й да доведе Сафира от Индопал, за да се опита тя да уговори своя господар да спре атаките си срещу народа му. Целия свят да беше претърсил, едва ли щеше да намери по-подходяща особа да осигури мир. Според мълвата Сафира бе взела стотици дарове на обаяние и глас. Трябваше да е била по-изкусителна от всяка друга жива жена, едва ли бе имало по-сладкодумна от нея.

Явно Боренсон беше намерил Сафира и я бе довел при обсадения Карис. Но ето че сега тя лежеше мъртва между неколцината Непобедими. Мирима допусна, че Непобедимите са били нейната царствена свита, и предположи, че мъжът й ще е някъде наблизо.

Не беше никак трудно да се познае водачът на индопалците. Всички очи се бяха приковали в него и много от воините номади бяха коленичили пред него — кой на едно коляно, кой на две.

Той самият седеше на висок имперски боен кон, гледаше сърдито мъртъвците и говореше заплашително. Тъмните му очи блестяха под светлината на огъня и си личеше как се мъчи да задържи сълзите на гняв. На дясната гръд на наметалото си носеше герба на Радж Атън, триглавия червен вълк. Над трите вълчи глави имаше разперени криле на бухал, а над тях — три звезди.

Отличителните му знаци показваха, че е нещо повече от Непобедим, повече дори от командир на Непобедими.

Няколко души в черни бурнуси се бяха смъкнали на ръце и колене в нозете му. Един от тях отговаряше на въпросите му с боязлив глас.

Мирима, изглежда, неволно се бе натъкнала на свада. Не искаше да се забърква в това.

От сенките зад нея изскочи един висок Непобедим — мъж с раздвоена брада и с мъниста от слонова кост, вплетени в плитките на черната му коса. Пламъците на огъня се отразяваха в тъмните му очи и златната халка на носа му.

Той й се усмихна широко и Мирима не можа да разбере усмивка на съблазън ли е това, или приятелски поздрав. Мъжът кимна към индопалския вожд и прошепна:

— Виждаш? Това Вакъз Фааракин, боен вожд на А’келлах.

Вестта порази Мирима като рицарска пика. Дори в далечния Хиърдън тя беше чувала тези имена. Сред воините на Радж Атън Вакъз Фааракин се славеше като един от най-могъщите. А от всички пустинни племена А’келлах се радваха на най-голяма воинска слава. Освен това те бяха съдиите и законодателите на пустинята, наемаха ги да решават спорове между отделните племена.

Фактът, че Вакъз Фааракин беше ядосан, не се връзваше добре с предмета на неговия гняв.

Непобедимият вдигна лениво ръка, сякаш рядко поздравяваше по този начин.

— Аз съм Акем.

— Какво е станало тук? — попита го Мирима.

— Негов племенник, Пащук, убил днес — отвърна Акем. — Сега разпитва свидетели.

— Племенникът на Фааракин е убил някого?

— Не, Пащук Фааракин убили. — Кимна към един грозен Непобедим, положен до Сафира като израз на висока почит.

— Той бил капитан при Непобедими, много достоен мъж, като другите тука.

— Кой го е убил? — попита Мирима.

— Радж Атън.

— О!

— Да — каза Акем. — Един от убити преживял достатъчно да свидетелства. Той казва: „Радж Атън призовава Непобедими след битка и опитва да убие Земен крал“ — човека, който негов роднина по брак за Йоме Ванисалаам Силвареста. Да се биеш с роднина, това голямо зло. Да убиеш свои хора, това също зло. — Не го каза, но Мирима ясно долови в тона му, че на Радж Атън тепърва му предстои да си плати.

— Тези мъже — Акем кимна към коленичилите Непобедими — намерили умиращ свидетел.

Вакъз Фааракин разпитваше свидетелите един по един. И очите му блесваха все по-гневно.

От тълпата се надигнаха подигравателни викове. Един от главатарите пристъпи напред, сочейки свидетелите. Мирима нямаше нужда от превода на Акем.

— Този мъж казва, че свидетели без полза. Трябва повече от един свидетел. Казва, че Радж Атън не би тръгнал да убива Земен крал.

Мирима едва успя да сдържи гнева си.

— Аз го видях!

Вакъз Фааракин изръмжа при избухването й и запита нещо на родната си реч. Акем вдигна очи към Мирима и преведе:

— Моля, да каже име.

— Мирима. Мирима Боренсон.

Акем се ококори. Мъжете из тълпата си зашепнаха слисани името й.

— Да — каза Акем, — така помислил аз — севернячката с лъка. Ти убила Сияйния на мрака. Всички го чухме! За нас голяма чест.

Мирима се стъписа. Мълвата се разнасяше толкова бързо…

— Просто късмет.

— Не — каза Акем. — В света тези работи не стават случайно. Трябва да ни разкажеш как станало.

Мирима подкара коня си по-близо до буйния огън, за да може да говори на Вакъз лице в лице.

— Бях на трийсет мили на север оттук, когато Радж Атън догони Габорн. Очите на Вълчия господар гледаха убийствено и той като нищо щеше да убие Габорн, ако не беше вайлдът на Бинесман да го спре. Аз лично забих стрела в коляното на Радж Атън, но Габорн забрани на мен и на когото и да било да го доубие.

Акем преведе. Вакъз се постара да изслуша отговора й безстрастно, но очите му продължаваха да блестят. Заговори и Акем преведе:

— Можеш ли докажеш, че видяла това?

Мирима бръкна в колчана си и извади стрелата, с която беше простреляла Радж Атън. Кръвта му беше засъхнала тъмна на острието.

— Ето я стрелата. Накарайте следотърсачите си да я помиришат. Те познават миризмата на Радж Атън.

Акем отнесе стрелата на Вакъз. Бойният вожд я подуши с любопитство и Мирима веднага разбра, че той също е Вълчи господар. Мъжът изръмжа гърлено, избълва няколко думи на родния си език и вдигна стрелата високо, за да я видят всички. Приближиха се и други главатари и подушиха дръжката.

— Миризма на Радж Атън наистина по тази стрела — преведе Акем. — Неговата ръка я е измъкнала и неговата кръв е на острието.

— Кажи на Фааракин, че си я искам — каза Мирима. — Смятам един ден да я използвам, за да си довърша работата.

Акем предаде молбата и й върна стрелата. Вакъз и хората му имаха още въпроси към нея. Като че ли недоумяваха защо Габорн е пощадил Радж Атън, негов доказан и открит противник. Мирима се вгледа в суровите лица на а’келласите и си спомни нещо, за което беше чула веднъж: в някои места в Индопал не съществуваше дума за „милост“. Обясни им, че Габорн, като Земен крал, не е могъл да убие човек, когото е Избрал. А’келласите я изслушаха напрегнато. После я попитаха какво е станало след боя, накъде е заминал Радж Атън. Тя им посочи на югозапад, към Индопал.

При този неин жест Вакъз извади ятагана си от ножницата на гърба си, размаха над главата си кривото острие и започна да вика. Бойният му кон се възбуди от виковете, затанцува напред и той едва успя да го удържи. Животното се изправи на задните си крака и зарита във въздуха. Мирима едва можа да удържи юздите на своя кон, който заситни назад.

А’келласите се развикаха и също размахаха мечове и бойни брадви над главите си.

— Какво ще стане сега? — попита Мирима.

— Радж Атън направил голямо светотатство, като нападнал Земен крал. Такова деяние не може да остане ненаказано. Вакъз казва, „Радж Атън минал на страната на халите, срещу собствения си роднина, срещу родно си племе“. Той казва: „Вдигнете Атваба!“

— Това какво е?

— В старо време, когато крал извърши злина, свидетели вдигат Атваба, „Зов за възмездие“. Ако народ се ядоса, убиват крал — може би.

Вакъз Фааракин заговори окуражително на хората си.

— Казва им: „Развикайте се високо по пазарите — преведе Акем. — Нека да не трепне гласът ви. Не отстъпвайте пред каифа, който ви предизвика, нито пред стражата, която ви заплашва. Ако не се вдигне цял Индопал срещу Вълчи господар, трябва да разберат защо А’келлах го прави.“

След тези думи Вакъз Фааракин скочи от коня си и притича до тялото на своя племенник. Вдигна ятагана над главата си, взря се в останките на своя близък и започна да вика.

— Сега моли дух да се усмири — каза Акем шепнешком, с уважение към покойника. — Моли не броди из дом и не тревожи семейство. Вакъз Фааракин обещава справедливо възмездие.

Вакъз замахна, стоманата изсвистя и отсече главата на мъртвия. Той вдигна във въздуха главата на племенника си и мъжете завикаха възбудено.

— Сега отнесе глава на племе за доказателство.

Вакъз подкани с жест тълпата войници. Мъжете от племето му пристъпиха напред. Непобедимите на А’келлах. Бяха силни, корави мъже. Вакъз Фааракин хвана главата на племенника си за косата, вдигна я високо и изрева. Акем заговори с мрачна тържествненост:

— Той казва: „Не трябва има друг крал освен Земен крал.“

Всички а’келласи заповтаряха думите му в хор.

Сърцето на Мирима заблъска в гърдите й, щом мъжете започнаха да секат главите на мъртвите жертви и да ги прибират в платнени торби. После започнаха да хвърлят обезглавените тела в погребалната клада. Не можеше да разбере всичко, което се разиграваше пред очите й. Не разбираше нищо от пустинното правосъдие, нито от пустинна политика.

Мирима попита:

— Хората наистина ли ще се вдигнат срещу Радж Атън?

Акем сви рамене.

— Може би. Радж Атън има твърде много дарове на обаяние.

— Не разбирам. Радж Атън е извършвал безчинства срещу стотици ваши владетели преди това. Защо хората ще ги интересува, ако е извършил още едно?

— Защото — натърти Акем — сега има Земен крал.

Всичко си идваше на мястото. Не ставаше въпрос за Радж Атън. Това, което ставаше тук, не беше свързано с някаква си дребна несправедливост. Ставаше въпрос за оцеляване: Радж Атън се бе оказал негоден да изтласка халите от Карис. Но Габорн бе доказал себе си. Ето защо Вакъз щеше да се опита да премахне своя владетел.

Тя почувства, че току-що се е замесила в големи събития. Днешното й свидетелство, колкото и дребно да беше, щеше да предизвика гражданска война.

Мирима се задържа още малко, загледана как кладата поглъща крехкото тяло на Сафира. Вгледа се съсредоточено в хубавото й лице, опита се да си я представи приживе, с хилядата дара на обаяние. Въображението не й стигна.

Обърна коня да си тръгне. Акем събра длани пред лицето си и се поклони ниско, в израз на дълбока почит.

— Мир за теб. Дано Лъчезарните те закрилят.

— Благодаря — отвърна тя. — Нека Сияйните направляват ръката ти.

След това подкара в тъмното през гъстата камара халски трупове.

Скоро намери коня на Боренсон, премазан като диня. Потърси наоколо, но намери само шлема на мъжа си и няколко трупа. Но в меката пръст забеляза отпечатъци от мъжки длани. Големи длани, като на съпруга й.

„Изпълзял е — помисли тя. — Сигурно в този момент се мъчи да се добере до града. Или е изпълзял малко по-надалече и е изгубил свяст.“

Слезе от седлото и вдигна шлема на Боренсон. Подуши по земята за мириса му, но дъждът и гнусната воня от проклятията на халите й попречиха. Не можеше да го проследи. Потърси с очи най-подходящо място, откъдето да огледа за него. Могилата около кратера на червея на Костения хълм изглеждаше идеална.

Изкачи се до ръба на кратера. Трудно беше да си представи човек, че едно живо същество е способно да изрови такава дупка.

Отразената от облаците светлина на далечните пожари разкриваше само една зейнала яма. Но щом наведе ухо, Мирима долови някъде надолу в тъмната пустош шума на пенеща се вода. Пътят на червея се беше врязал в подземна река, образувайки водопад. Но беше много далече долу. Щом се отдръпна от ямата, и звукът заглъхна.

Мирима закрачи по сипея; затъваше на всяка стъпка в рохкавата пръст.

Теренът беше мокър и неравен. В кратера се стичаха вади рядка кал.

Кракът й залитна навътре, сякаш могилата всеки момент щеше да се срине и да я повлече към сигурна гибел, и Мирима инстинктивно се дръпна от ръба на огромната яма.

Тук, от върха на могилата, разрухата на Карис се виждаше два пъти по-ясно. Но гледката не показваше нищо, свързано с мъжа й.

— Боренсон! — извика Мирима и огледа полето в кръг. Вакъз Фааракин и хората му оставиха огнената клада и поеха на изток, към Индопал.

Погледна отново към Карис. Сърцето й подскочи. Стражите бяха запалили по крепостната стена наблюдателни огньове, за да могат по-лесно да забележат, ако се върнат чудовища. При рухналия вход на града забеляза някакъв воин с червена коса, също като на съпруга й, подпрян на рамото на някакво червенокосо момиче. Куцаше бавно към града, но при този дъжд и дим не можеше да е сигурна, че е той.

— Боренсон? — извика тя с цяло гърло.

Дори да беше той, не можа да я чуе от толкова далече. Фигурата му скоро се скри в сенките на стената.

 

 

Карис беше в пълен хаос.

Преди седмица Мирима бе отпразнувала Хостенфест в замък Силвареста. Там, за пръв път от две хиляди години, се беше въздигнал Земен крал. Народът на Хиърдън бе устроил най-пищното празненство, което бе виждала.

Яркоцветни павилиони бяха осеяли полята извън замък Силвареста като скъпоценни камъни по медна гривна, позеленяла от старост. Входът към всеки павилион беше украсен с пшеничени стебла, оплетени в чудновати шарки, и навсякъде бяха окачени изящно изрисувани ликове на Земния крал.

Миризма на вкусни меса и току-що извадени от пещите хлябове изпълваше въздуха. Музика се лееше от стотици места около града.

Беше истинско пиршество за сетивата.

На всеки ъгъл се натъкваше на някое ново чудо: смешник в пъстри дрехи, понесъл на прът дървена глава, мина покрай нея, яхнал грамаден червен шопар. Млада огнетъкачка от Оруин извличаше пламъци от един огън и ги караше да се извисят нагоре и да лумват във форма на разцъфнали златни лилии. Жена с пет дара на глас пееше ария, която бе толкова красива, че сърцето можеше да те боли дни наред след това. Беше видяла турнир на Владетели на руни, яхнали бойни коне с чулове с толкова ярки цветове, че очите да те заболят, както и танцьори от Деяз, облечени в лъвски кожи.

Беше опитала редки деликатеси — змиорки, държани живи в един казан; опекоха й една пред очите; някакъв десерт, направен от подсладен крем и розови цветчета, охладен с лед; и бонбони с пълнеж от кокосов орех, и фъстъци от Индопал.

Беше истински ден за радост, дори за най-сломеното сърце.

Карис бе най-мрачната противоположност на онзи ден.

Вместо аромати на вкусна храна острото й обоняние улавяше воня от животни, гнил зеленчук, потна човешка гмеж, кръв, урина и война — и всичко това още по-отвратително от задържащата се утайка от проклятията на халите.

Вместо прелъстителната музика я измъчваха хлиповете и риданията на ранените, смесени с плача на онези, които оплакваха мъртвите, и с виковете на хората, търсещи своите близки.

Вместо празненство тук цареше тъга и ужас. Зад един ъгъл се натъкна на десетина деца — най-малкото, двегодишно момиченце, шепнеше на майка им — мислеше, че е заспала. Само един поглед каза на Мирима, че жената е мъртва.

Пред коня й излезе едно дванайсетгодишно момиче. Сивите му очи бяха помътнели от потреса, по оцапаното му лице личаха вадичките сълзи.

„Така съм изглеждала и аз, когато умря татко“ — помисли Мирима. Сърцето й се сви от мъка и състрадание.

Търсеше Боренсон сред хилядите ранени и мръсни войници, пръснати по ханове, частни домове, в Голямата зала на херцога, налягали направо покрай улиците.

Много от ранените едва се удържаха на ръба на смъртта. Проклятията на халите по някакъв неестествен начин караха раните да гноясват. Леки рани само от няколко часа бързо забираха на гангрена.

Търсенето изглеждаше безсмислено и глупаво. Вонята затъпяваше сетивата й. Сред толкова много миризми не можеше да долови мириса на мъжа си.

— Боренсон! — викаше тя отново и отново, докато не прегракна. Започна да се съмнява в собствените си сетива; помисли си дали не си е въобразила, че го е видяла да влиза в града.

„Може да спи някъде — каза си Мирима. — Може би затова не отговаря.“

Доброволци извличаха мъртвите до двора пред двореца на херцога. Тя се притесни да не би и Боренсон да е между тях. Габорн й беше казал, че мъжът й е ранен. Можеше да е умрял. Или някой по погрешка го беше взел за умрял и в този момент той береше душа. Тръгна натам и най-сетне улови миризмата му.

Подкара към двора с нарастващ трепет. Там бяха положени хиляди мъртви. Цели семейства сновяха между тях със запалени факли.

Изгорялата трева се беше проснала като сива постеля. Мъртвите лежаха загърнати в одеяла на редици. Сега тя ясно подуши Боренсон.

Знаеше, че мъртвите близки не винаги изглеждат така, както очаква човек. Лицата на мъжете, загинали в битка, ставаха бледи, изцедени от кръв, докато тези на удушените ставаха синкавочерни. Очите на мъртвите се покриваха с лъскава сива пелена, така че човек не можеше да познае сини ли са били, или кафяви. Лицевите мускули на един покойник можеха или да се сгърчат ужасно, или да се отпуснат в пълно блаженство.

Много жени не можеха да познаят тялото на собствения си съпруг.

По същия начин, когато Мирима намери сър Боренсон, го позна не по външността, а само по миризмата.

Беше коленичил над един мъртвец под останките на чворест дъб с окапали листа. Лицето му бе пребледняло като каймак и толкова изкривено от болка, че нямаше да го познае. Калният дъжд бе оцапал косата му и го беше покрил с толкова мръсотия, че приличаше на окаяно, подивяло същество. Съсирена кръв от някаква рана в слабините бе оцапала крачолите му. Дясната му ръка стискаше дръжката на бойната брадва като тояга.

Сякаш беше стоял, коленичил така, от часове, сякаш никога повече нямаше да помръдне. Беше се превърнал в статуя, в паметник на страданието.

Само облеклото му го издаваше. Носеше същите дрехи, чак до жълтия копринен шал, с който бе избрал да излезе на бой — знака на нейната благосклонност.

Над него се беше навело червенокосо момиченце с фенер в ръка и плачеше с цяло гърло. Двамата не откъсваха очи от мъртвеца, който толкова приличаше на Боренсон, че можеше да се вземе за негов брат.

— Боренсон? — колебливо му извика Мирима. Всичките думи на утеха, които си беше представяла, че ще й дойдат толкова лесно, сега заседнаха в гърлото й. Не можеше да си представи рана, която да предизвика толкова чистата болка, четяща се на лицето му. Попита по-тихо: — Какво е станало?

Той не я погледна. Не й отговори. Не беше сигурна, че дори я е чул. Стискаше слабините си с лявата си ръка, сякаш току-що го бяха изритали там.

Тя подкара напред и под копитата на коня й изпращяха смачкани жълъди. Когато приближи, разбра, че само й се е сторило, че не помръдва. Целият трепереше.

Беше чувала разкази за хора, видели нещо толкова ужасно, че се затваряли дълбоко в себе си и повече не проговаряли. Боренсон беше воин. Бяха го принудили да избие две хиляди Посветители в замък Силвареста. Деянието дотолкова бе сломило духа му, че след това беше напуснал службата при своя крал.

Пред нея стоеше на колене мъж с наранено и тяло, и дух. Трепереше и умът му беше празен. Толкова бе потънал в болката си, че дори не можеше да заплаче.

— Мирима — промълви той сковано и много сухо, без да откъсва очи от мъртвия. — Запознай се с баща ми.