Дейвид Фарланд
Родена магьосница (29)

В града на гущерите

Огненият гущер на Джебан е получил името си от висулката на гърлото му. Когато се разшири, този пурпурен на цвят израстък прави гущера да изглежда по-голям и страшен, отколкото е в действителност, а яркочервените гънки под челюстта му изглеждат така, сякаш се храни с кръвта на враговете си. Нощем тази висулка може за кратко да проблясва с флуоресцентна светлина, създавайки илюзия за мигащ пламък.

В ранна пролет мъжките нощем издуват висулките си, за да се покажат на женските, съперничейки си за тяхното внимание. Оттам всяка вечер Джебан отдалече изглежда, сякаш е обхванат от пожар.

В Инкара огнените гущери се използват като кучета пазачи и ги наричат „драктфериони“, което означава „стражеви огньове“. В Мистария името е съкратено на „дракени“. В северен Роуфхейвън името е променено на „дракони“.

Откъс от „Бестиарий“ на Бинесман; Влечугите по света

Дълго след убийството на стареца не намериха вода. Радж Атън препускаше през дивата пустош, без да щади нищо и никого, само и само да догони Вакъз.

Имаше пясък и още пясък, а след него още пясък, и купове върху купове пясък и пясък — така човек можеше да опише Пустинята.

Нищо не пълзеше по повърхността, освен дребни буболечки и гущери с тънки като на паяци крака. Гърбовете на всички гущери бяха с пясъчен цвят, за да ги крият от хищници, и с бели кореми, за да отразяват лъчите на пустинното слънце. Под пясъка живееха и малко пустинни мишки, които излизаха нощем на повърхността да ловят скорпиони, но нямаше почти нищо друго.

В небето прелитаха на кръгове пустинни грааци с пясъчен цвят, на една миля високо във въздуха, и следяха всичко, което се движи по повърхността. Не беше рядкост чудовищата да се спуснат стремглаво надолу и да съборят някой човек от камилата му, оставяйки го да издъхне, докато животното бяга надалече, за да се спаси. Но грааците нямаше да посмеят да нападнат толкова голяма група като неговата.

По плътта на камилите имаше хубави руни на мускул, жизненост и метаболизъм, но Радж Атън скоро започна да подозира, че някои от техните камили Посветителки са умрели. Една камила изведнъж се свлече на пясъка и отказа да стане, колкото и да я ръчкаха с острия камилски остен.

Радж Атън нямаше избор, освен да остави ездача й там, докато камилата не се почувства готова отново да тръгне на път. Непобедимият извади бойния си чук и застана да пази животното, наблюдавайки зорко небето за грааци.

По това време на годината огромното корито на Бялото море беше пресъхнало, освен няколкото мили, в които водата течеше малко по-дълбоко от камилски глезен. Отстъпилото море бе оставило солена кора, която пукаше под камилските крака на всяка стъпка. Вятърът, носещ се над пресъхналото море, навяваше парчета сол в очите и на хора, и на камили.

Радж Атън уви лицето си с парцал и се зарадва, когато стигна до водите на Бялото море, наричано така заради бялата кора около бреговете му. Искрящите му аметистови води бяха плитки и твърде солени за пиене. Но наличието на каквато и да било вода беше добре дошло. Тук в очите ти поне не се набиваше пясък и пътуването беше безопасно, макар и по-бавно. Източните брегове на вътрешното море гъмжаха от гигантски крокодили, но тук на запад бе прекалено солено дори за тях.

Докато камилите газеха през многото мили плитка вода, Радж Атън забеляза в далечината оббати — високи пустинни номади на техните грозни черни камили. На гърбовете на всяко от животните яздеха цели семейства. Ездачите бяха не по-малко странни от животните, защото и мъжете, и жените не носеха почти никакво облекло — техните шамани ги татуираха с руни на водно обвързване по долните устни, за да ги пазят от парещото слънце. Но тези руни имаха нежелан ефект. Затваряха порите на лъскавите им черни гърбове и ги правеха безцветни и нацепени, сякаш бяха покрити с люспи. Ноктите на ръцете и краката им ставаха като кремък, а бялото на очите им посивяваше. На юг в Умариш наричаха племето на оббатите „крокодилския народ“, защото вече не приличаха на хора.

Цели племена оббати яздеха на север и слънцето блестеше по сребристите остриета на копията им. Радж Атън прие гледката като знамение. Сдържаните оббати рядко пътуваха денем, но сега десетки хиляди от тях бяха подкарали чудовищните си камили през плитчините на Бялото море.

Бягаха, осъзна той. Възможно ли беше да са чули за нашествието на халите толкова далече?

Тази злокобна поличба го смрази.

Рано следобед групата му догони дванадесетимата а’келласи. Той ги видя отдалече от гърба на камилата си, на по-малко от десет мили, и се помоли наум: „Дано сред тях да е Вакъз“.

Даровете му позволяваха да ги види, докато ръчкаха камилите си нагоре по високите плата, към древните руини под планините при Джебан. Но не можа да разбере дали Вакъз е сред тях.

Стисна нервно юздите в лявата си ръка и продължи.

Джебан, Градът на гущерите, се беше проснал отпред стаен като гробница. По скалните стръмнини, обкръжаващи града, се виждаха статуи на мъже с глави на хищни птици, взиращи се напред с мъртви очи.

Нито една лястовица не прелиташе, нито един сокол не кръжеше над града. Но по всеки по-голям камък се бяха изтегнали грамадни месоядни огнени гущери, които съскаха и разгъваха яркочервените гънки под гърлата си, сякаш за да предупредят приближаващата се свита на Радж Атън.

Сега той успя да подуши плячката си достатъчно добре. Мъжете бяха спирали да напоят камилите си на първия поток, който бяха прекосили. Недалече отпред имаше един хълм, а зад него се простираше тучна долина, в която тревата се запазваше зелена през по-голямата част от годината. Радж Атън я познаваше добре от предишните си пътувания. Воините щяха да пасат камилите си там. Той се помъчи да долови миризмата на Вакъз, но не можа. Имаше диря… от някой, който можеше да е Вакъз. При толкова много дарове на мирис имаше чувството, че би трябвало да е по-сигурен. Надяваше се, че миризмата на човека, когото търси, просто е прикрита от миризмите на другите.

Даде заповед да спрат и хората му изпънаха лъковете си. Той ги предупреди:

— Ударът да е бърз. И пленници не взимайте.

Вече беше захвърлил бронята си, единствената отлика в облеклото му. Дръпна качулката на наметалото си над простия шлем и подкара, свел лице надолу.

— Бопанастрат — извика Радж Атън. — Поведи. — Ако а’келласите разберяха, че ги напада самият Радж Атън, щяха бързо да се разбягат.

Знаеше, че Габорн е Избрал Вакъз и неговите а’келласи предния ден край Карис. Сега се замисли дали е разумно да напада воини, Избрани от Земния крал. Беше надвил няколко от тях предния ден, но с голямо усилие. Никой от онези мъже не можеше да се сравни с Вакъз Фааракин. Старият боен главатар имаше над двеста дара.

Мъжете извадиха остените и заръчкаха безмилостно камилите. Радж Атън видя кръв по хълбоците на не едно от животните.

Камилите засумтяха и се понесоха на бегом, едрите им стъпала затътнаха по спечената земя. Сред храсти и камъни тези животни бяха съвсем безполезни, залитаха и се тътреха вяло, но по този терен препускаха като бързи коне, показвайки, че са способни на голяма гъвкавост. При това бяха подсилени, с дарове на мускул и метаболизъм.

Животното, което го носеше, изкачи поредната височина със скорост може би около осемдесет мили в час. Той видя дузината а’келласи, насядали в кръг до един оазис — готвеха си пържен хляб на огън от камилска тор. Животните им се бяха пръснали из полето и пасяха.

В долината нямаше дървета и камъни, зад които а’келласите да могат да се прикрият и да дадат отпор.

Щом зърнаха хората му, те наскачаха и се загледаха с любопитство към билото. Но като видяха, че дузината мъже препускат към тях с изпънати лъкове, разбраха, че предстои битка. Един се затича към камилата си, халатът му заплющя диво във въздуха, но другите му извикаха да я остави.

Дузината воини извадиха саби и бойни чукове. Двама от тях бързо изпънаха роговите си лъкове.

През това време хората на Радж Атън се изсипаха от двете им страни и пуснаха залп от стрели по спешените мъже.

А’келласите бяха заклещени в капан. Нямаха никакво прикритие. Петима бяха улучени веднага и останаха по местата си с щръкнали от гърдите и краката им стрели. Вражески стрелец прониза една от препускащите камили в окото, така че един от хората му падна с грохот на земята и костите му изпращяха. Други четирима от а’келласите хукнаха напред, вдигнали бойни брадви и саби, и засякоха незащитените шии и гърла на връхлитащите камили.

Пет животни паднаха оплискани в кръв. Радж Атън стисна бойния си чук, скочи от гърба на камилата си и заби металния шип в главата на първия изпречил се на пътя му а’келлах. Друг притича зад него и той се извърна мигновено, и го помете през ребрата с удар, който прониза дробовете му.

Кръв плисна в лицето му и той се втурна сред гмежта а’келласи, търсейки Вакъз. Над главата му избръмчаха стрели и свалиха още двама противници.

Никой от а’келласите не се просна на земята, за да моли за милост, както щеше да направи някой поданик на стария Индопал. Не беше в нрава им да се молят за милост, нито да я дават.

Той се взря в строгите очи на един стар каиф, който извика: „Радж А…“ — и чукът на Радж Атън раздра гърлото му.

Останалите се втурнаха срещу него и се превърнаха в кипнала черна маса. Не бяха обикновени бойци. В един смразяващ дъха миг той си въобрази, че ги насочва Габорн.

Но Радж Атън не беше лесен за убиване. Макар да го бе поразило проклятието на Бинесман, той си имаше своите дарове.

Изрита единия в гърдите със стоманения шип на ботуша си и го прониза в сърцето. Сниши се под замаха на някакъв меч и смаза с чука нечие лице. Измъкна кама с изтръпналата си лява ръка, заби я под брадичката на трети нападател, скочи и изрита четвъртия с двете си стъпала толкова силно, че отсече главата му.

Беше прекалено лесно. Не получи дори страничен удар. Боят изобщо не можеше да се сравни с онзи от вчера, когато Габорн направляваше своите Избрани.

След няколко мига всичко свърши. Радж Атън стоеше задъхан над труповете на а’келласите. Прахът във въздуха се беше сгъстил от препускащите камили. Миризмата на кръв бе надвиснала над бивака. Носеше се болезненият рев на камили, нападали със счупени или отсечени крака.

Трима от хората му бяха загинали. Друг беше тежко ранен — дясната му ръка се бе потрошила и половината му лице бе хлътнало навътре.

Радж Атън обиколи бивака и спря до огъня, на който в малко осаждено котле се вареше пърженият хляб. Отгоре беше леко препечен и той подуши омесените в тестото шамфъстък и кориандър.

Извади една филия и задъвка замислено. Някакво движение на хълма привлече погледа му. По камънаците надолу бяха започнали да пълзят огнени гущери. Бяха доловили миризмата на кръв. Тази нощ щяха добре да се наядат.

Вакъз го нямаше тук, разбра Радж Атън. Вакъз не беше човек, склонен да допуска грешки. Никога нямаше да спре при този оазис, лишен от всякакво укритие. Трябваше да го разбере още когато се изкачи на хълма.

Мисълта, че Вакъз му е избягал, го разтревожи. Това означаваше, че или е заминал на север в Деяз, или по-вероятно към западното крайбрежие — към Дармад, Джис или Куран… подходящи места да предизвика неприятности.

Радж Атън беше пратил осемдесет души да догонят Вакъз. Но подозираше, че няма да са достатъчно.