Дейвид Фарланд
Родена магьосница (23)

Обсегът на змията

Костната структура на халската глава е необичайна. Главата е оформена грубо като лопата. Не един благородник е виждал с очите си как копае с нея.

Костните плочи на главата правят това копаене възможно, като оформят така наречения „бел“ на халата. Плочите са толкова тежко бронирани, че никоя пика не би могла да ги пробие. Но ги крепи заедно един дебел хрущял и всяка плоча може да се движи независимо от другите.

Така халите, също като хлебарките, са били виждани да се промъкват между скали в положения, които на пръв поглед изглеждат невъзможни. Радж Чамануран от Индопал веднъж видял висока двайсет стъпки хала да се свива надолу достатъчно, за да се напъха през тунел под канара, която е била с височина като за „кобра“ — едва седем стъпки висока.

Тези подвижни плочи на пръв поглед изглеждат забележителна конструкция. Но всъщност представляват най-голямата слабост у една хала.

Лопатообразният череп оставя мозъчната кухина близо до повърхността — разстояние само от една стъпка за хала със средни размери. Трите плочи от кост се събират грубо казано на това място, образувайки „сладкия триъгълник“ на халата, нейното най-уязвимо място.

Извадка от „Сравнение на сведения за халите“ от Учителя при камината Дънджилс

При южните подножия на планините Брейс Габорн и хората му спряха на ръба на едно плато.

Той спря под три тополи. Неговият Дни дръпна юздите до него. Златните листа шумяха от вятъра. Габорн се загледа към низините. Там халите се движеха в колона: армия от около шейсет хиляди чудовища. Маршируваха в хлабав строй от по осем-десет в редица, в колона дълга не по-малко от десет мили. Извиваха между хълмовете и пресичаха гъсто обрасъл с дървета сребрист поток. Когато Габорн примижа, халите му заприличаха на огромна сива змия, лазеща през студените степи. Старият порутен замък при скалата на Мангън се издигаше малко извън обсега на змията, с величествената статуя на самия Мангън, изправен храбро и загледан над чудовищата.

Йоме ахна и прошепна:

— Изобщо не си представях, че са толкова много!

Габорн знаеше, че тя е видяла отраженията им в Зрителните камъни на Бинесман, но камъните някак си не даваха представа за огромните пълчища, пред които се бяха изправили сега.

Дори от това разстояние земята тътнеше от стъпките им, а съсъкът, който издаваха при издишване, стигаше до тях като приглушен шепот.

Той се загледа вцепенен. Халата, която търсеше, трябваше да е някъде там долу.

През нощта мъжете на Скалбейрн бяха избили много хали, но търсенето му сред мъртвите на Майстора на пътя не доведе до нищо. Ейвран беше огледала две чудовища, които приблизително съвпадаха с описанието й. Но се оказа, че са твърде малки.

Което означаваше, че нужната му хала е все още жива.

На юг от планините хълмовете бяха сухи и почти голи. Дъждовната буря предната нощ съвсем бе пропуснала тази земя. Изпод краката на халите се вдигаше прах, който оставяше пушлива диря, смесена с ятата прехвърчащи над главите им грий.

На запад от халите хората на Скалбейрн яздеха на отделни групи. Един отряд от хиляда рицари поддържаше скоростта на отстъпващите хали на шест мили напред. Обедното слънце блестеше от щитове, шлемове и пики. Мъжете изглеждаха съвсем дребни. Останалата част от армията, навярно още около хиляда и петстотин рицари, заедно с щитоносците и кервана от фургони, бяха зад опашката на халската колона — ариергард, който да им се противопостави, ако решат да се върнат към Карис. Пиките им стърчаха като бели бодли.

Устата на Габорн пресъхна от безпокойството. Усещаше надигащата се заплаха. Халите нямаше да позволят всичко това да продължи, нямаше да се примирят да ги карат така като стадо.

Херолдите му надуха златните си рогове.

Долу по низината мъжете на Скалбейрн се обърнаха и нададоха викове. Заразмахваха пики и щитове. Неколцина в свитата на Скалбейрн се откъснаха и препуснаха през полята към него. Габорн реши да изчака, да изслуша последния доклад на Скалбейрн.

— Отряд, стой! — извика той на бойците си. Близо половин миля назад гигантите продължаваха да тичат с все сила, мъчейки се да не изостават. Един от тях изрева от възторг, разбрал, че ще има няколко мига отдих.

Вайлдът на Бинесман забеляза халите и извика от радост:

— Хали кръв!

— Да — прошепна възбудено Ейвран, като малко момиченце на най-добрата си приятелка. — Обзалагам се, че там долу има вкуснички.

Габорн се озърна към детето, отпуснало се удобно на седлото пред чародея. Беше се съсредоточила изцяло към халите.

— Кажи ми — каза Габорн. — Този Майстор на пътя. Мислиш ли, че можеш да го забележиш отдалече, ако препуснем успоредно на колоната им?

Ейвран изглеждаше ужасена от самата мисъл за това.

— Ако приближим достатъчно.

Но той знаеше, че ще е почти невъзможно. Халите бягаха на орда и никой нямаше да посмее да се приближи на повече от триста разкрача от тях.

— Имаш ли поне някаква представа къде трябва да започнем да търсим? — попита я отчаяно.

— Ами… не знам. Халите са много. Той е важен, затова би трябвало да е някъде в челото. Или може би отзад.

— Или може би по средата — подхвърли един от лордовете.

— Можеш ли да добавиш нещо към описанието? — запита я Габорн. — Бих могъл да използвам далекогледците си.

Ейвран поклати глава.

— Не. Халите нямат очи. Не виждат като нас. Аз… сигурно бих могла да го разпозная по миризмата… но пък може и да не мога. Не съм сигурна дали хората могат да надушват толкова добре като халите.

Габорн се усмихна хладно.

— Ако го намерим — попита Ейвран, — ще трябва ли да ям от него пред хората?

Един от лордовете в свитата се окашля, за да прикрие смеха си.

— Не — обеща Габорн.

В този момент по пътя отзад се чу тропот на конски копита и Габорн се обърна, очаквайки поредния вестоносец.

На завоя се появи млад мъж със сламеноруса коса, яхнал обикновена кафява кобила. Той забави и загледа предпазливо главанаците, докато минаваше под сенките им. Габорн напразно се помъчи да си спомни къде го е виждал. Не можа да го свърже с нищо, докато не видя брадвата, висяща от седлото му. „Барон Уагит“, замърмориха лордовете. Баронът носеше ново кафяво наметало и кожена броня, беше вързал жълтата си коса на опашка. И в очите му се долавяше новопоявил се блясък на разбиране. Бе така пременен и подновен, че сигурно и собствената му майка нямаше да го познае.

Младежът спря пред тях. Изгледа хората на краля, сякаш никога досега не ги беше виждал.

Стигна до последните редици на отряда на Габорн, продължи покрай рицарите и лордовете и докато ги подминаваше, те избухваха в радостни възгласи.

Спря коня си точно пред Габорн. Лъхаше на ром.

— Барон Уагит, изглеждате добре — каза Габорн.

Уагит изтри носа си с ръкав по стария си глупашки навик.

— Благодаря. Хм, благодаря ви… милорд. — Още нищо не отбираше от дворцови маниери. Макар вече да притежаваше разум колкото за обикновен човек, имаше още много да учи.

— Ще продължите ли с мен? — подхвърли Габорн.

— Ами… не — отвърна Уагит. — Искам да кажа, не мога. Не съм истински боец… не съм като вашите лордове. Имам само един дар и той стига само колкото да съм обикновен човек. Не знам какво бих могъл да правя за вас. Че аз дори вечерята не мога да си сготвя. Ще ми трябва някое конярче да ме научи как да си оседлавам коня. Дойдох само да ви кажа „благодаря“. Не съм и сънувал… как може да е.

— Не сте истински боец ли? — учуди се Габорн. — Вие сте убили с брадвата си цели девет хали.

— Просто късмет — каза Уагит и изчака Габорн да се усмихне на шегата му. После се загледа в халите долу.

— Като не искате да продължите като воин — предложи Габорн, — останете с мен като приятел. Много бързо ще се научите да си готвите вечерята, а и ще научите още някои неща, които ще са ви от полза.

— Ами… стига да ме приемете.

Един от лордовете отзад каза: „Добър човек“, а другите завикаха „Ураа!“, сякаш беше някой шампион, дошъл да се бие на тяхна страна.

Отново изкънтяха конски копита и този път откъм завоя се появиха двама ездачи: сър Боренсон и Мирима. Яздеха един до друг. Препуснаха в галоп надолу по склона, а свитата на Габорн не можа да се сдържи — рицарите завикаха и заразмахваха оръжията си:

— Да живее сър Боренсон! Вижте колко добре язди!

Лицето на Боренсон стана мораво и той закима тъпо. Някой извика:

— Да са ти пораснали малко повече орехи и за мен?

А друг го закачи:

— Ездата на кон с тях е само половината изпит!

Херолдите на Габорн надуха роговете си в какофоничен поздрав.

Боренсон дръпна юздите, вдигна ръце и извика:

— Чуйте, чуйте ме. Наистина е вярно, благодаря. Пораснаха ми три огромни ореха, и всеки е по-космат от най-рунтавите топки, които сте виждали дори на куче!

Рицарите зареваха от смях, а един извика на Мирима:

— Вярно ли е?

Лицето на Мирима се изчерви и тя се помъчи да потисне смеха си.

— Лъже. Само два са. Само два, но са огромни. Цяло чудо е, че изобщо може да върви. Страх ме е, че ще стане кривокрак!

Всички рицари избухнаха в дрезгави смехове и кикот. Един викна:

— Ей, чу ли това, сър Седрик? Чародеят сигурно може да ти помогне с малкия ти проблем!

Сър Седрик се опули и изрева:

— Какво? Нямам малък проблем!

Разсмяха се още по-силно.

Мирима скри лицето си с ръка, за да прикрие неудобството си.

Сър Боренсон махна към Бинесман, сякаш искаше да му благодари, макар Габорн да беше сигурен, че рицарят иска само да отклони вниманието им от себе си.

Магьосникът се усмихна двусмислено и кимна.

Рицарите викаха, подмятаха си шеги и се смееха, а Габорн неволно си помисли за чародея Хоуел. Беше се борил здраво да дискредитира Бинесман, за да може да вземе учителския пост в Стаята на Земните сили. Хоуел можеше и да е изтъкнат чародей, но никога не бе призовавал вайлд, а и със сигурност не беше успявал да посади нови орехи на мъж.

Габорн погледна Бинесман и каза усмихнато:

— Ще се прочуеш!

След няколко мига пристигна и Скалбейрн с двамата си съгледвачи.

— Милорд! — ревна той и дръпна юздите. Бойният кон на пълководеца тичаше бързо. Плъзна се цели четиридесет крачки напред и се закова толкова близо пред Габорн, че неговият кон се дръпна боязливо назад. Очите на Скалбейрн светеха от възбуда.

— Милорд, снощи на халите им замръзнаха задниците в снега и още не са се стопили. Слънцето успя да им затопли дупките чак преди пладне. Даже и сега са тромави, едва се тътрят на половин скорост. Чакаме само вашите заповеди.

Габорн опипа вътре в душата си, замислен. Изкушаваше се да нападне, но усещаше заплаха. С халите не можеха да си играят.

— Милорд — настоя Скалбейрн. — Можем ли да нападнем?

Габорн усещаше пластове от заплахи, като люспи на лук. Ако вземеше решение за атака, много хора щяха да загинат.

„Но аз съм Земният крал — помисли той. — Мой дълг е да защитя народа си по най-добрия начин, който знам.“

Халите бяха слаби, бяха загубили злата магесница, която ги водеше. Движеха се на юг по същия път, по който бяха дошли, като мравки, следващи оставената към храната диря. Имаше цял ден за лов. Рицарите му горяха от нетърпение. Времето беше чудесно, а теренът на повечето места щеше да е идеален. В цялата човешка история не беше чувал някой владетел да е нападал толкова много хали на открито. Условията може би никога повече нямаше да са толкова благоприятни.

Но го тревожеха загубите. Колко ли храбри мъже щяха да паднат? Отговорът не беше ясен. Щеше да зависи от избраната тактика. В дългосрочен план можеше ли да си позволи тези загуби? Какви ли битки го чакаха в следващите дни?

С всеки следващ миг имаше чувството, че се придвижва все по-близо до световната орис. Днес тук щяха да загинат хора. На Йоме скоро й предстоеше да се изправи пред опасност. Десетки хиляди в Карис. А след това — светът.

Боренсон проговори пръв.

— Проклятие, Габорн! Нима ще посмееш да ни задържиш? Ние тук мъже ли сме? Мъже ли сме изобщо?

Габорн погледна стария си приятел.

Скалбейрн заговори бързо:

— Милорд, не мога честно да ви уверявам, че ако заповядате да се сдържим, всички ще се подчинят. Много от лордовете са се заклели в нов орден, Вълчето братство, и не признават никого за свой господар.

Габорн разбра какво трябва да направи.

— Господа — каза той. — Там долу има десетки хиляди хали, тръгнали към Долния свят. Няма да им позволя да се върнат след седмица, за да се изкатерят по стените на Дворовете на прилива. Никога повече няма да има втори Карис!

Усети как през групата премина наелектризираща тръпка.

— Ще поведете ли щурм? — попита Скалбейрн.

Хората му се нуждаеха от Земен крал — от силен владетел, и мъдър, излизащ от мъглите на времето. Бинесман го бе предупредил, че не трябва да се бие, освен ако не е притиснат в ъгъла, но човек можеше да бъде притиснат в ъгъла по много начини. Беше в рискована ситуация. Владетели по границите му следяха за най-малката проява на слабост. Мнозина, които бе Избрал едва вчера, се бяха отрекли от клетвите си.

Трябваше му смазваща победа.

А най-вече трябваше да намери Майстора на пътя.

Така че днес щяха да загинат мъже. Добри мъже. Габорн щеше да пожертва свои приятели.

Той посочи тъмната змия, пълзяща с грохот през златните низини, и викна:

— Ще ги избием до крак.