Дейвид Фарланд
Родена магьосница (27)

Изтръгнато уважение

Остър меч, свирепо псе, смела жена — тези неща са добри.

Поговорка от Интернук

Боренсон се превъртя на колене и запълзя по стърнището. Не можеше да види нищо, чуваше съвсем смътно шума на битката — конското цвилене, съскането на халите, газещи с тътен през равнината.

Залитна напред, помъчи се да не вдишва. От заклинанието на магесницата не само ушите му кънтяха: губеше равновесие и не можеше да направи нищо, освен да продължи да пълзи.

Очите му горяха като пожар. От тях капеха сълзи. Ноздрите го боляха, сякаш беше вдишал нажежен пушек.

Болката бе разкъсваща. Беше вдишвал от тези проклятия при Карис, но не беше поемал проклятие така отблизо, само на петдесет стъпки от магесницата.

Продължи да се измъква пълзешком. Прецени, че ако се окаже цел на разгневеното чудовище, ще е по-добре да е поне подвижна цел.

След няколко крачки издиша огъня от дробовете си и глътна свеж въздух. Вонята беше намаляла, но и тук все още бе твърде силна. Повърна закуската си на тревата и продължи.

След още десетина крачки покри носа си с ръкав и се опита отново да вдиша. Вонята сякаш се лепеше по дробовете му като катран и предизвикваше хриплива кашлица. Той се изправи и побягна.

„Дали така е умрял и баща ми?“ — помисли Боренсон.

Ужасно му беше мъчно за него.

След минута се обърна, примига към бойната линия и с яд изтри сълзите от очите си.

Напрегна се да види по-добре. Беше стигнал едно малко възвишение на сто крачки от халската пътека. Нагоре и надолу по фронта Владетели на руни се биеха ожесточено с халите. Малко от рицарите бяха с пики. Повечето бяха скочили от конете си и вече се втурваха на бой с брадви и чукове.

Лордовете бяха избили западния фланг на халската колона. Много от чудовищата обръщаха на изток, за да избегнат клането.

Зад редиците на халите ревяха гиганти главанаци, газеха навътре сред врага, размахваха грамадните си криваци и поваляха гигантските насекоми. След това Владетелите на руни довършваха ранените чудовища.

Мирима не се виждаше никъде. Пет чудовища лежаха на грамада сред бойното поле там, където той беше убил своята хала, сред тях и пурпурната вещерка с нейните огнени руни.

Пъстрата му кобила препускаше към него, повлякла юзди по земята.

Той се метна на гърба й.

Халата, която бе уцелил, лежеше мъртва. Обикновено, когато човек пронижеше хала с пиката си, чудовището почваше да блъска с предните си крайници по дръжката и я кършеше. Но по някакво хрумване на сляпата съдба пиката на Боренсон бе останала непокътната. Той подкара кобилата към нея, но тя взе да цвили и да мята глава от страх. Боренсон издърпа пръта.

Въоръжен отново, препусна в галоп към дълбоката бразда, изровена от пътя на чудовищата.

Прехвърли се от другата страна на рова и зърна Мирима на около половин миля напред.

От запад отстъпваха хиляди хали — мъчеха се да избягат от развилнелите се Владетели на руни. Боренсон ясно видя една пурпурна магесница сред полето, подгонена от Мирима; след нея Хосуел се опитваше да не изостане. Тя пришпори още по-бързо коня си, нападна отзад и една стрела се заби в ставата на десния крак на звяра. Кракът се вкочани, халата залитна и рухна по корем. Извърна се, надигна се и изрева, вдигнала над себе си прът от най-чист кристал.

Зли енергии сякаш запълзяха по кристалния прът и той лумна. От него изригна облак зелен дим.

Мирима дръпна юздите на коня си тъкмо когато Хосуел пусна стрелата си точно в сладкия триъгълник на звяра. Магесницата залитна и заопипва раната с грамадната си лапа.

Мирима и Хосуел свърнаха настрани от зелената мъгла, прилепени до седлата си. Препуснаха назад към Боренсон. Магесницата изтърва пръта си и се завъртя, сякаш се опитваше да размаже нападателя си. После само помаха с грамадните лапи и умря. Боренсон спря.

Към него се приближи варварин от Интернук, загледан в Мирима с нескрито възхищение. Носеше наметало от тюленова кожа, а лявата половина на лицето си беше боядисал оранжево. Държеше грамадна бойна брадва с широко острие, в стила, наричан от неговия народ „жътварка“. Беше почервеняла от тъмната, засъхнала халска кръв.

Варваринът подаде на Боренсон плоско сребърно шише и кимна към Мирима.

— Да имах ловно псе наполовина толкова сърцато, хич нямаше да излизам на лов. Казвам му една дума и то ми влачи мечките вкъщи за вечеря.

Боренсон удари глътка от шишето. Оказа се медовина. Имаше вкус на топла пикня, но поне отми повърнатото от устата му.

— Да. — Изпитваше нещо неназовимо, някаква необяснима гордост. Беше горд с Мирима.

Воините завикаха възторжено. Щурмът беше донесъл съкрушителен успех. Останките от ордата бягаха на юг с удвоена сила. Мирима спря до него с блеснали очи. Беше изпаднала в еуфория.

— Свършиха ми стрелите!

Беше видял колчана й, когато влезе в битка. Имаше поне три дузини. Изведнъж той погледна десетките мъртви хали, нападали на грамади. Докато той беше успял да се справи само с една, Мирима и сър Хосуел бяха направили цял откос.

„Мирима изобщо не ме разбира“ — помисли той. Мирима искаше обичта му и също като повечето жени смяташе, че не е способен да обича повече от една жена едновременно.

Беше странно. Говореше как мъжете воини таят чувствата си и ги потискат, и как иска от него да ги разкрие. Но това беше лъжа.

Всъщност тя искаше да изпитва силни чувства само към нея и да пресече всякакви възможни желания към други жени.

Но за Боренсон жените приличаха на храната, поставена на трапезата на пиршеството. Една жена можеше да е топъл самун хляб, друга — упоително вино, трета — засищаща мръвка от глиган, четвърта — сладка като торта.

Кой ще иска да яде само едно блюдо на пиршеството? Никой. И след като човек не можеше да се ограничи с яденето само на едно нещо по време само на един пир, как можеш да искаш от него да посвети целия си живот в ядене само на една храна?

Ето това беше дразнещото. Всяка жена иска да мисли за себе си като за цял пир. Дали коматът хляб ще каже на господаря си — недей да ядеш от месеника? Или виното ще настоява: не кусвай от пащърнака с масло?

Това беше абсурдно.

Чувствата му към Сафира не си бяха отишли. Никога нямаше да се заличат. Тя беше упоително вино. Боренсон никога не бе пожелавал жена толкова остро както Сафира и подозираше, че никога повече няма да го изпита. Чувствата, които бе изпитвал към нея, не бяха само страст. Даровете й на обаяние будеха чувство на преданост, необходимост да й служиш, толкова настоятелна, че причиняваше физическа болка.

Тъкмо в това беше тайната на силата на обаянието.

Докато Сафира беше жива, той бе подложен на изтезание, изтезаваше го необходимостта да й служи. Беше чувствал, че… се е приближил до уникална, цялостна цел, някаква форма на съвършена чистота.

Винаги беше искал да изпитва точно това към някой друг.

Но макар да бе омаян от красотата на Сафира и омагьосан от нейното обаяние, той всъщност не бе изпитвал уважение към нея. И точно по тази причина не бе успял да й отдаде напълно сърцето си.

От друга страна, чувствата му към Мирима се усилваха в странни посоки. Страстта му към нея бледнееше до нищожност в сравнение с онова, което изпитваше към Сафира.

Но уважението му към нея придобиваше огромни размери. Имаше чувството, че ако Сафира е виното, то Мирима е месото на пира. Беше онова, което може да го насити.

Ето защо, докато тя се връщаше от полето на битката, а едрият варварин до него сипеше думи на най-висока похвала, Боренсон се чувстваше повече от горд с Мирима, изпитваше уважение, каквото никога не бе изпитвал към жена, смесено с някакво смътно лошо предчувствие.

На юг изсвири боен рог и призова мъжете да се оттеглят за прегрупиране. Той погледна към звука. Мъжете си заподвикваха и побягнаха на юг. Зареваха главанаци.

Конят на Габорн се беше насочил към халския ариергард. Огромната тъмна колона все така се виеше като змия няколко мили напред.

Много от халите бяха започнали да се обръщат. Сега хиляди чудовища тичаха обратно към своите мъртви. Пръснаха се и започнаха да оформят боен фронт, широк половин миля и с дълбочина от двайсет-трийсет редици. Фронтът беше внушителен.

Херолдите на Габорн надуваха роговете с все сила. Неколкостотин Владетели на руни започнаха сами да се престрояват във фронт.

Варваринът до Боренсон извика ухилено:

— Май сега ще ни дадат здрав бой!

Владетелите на руни пришпориха коне срещу новата бойна линия. Боренсон изрева и обърна коня си.

Беше сред първите, които стигнаха до новия фронт на Габорн. Но кралят сякаш се колебаеше. Владетелите на руни около него бяха зле въоръжени. Едва по един на всеки двадесет беше с пика.

От запад към бойните редици препускаше Бинесман с Ейвран — тя яздеше странично на коня му. След тях яздеше Дните на Габорн.

Ейвран предупреди Габорн:

— Това са магесничките, връщат се да ядат. Там имаше зла магесница. Искат да съберат нейните качества и на всички свои сродници. Жътвата им.

Боренсон никога не беше виждал халската „жътва“, но беше слушал много разкази. Халите изтръгваха мозъка на убитите или жлезите под мишниците им. Понякога поглъщаха събратята си цели.

Ейвран каза настоятелно:

— Не можем да им позволим да си ожънат мъртвите. Сред тях може да е и Майстора на пътя.

Габорн намръщи чело. Да трепеш тромави хали с леки странични атаки беше едно. Сега детето го молеше да се опълчи на фронтална атака — хиляди чудовища срещу зле въоръжените му бойци.

Очите му блеснаха и той обърна поглед към халите.

— Стегнете редиците! — изрева Габорн на прииждащите воини. — Жътва няма да допуснем!

Халите се струпаха, оформяйки стена от плът на петстотин крачки на север. Побегналите от щурма на Габорн сега обикаляха зад трупащата се орда. Грамадни оръженоски започнаха да се провират през редиците, за да си спечелят по-благоприятна позиция. Тук-там започнаха предпазливо да се приближават халски съгледвачи и пипалата им се гърчеха и душеха във въздуха.

Бяха достатъчно далече, за да не могат да видят армията на Габорн, но можеха да надушат човешкото множество.

Въздухът се изпълни с енергия като пред надигаща се буря. Кръвта на Боренсон закипя във вените. Битката не беше свършила. Едва започваше.