Дейвид Фарланд
Родена магьосница (24)

Щурмът

Нашите врагове са обучени да не показват страх. В Мистария ще ги научим да нямат страх.

Крал Терънголд Ордън

Веднага след като обяви, че ще атакува, Габорн слезе от седлото и започна да стяга подпругата на коня.

Боренсон направи същото. Когато един подсилен кон напада със скорост от деветдесет мили в час, рицарят му е подложен на риск и при най-лекото подхлъзване.

Боренсон вдиша дълбоко няколко пъти. Чувстваше се нервен от предстоящата атака. Имаше добро око и стабилна ръка с пиката, но бяха минали години, откакто се беше сражавал с толкова малко дарове. Имаше само един на мускул и един на гъвкавост. А без жизненост беше „воин с нещастни пропорции“. Лявата му ръка бе изтръпнала. Пръхтенето на конете наоколо му се стори неописуемо силно. Не за първи път се зачуди как страхът прави зрението, обонянието и слуха остри, докато дланите и стъпалата ти стават изтръпнали и студени.

Габорн попита Ейвран:

— Колко далече вижда една хала?

Боренсон се наведе да чуе отговора по-добре. От векове отговорът на този въпрос беше предмет на много спекулации.

— Зависи от халата — отговори детето. — Повечето — горе-долу оттук до ей онова дърво. Виячите виждат малко по-надалече, лепкавите почти не виждат. Но далекогледците могат и повече.

— Далекогледци ли? — учуди се Габорн.

— В тази орда няма от тях — увери го Ейвран.

— Значи около сто и петдесет крачки — каза Габорн и дръпна каишката да я стегне по-здраво. — Могат ли да ни преброят по миризмата?

Ейвран поклати глава.

— Не мисля. Нашият свят е странен за тях — толкова пълен с нови миризми. Всеки човек мирише различно от другите. Но ако ги струпаш заедно — не мисля.

Габорн се озърна към Скалбейрн.

— Вятърът от изток стабилен ли е?

— Още от сутринта.

— Изтегли войските си назад — каза му Габорн. — Ще ги нападнем срещу вятъра. Докато ни забележат, ще сме при тях.

Габорн се метна на коня, а Скалбейрн извади бойния си рог и изсвири къс сигнал — заповед за прегрупиране.

Мирима беше яздила до Боренсон. Слезе бързо и изпъна лъка си. Лицето й беше пребледняло от страх.

— Не можеш да убиеш хала с това! — каза й Боренсон.

Тя го погледна с яд в очите.

— Защо не? Трябва само да я улуча в сладкия триъгълник достатъчно силно, за да се забие стрелата една крачка навътре.

— Можеш ли изобщо да улучиш хала? — попита Боренсон.

Виждаше, че е взела дарове, но само с дарове не можеш да станеш воин. Боен опит се искаше за тази работа.

Няколко души в групата се изсмяха. Ядосаният й поглед даде на Боренсон да разбере, че ако не си затвори устата, може да извади някоя стрела и да се поупражнява по него.

Габорн пришпори коня си напред, неговият Дни подкара до него. Мирима се метна на своя кон и препусна след тях, като извади в движение стрела от колчана на гърба си. С тях тръгнаха и Бинесман и неговият вайлд.

Боренсон тъкмо се канеше да дръпне юздите, когато Йоме го сграбчи за лакътя и прошепна:

— Само за сведение, сър Боренсон. Вашата жена вече има много дарове. Как според вас ги е получила?

— Каза ми, че вие сте й ги дали — като подарък — отвърна Боренсон.

Йоме се усмихна иронично.

— Тя си ги спечели с лъка си. Спаси мен и Бинесман, и живота на всички в замък Силвареста. Тя уби Сияйния на мрака и аз й платих двадесет силара за службата й.

Боренсон беше убеден, че кралицата очаква да му увисне ченето от изненада, но той отвърна съвсем небрежно:

— Ами, нали е моя жена. Такива неща може да се очакват от нея.

Йоме се усмихна.

— Не се съмнявам, че може да ви изпече и едно хубаво прасенце.

Боренсон се засмя и препусна надолу по склона. Остави след себе си фургона със силарите, придружен от приличащия на паяк стар кайфа Фейкаалд и охраната. Подмина и тичащите на едри крачки през тревата гиганти главанаци, чиито ризници дрънчаха като вериги на котви. Миришеха силно на вкиснала мас и на мърша.

Конските копита тътнеха по земята. Скакалци, наедрели от ядене през цялото лято, заподскачаха под конските крака. Жълти пеперуди прехвърчаха из тревата. Небето отгоре беше като синя купа, а вятърът духаше отривисто в лицето му.

Боренсон се зачуди за жена си. Интересно, не беше му казала, че е убила Сияйния на мрака. Трудно беше човек да си държи устата затворена за такива неща.

Почувства се тъпо. Беше убил в Дънуд хала магесница, малка и съвсем не толкова силна като пурпурна чародейка, и я беше довлякъл до вкъщи за жена си. Сега този трофей му изглеждаше нищожен.

През последните няколко дни светът се беше преобърнал с главата надолу. Той беше изгубил всичките си дарове, а тя бе спечелила същия брой.

Но изобщо не си беше представял, когато я срещна на пазара в Банисфер, че един ден Мирима ще убие Сияен на мрака, легендарно същество, каквото той никога не беше виждал. Изобщо не си беше представял, че тя ще опъне лък и ще препусне срещу бойните редици на орда хали. А и през ум не му беше минавало, че ще поиска да го придружи до Инкара.

„Може би — помисли Боренсон — тя просто се опитва да спечели уважението ми.“

Но не, дори и това му се струваше погрешно. Все пак Мирима не беше някоя лигава кукличка, горяща от желание да удовлетвори. В нея имаше някаква коравост, внушаваща не толкова възхищение, колкото власт. Наистина беше корава, чак до дъното на душата си.

Боренсон имаше чувството, че попада в капан. Самият той бе казал на Мирима, че любовта е отчасти привличане, отчасти уважение. Беше го привлякла още от мига, в който я срещна. А сега изпитваше към нея и голямо уважение.

Над главата му изпърхаха три грий, по-черни от прилепи, и се загърчиха под напора на вятъра. Халите тътнеха през степта под облака на крилатите твари. Отдалече халите приличаха на огромна сива змия. По-отблизо, с въздуха, излизащ от коремите им, вече се чуваше как „змията“ съска, сякаш разгневена.

Долу в равнината войската на Скалбейрн препускаше назад, за да се слее с Вълчето братство.

Той се разтревожи за коня си. Не биваше да язди толкова сприхаво животно. Пъстрата кобила си имаше дарове на мускул, на гъвкавост и два на метаболизъм, но не понасяше юздата.

Когато наближи халската орда, кобилата вдигна глава и боязливо се дръпна назад. А уж беше влизала в битка с хали и преди. Трябваше му стабилен кон, такъв, на който да може да разчита достатъчно, за да нападне едно чудовище и да може да забие пиката си в него. А кобилата му упорстваше, дърпаше се и се опитваше да избяга от ордата.

— Я да влизаш в строя! — изръмжа й Боренсон. — Не се бой от тях. От мен трябва да се боиш! — Плесна я с юздата през ушите и се опита да я подкара към халите, но и тя си имаше дарове. Трудна работа. Най-сетне, макар и неохотно, животното тръгна с конницата.

Мирима беше прибрала ризницата му, шлема и бойния чук от Карис. Само с единия дар на мускул тежестта им го свличаше надолу.

Стигна до бойната част на Скалбейрн. Тя се движеше леко и бързо. Повечето рицари вече държаха пики, взети от фургоните зад тях.

Габорн препусна напред да си вземе пика. Боренсон се приведе и един щитоносец подаде оръжие и на него. Беше тежка бойна пика, може би осемдесет и пет фунта. Той огледа грижливо желязното острие, наточено така, че да пробие кожата на хала. Прътът беше излъскан и смазан, за да ускори пробива. Три железни халки стягаха ясеновия прът на равни разстояния, за да не се разцепи дървото.

Боренсон надигна пиката и устата му пресъхна. С толкова малко дарове щеше да му е трудно да я държи здраво.

Огледа се и видя, че някои от благородниците взимат по две пики, по една във всяка ръка. Щяха да забият една в земята преди напада и после бързо да се върнат да вземат втората. Преди седмица и той щеше да направи същото.

Видя, че неколцина от рицарите посягат към меховете с вино. В северните земи мъжете пиеха вино, смесено с пореч, за кураж. Боренсон смяташе това за малодушие.

Но нямаше празно дърдорене и хвалби — неща, които човек често можеше да чуе от младоци преди първия им щурм. Тези мъже се бяха сражавали при Карис. Вече много пъти бяха налитали срещу бойния строй на чудовищата и бяха оцелели. Малцина можеха да се похвалят с това.

Херолдите на Габорн затръбиха за атака и Габорн пришпори коня си да ги поведе. Конницата тръгна. Халите вече се тътреха едва на една миля напред.

Габорн ги заобиколи по фланга и поведе хората си на запад. Прекосиха пътя на халите, който приличаше на плитък окоп.

Халите бяха утъпкали пътеката в похода си на север, набивайки земята на дълбочина четири-пет стъпки в сравнение с околния терен. В този ров нямаше нито дървета, нито храсти или камъни. Всичко беше станало на ситен прах.

Боренсон си представи как през следващите години халската диря ще се напълни с дъждовна вода, с жаби и риба. След много поколения хората щяха да стоят край плитчините и все още да виждат тук-там стъпката от някое чудовище.

Конят му препускаше, той слушаше песента на копитата и си представяше, че сърцето му бие в ритъм с тях.

Габорн ги водеше на запад от ордата, така че халите се придвижваха вляво, но ги задържа на половин миля срещу вятъра от чудовищата.

Боренсон ги загледа напрегнато, да не би да се обърнат и да нападнат — грамадни сиви зверове, с възлести мускули, така изпъкнали под плътта, че приличаха на кокали.

За негова изненада, Габорн не заповяда да нападнат веднага.

Мирима спря до него. Не проговори. Само държеше изпънат лъка си, с насочена стрела.

Продължиха бавно напред, стегнати за атака. Дланта му, стиснала бойната пика, се изпоти.

Два язовеца, обезпокоени от тътена, изскочиха от леговищата си и зяпнаха към халите.

А те подскачаха напред с бавно поклащане — първо се надигаше главата, а след нея коремът. Кристалните зъби святкаха под утринното слънце. Грамадните им предни лапи бяха достатъчно големи, за да разкъсат кон на две.

Тук-там навътре в ордата Боренсон можеше да зърне огнените руни, жигосани в телата на пурпурните чародейки. Той огледа колоната зверове. Чародейките се криеха.

Халите наподобяваха стена от жива плът, много по-впечатляващи и от най-голямото стадо слонове. Боренсон усети как кръвта му заблъска във вените. Като дете често си беше представял как избива хали с пика, но му се бяха привиждали по една или две. Дори в най-необузданите си фантазии не си бе представял това.

Сър Хосуел се приближи до тях. Дребният мъж с тъмните очи и грамадните мустаци му напомняше на видра.

Хосуел се усмихна на Мирима.

— Не се притеснявай. Убиването на хали не е чак толкова трудно. Просто мисли за тях като за цел — голяма мишена. Цели се в сладкия триъгълник. Или ако се надигнат на задните си крака, стреляй между коремните плочи. Иначе изобщо не пускай стрелата. Никога няма да получиш подходящ ъгъл, за да улучиш мекото място под небцето.

Мирима не отговори.

Мъжете в строя започнаха да пускат шеги. Един извика:

— Някой да е видял изтърсак в тая орда? Сър Седрик иска да го нападне.

Друг рицар отвърна:

— Изтърсаци няма, но видях една болна да си влачи задника по земята!

— Давам сребърен сокол — ревна трети — на всеки, който хване грий между зъбите си и го глътне цял.

Според традицията рицарят трябваше да посрещне смъртта храбро и с чувство за хумор.

Но днес Боренсон не беше в настроение. Не можеше да разбере защо Габорн изчаква, а не напада. Продължиха ездата си така още десет минути.

Халите вдигаха прах на сто стъпки височина, тътрейки се мудно през равнините, и всичко това се отнасяше на запад, право в лицата на рицарите. Скоро ситната прах се полепи по броните и задръсти гърлата им. Щяха да му трябват часове, докато почисти ризницата си.

Боренсон можеше да изреди сто причини да нападнат час по-скоро, докато денят, както и халите, не са се затоплили. Полята напред бяха чисти, теренът сух и равен, почти без никакъв камък или храст. Не виждаше причина Габорн да се колебае. Никаква причина, която можеше да види ветеран.

Но Габорн беше Земния крал и виждаше неща, които другите хора не можеха да видят.

След малко по строя се предаде съобщение.

— Земния крал ни предупреждава да не го изпреварваме, да нападнем когато нападне той. Не вдигайте бойни викове, не надувайте роговете. Три редици дълбочина!

Бойният строй се разтегли така, че всеки рицар застана на десет разкрача от съседа си. Боренсон зае позиция в първия ред.

После зачака. Чакането се проточи. Кобилата му престана да се бори с него — беше си върнала куража.

Боренсон не чу сигнал, не чу заповед за атака. Просто изведнъж усети, че благородниците насочват конете си към колоната на халите. Габорн водеше на десетина крачки отпред.

Държеше лявата си ръка вдигната, за да не го изпреварва никой. Подкара коня си към халите в лек тръс. Халите, от своя страна, не реагираха. Огромните чудовища се тътреха през степта, явно без да усещат предстоящата атака.

На хиляда крачки разстояние Габорн обърна леко коня си и препусна на североизток към редиците на халите под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Пришпори коня си в лек галоп и наклони пиката. Всички Владетели на руни в първата редица последваха примера му.

Боренсон — също. Кобилата го изненада. Тичаше с особена плавност и му стана лесно да държи пиката, без да подскача.

Загледа халската орда, готов за мига, в който ще се обърнат срещу него.

На петстотин крачки Габорн пришпори бойния си кон в галоп. Кобилата под Боренсон сякаш скочи във въздуха и земята под копитата й се замъгли. Нагоре и надолу по редицата някои лордове започнаха да изпреварват другите.

За изненада на Боренсон, пъстрата кобила направи същото. Тя наистина като че ли си беше върнала самообладанието и вече препускаше бясно към халите.

Боренсон започна да си избира цел. Тътенът от стъпките на халите ехтеше по-силно от копитата на бойните коне. Пронизваше човек до костите. Грий изплющяваха над главата му с писък. Халите в полезрението му се уголемиха, но все още нито една от тях не извръщаше към нападателите безоката си глава, нито развяваха пипалата си по вратовете и под челюстите, както правеха, когато са обезпокоени.

Той забеляза опалов блясък дълбоко сред редиците им — пурпурна магесница. Но нямаше как да се приближи до нея. Затова си избра една хала в първата редица и сниши пиката си.

Кобилата полетя напред и времето сякаш замръзна. Той се съсредоточи в ритъма на копитата, във всички дребни неща, които го заобикаляха. Само с единия му дар на мускул пиката тежеше, но Боренсон беше опитен рицар. Удиви се как пеперудите и щурците продължават да прелитат около него.

Постара се да се стегне. В един безумен миг това, което се стремеше да направи, го порази. Ако не улучеше избраната хала, ако паднеше от коня или по сто други начина объркаше всичко, най-вероятно щеше да срещне края си.

Успя да озапти надигащия се в него безумен ужас и започна да се смее.

На триста крачки халите все още не бяха усетили атаката. На сто и петдесет някои започнаха да се препъват и да извръщат глави.

Но кобилата му препускаше напред толкова бързо, че им остана само секунда-две, за да реагират. Неговата хала залитна, закова се внезапно на място, изхвърляйки облак прах. Беше огромна оръженоска, понесла в дясната си лапа славен чук.

Дръжката на железния чук беше дълга двайсет стъпки, а главата му тежеше колкото кон. В основата на дръжката беше вързано парче човешка кожа. Стрела на балиста се беше забила в гърба на халата и още стърчеше там.

Нагоре и надолу по редицата се чуваше трясък на метал в кост и викове на мъже, писъци на коне и рев на хали.

Щом приближи, избраната от него хала отвори уста и надигна оръжието си.

„Прободи“ — помисли той.

Вдигна малко пиката в подходящ ъгъл и пришпори кобилата. Чудовището се извиси нагоре.

Боренсон зави малко наляво, озова се точно под халата и можеше да види всяка гънка по сивата й козина. Зъбите й засвяткаха над него.

Заби острието на пиката право в сладкия триъгълник на чудовището и усети как то разкъсва здравия хрущял. Остави тежестта на пиката да я понесе напред и отпусна хватката си. Пиката се заби в главата на звяра.

Халата изсъска и замахна със славния чук — повече спазъм, отколкото истински удар.

Боренсон се сниши и чукът изфуча над главата му.

Изведнъж втора хала се надигна на насипа. Кобилата му изцвили и спря, залитна и се превъртя презглава, изхвърляйки го от седлото.

За един кратък миг той се озова във въздуха и вдиша прашния въздух. Ревящата хала изпълни полезрението му.

После Боренсон рухна на земята. Въздухът излезе от дробовете му и му се стори, че целият е потрошен. Знаеше, че трябва да се надигне и да се бие.

Но беше воин с нещастни пропорции. Всеки мускул по тялото му сякаш бе станал на пихтия и той не можеше да реши къде е горе и къде — долу.

Чу халата и се превъртя на гръб, с лице срещу нея.

Халата залитна напред, извиси се над него, зъбите й блеснаха на слънцето, пипалата й се загърчиха като змии. Изрева и надигна огромните си лапи.

Звънна тетива на лък. Изсвистя стрела и изчезна в черепа на чудовището.

Той се обърна. Мирима беше няма и на десет стъпки зад него.

Халата залитна назад, сякаш търсеше изход. Лъкът отново звънна и краката на чудовището поддадоха.

Последва съсък и трета хала се обърна на север. Той видя блясъка на огнените руни по кожата й. От звяра изригна миризма като тънка сива мъгла, воня, която го заслепи, а ушите му така забръмчаха, че не можеше да чуе никакъв друг звук. Очите му пареха все едно, че са пълни с киселина.

Мирима се извърна вихрено, преди да му притъмнее. Извика с гняв и стреля пак.