Дейвид Фарланд
Родена магьосница (22)

Съкровища

От времето на крал Харил халските кости са се превърнали в любим трофей за воините в Роуфхейвън и така е възникнала търговията с т.нар. „халски кристал“. Немалко владетели обичат да излагат на показ дълги зъби и дори цели черепи над портите на цитаделите си, а малките костени парчета на кокалчетата на пръстите на халите се използват за направата на пръстени, гривни и огърлици.

Новите кости и зъби са прозрачни почти колкото кристал, обикновено с воднистосинкав оттенък. Нечистотиите в костта й придават понякога млечносив цвят, а в някои кости дори като че ли има образи на животни или дървета. За разлика от кварца, след няколко десетки години цветовете в костта потъмняват до тъмнозлатисто, а след две или три столетия придобиват тъмночервена окраска. По-старите кости се ценят високо в Индопал.

Майстори могат да гравират костите, но цената е непоносима, защото единствените инструменти, достатъчно здрави, за да се врязват в костта, трябва да са с диамантени резци.

Из лекциите на Учителя край камината Тормиш от Стаята на камъните

Мирима настоя сър Боренсон да хапне в хана на Балингтън. Раната му зарастваше бързо и треската му се беше махнала, но той вече не притежаваше дарове. Беше обикновен човек и имаше нужда от храна и отдих като всеки друг.

Все още й беше останало от мехлема на Бинесман и тя го намаза с него, като първо топна ръцете си във водата и направи лечебните руни. Боренсон понесе процедурата търпеливо.

Чародейното възстановяване беше непълно. Плътта на Боренсон беше зараснала, без да остане белег, но „орехите“ му ги нямаше. Торбичката висеше празна, само с малко течност вътре.

Мирима поиска от стопанката на хана малка кутия и грижливо прибра в нея остатъка от балсама на чародея.

След това седнаха да се хранят мълчаливо. Беше изнервящо. Слугинчето зяпаше тъпо мъжа й, а минувачите надничаха през отворената врата и стъкления прозорец. След заминаването на краля ханът се беше разбунил. Стопанката, готвачките и ратаите се бяха струпали и грачеха като гъски.

— Ох, видяхте ли я новата ни кралица? — каза стопанката. — Не знаех, че момичето на Силвареста е с толкоз тъмна кожа.

— Туй ще да е от тайфанската кръв — отсече главният коняр.

— Бе, аз не съм тая, дето ще съди — рече стопанката. — Ама много езици ще плямпат сега за тоя избор. То ясно, че е индопалка, ама ако питаш мене, това я прави екзотична някак.

— Точно туй е думата — отвърна главният коняр. — Екзотична. Не че Йоме Силвареста е грозно момиче, ни най-малко.

Стопанката на хана, чиято коса беше с ягодов цвят, каза:

— Бе човек направо да се чуди — дали пък млечната кожа няма да излезе от мода?

Всяка дума, която бяха казали Габорн и Йоме, беше повторена и колкото по-тайна беше, толкова по-сигурно беше, че ще я разнесат. Изглежда, стопанката на хана имаше спалня точно до стената на тяхната.

Скоро ханът се напълни с хора — поне половината село. Мирима чу как един селянин попита високо:

— Чух, че са довели един ранен рицар в градчето, а кралският чародей го превърнал от вол на бик!

В стаята моментално настъпи тишина. Последва сподавено хихикане, голямо бутане с лакти и всички запоглеждаха към Боренсон. Той се престори, че не забелязва, но както беше блед, лицето му изведнъж се наля с кръв.

Мълвата за „изцеряването“ на Боренсон се беше разнесла много бързо. Всички непрекъснато поглеждаха към него и след това се правеха на разсеяни. Мирима имаше чувството, че хората очакват на мъжа й да му порасте нов чифт орехи едва ли не пред очите им.

А когато стопанката на хана дойде и попита на висок глас: „Дали сър и мадам ще… хм… желаят да използват стая?“, Боренсон вече не издържа и викна:

— Що? Ако исках да клатя, щях да го направя на улицата като куче! Толкова насаме ще съм и тук.

Гостите на хана замълчаха. Повечето се разтрепераха и се струпаха при тезгяха, сякаш ги беше страх, че ще размаха бойния си чук.

Боренсон тресна халбата си на масата и изхвърча като фурия от хана, с почервеняло лице. Мирима изгледа сърдито стопанката, остави един сребърник на масата и изтича след мъжа си.

Чувстваше се… много странно.

Изпитваше облекчение, че този изнервящ обяд най-после е свършил. Мъжът й крачеше бързо, сякаш се бореше с подтика си да затича към конюшнята. Оседла бойния кон. Животното беше грамадно, гледано за да носи рицар в пълно снаряжение, заедно със собствената си броня.

— Скапани глупаци — не спираше да мърмори той, докато стягаше каишките на седлото.

— Нямаше защо да викаш на ханджийката — каза му Мирима. — Тя не искаше да те обиди. Селото е малко. Преспиването на Земния крал е може би най-голямото събитие след… е, завинаги. Ще разказват за това и на внуците си.

Лицето на Боренсон гореше от неудобство. Той промърмори:

— Да бе! Вижте му орехите — растат и капят, растат и капят.

— Не те разбирам.

— Ами… това ще е на устата на всеки менестрел. А и проклетата балада за мен и за барон Пол — пеят я от години.

Беше прав. Където и да идеше, щеше да привлича хорските очи. Не можеше да избяга от това. Можеше само да се надява, че няма да го смятат за половин мъж.

— Добре — каза Мирима с глас, пълен с искреност и увереност. — Ако някой попита, ще му кажа истината: орехите ти са пораснали отново, даже по-големи отпреди. Най-косматите и най-твърди орехи, красяли някога мъж.

За миг Боренсон замълча. После се усмихна.

— Точно така! Кажи им точно това. — Ухили се злобно и Мирима не можа да определи изражението му. Имаше и страх, и смут, всичко това смесено с желание да избухне в смях.

Тя се качи на седлото, той се метна зад нея и излязоха от Балингтън.

Дълго никой не проговори. Тишината й се стори неловка. Боренсон я държеше леко, с една ръка около стегнатия й стомах, малко под гърдите. Беше отпуснал брадичката си на рамото й.

Знаеше, че може да помирише косата й и да усети допира на кожата й под тънката тъкан на блузата. Искаше й се да я целуне или да я прегърне с нежност. Но ги деляха твърде много неща. Все още бяха по-скоро чужди, отколкото съпруг и съпруга.

Имаше нужда от повече.

— Като ще яздим заедно — каза тя, след като навлязоха в изпепелените земи — можем поне да си говорим.

— Съгласен — отвърна равнодушно Боренсон.

— Разкажи ми нещо за себе си, което още не знам — подкани го Мирима.

— Не обичам млечни баници и малебита — отвърна Боренсон. — Не ги понасям под никаква форма.

— Добре — каза тя. — Тогава ще ти пека сладки с мармалад. Сега ми кажи нещо по-важно.

Трябваше да разбере какво иска от него. Искаше да си открие душата пред нея, да поговори за най-дълбоките си чувства.

— Нищо важно няма около мен.

— Тогава ми разкажи за Сафира — подкани го Мирима; засягаше тема, за която знаеше, че най-малко ще иска да говори. — Каква беше тя?

— Самодоволна.

— Какво те кара да мислиш, че е била самодоволна?

Той въздъхна тежко.

— Попита ме за теб. Искаше да знае дали си хубава. Знаеше, че не може да се сравнявате.

— Ти какво й каза?

— Едва ли държиш да го чуеш — отвърна той. Тя разбра, че не е било ласкаво. — Не можех да я погледна, не можех да чуя гласа й, без да се почувствам… заробен. Но ще ти кажа какво беше тя. Мисля, че беше просто празна черупка. Беше изкуфяла по Радж Атън и малко познаваше света. Мислех, че може да ни предаде. Но в битката ме изненада. Прояви известен кураж и донякъде състрадание. Ако беше малко по-умна, можеше дори да остане жива. Общо взето беше просто едно момиче с твърде много обаяние.

— Казваш ми го само за да ме утешиш — възрази Мирима. — Само допреди два часа мислеше, че си влюбен в нея.

Той замълча, докато намери отговор.

— Сега ти казвам какво мисля за нея. Това, което мисля, и това, което чувствам, са различни неща. И двете са еднакво верни. Може би си права. Може би не знам какво е любов.

— По-голямата ми сестра ме предупреждаваше да не се женя за воин — каза Мирима. — Казваше ми, че те се научават да потискат нежните си чувства.

— Никога не съм имал никакви нежни чувства.

Тя се извърна и го изгледа накриво.

— Така ли? Дори в цитаделата на Посветителите? — Опитваше се да го изкара от равновесие, прехвърляше го от една опасна тема към друга. Но изразът му й показа, че думите й са го ранили много дълбоко.

— Аз… добре, ще ти кажа истината — отвърна той развълнувано и гласът му се повиши. — Казваш, че не знам какво е любов, и ще призная, че не знам. Любовта е лъжа. Майка ми ме мразеше от деня, в който съм се родил. Още като дете го разбирах.

— Мразела е баща ти — поправи го Мирима. — Ти просто си имал нещастието да приличаш на него.

— Не — отвърна Боренсон. — Тя мразеше мен. — Опитваше се да говори безгрижно, но човек не може да говори безгрижно с рана, която го е поразила така дълбоко. В гласа му се долавяше болка. — Говореше за обич, когато други майки говореха за скъпите си дечица. Майка ми казваше: „О да, аз обичам моя малък Айвариан.“ После се оглеждаше крадешком да види дали са й повярвали. Но го казваше само за да увери приятелките си, че с нея всичко е наред.

— Явно, че нещо не й е било наред — каза Мирима. Истината не можеше да промени. Но можеше да отнеме част от болката. — Тя може и да не те е обичала. Аз обаче те обичам.

— Това пък как е възможно? — запита той някак твърде високо. — Каква полза от мъж, който не може да ти даде дете?

— Мога да ти изредя поне сто добри приложения за такъв мъж — каза тя. — Мъжът е този, който работи до теб, когато си копаеш градината, и който те топли нощем в леглото. Той е този, който се тревожи за теб, докато никой друг не знае, че ти е зле. И той е този, който бих искала да държи ръката ми, когато застана пред вратата на смъртта.

— Хората се залъгват — отвърна Боренсон, сякаш не беше разбрал мисълта й. — Искат да обичат толкова отчаяно, че започват да търсят и накрая се преструват, че са намерили любовта. Жените срещат някой долен глупак и се самоубеждават, че са открили съкровище, „рядък диамант“, човешко същество, което цялото останало човечество, кой знае защо, не е забелязало. Каква гнилоч! Нищо няма в такава любов. Хората се плодят на поразия. Светът е пълен с глупаци, които нямат никакво друго желание, освен да се възпроизвеждат. Не го разбирам!

— Не разбираш желанието ли? — попита Мирима. — Не го ли изпита със Сафира? Не го ли изпита, когато ме видя за първи път?

— Плътските страсти нямат нищо общо с любовта… поне не с тази любов, която аз искам. Те не траят дълго.

— Значи искаш нещо повече от плътските страсти?

Той се поколеба, усетил по тона й, че го вкарва в капан.

— Да. Най-добрата любов трябва да се основава на уважението. Нека желанието да израсте от него, а когато желанието се износи, ще остане поне уважението.

— Моето уважение го имаш — каза Мирима. — Както и желанието ми. Но мисля, че на любовта е присъщо и нещо повече.

— Аха! — Сякаш гореше от нетърпение да чуе какво мисли, но Мирима беше сигурна, че иска само да спори.

— Мисля, че всеки, който е роден на този свят, е достоен за любов. Всяко бебе, колкото и да е грозно в първите дни и колкото и колики да има, заслужава майчината любов. Това го знаем всички. Всички изпитваме дълбоко чувство на обич, като видим едно малко дете.

Боренсон не каза нищо и за първи път тя усети, че наистина я слуша.

— Ти си се родил достоен за обич и ако майка ти не ти я е дала, не е било защото нещо ти е липсвало.

— Нещо повече — добави Мирима. — Ние оставаме достойни за обич. Ти обвиняваш хората, че се „влюбват“. Казваш, че всъщност не могат да се намерят „съкровища“ сред хората. Но те са по-добри, отколкото си мислиш. Дори най-лошите хора притежават повече потенциал, отколкото може да се види на пръв поглед. Когато един мъж и една жена се влюбят, аз не се чудя, че това е станало. Напротив, радвам се за тях. Аз също понякога се чудя какви качества са забелязали един в друг, които аз не забелязвам. Но уважавам хората, които притежават благоразумието да обичат добре.

— Тогава няма да уважаваш мен — каза хладно Боренсон.

— Вече те уважавам — отвърна Мирима.

— Съмнявам се.

— Защото не уважаваш себе си.

Боренсон започна да се ядосва. Опита се да смени темата.

— Е, добре, играх твоята игра. Казах ти нещо за себе си, което не знаеше. Сега ти ми кажи нещо за себе си, което аз не знам.

— Взех няколко дара — каза Мирима. — И се научих да стрелям с лък.

— Това за даровете ми е ясно — каза Боренсон. — Откъде взе силарите?

Скромността й повеляваше да не му каже. Но пък той скоро щеше да чуе мълвата.

— От кралицата.

Той не отвърна нищо. Даде му толкова информация, че да повярва, че са били само дар.

— Е — каза Боренсон, — кажи ми нещо, което не знам. — Отново сдържаше чувствата си, а Мирима не искаше темата да й се изплъзне.

— Добре. Когато бях малка, баща ми и майка ми ме обичаха достатъчно, за да се грижат за мен и когато са уморени, да ме носят, когато падна, и да работят до изнемога, за да ме изхранят. Може би съм имала късмет, защото съм получила нещо, което ти си нямал. За любовта научих от първа ръка от хора, които знаеха как да я дават.

— И научих следното: в най-романтичната любов има много плътска страст, и също толкова уважение. Но главната й съставка е преданост. — Чудно й беше, че той не спомена това, когато определяше любовта, и изведнъж осъзна, че дори не го е разбрал. — А на теб ти липсва тъкмо преданост!

Боренсон си пое дълбоко дъх и отначало тя си помисли, че се кани да възрази. Но той замълча, сякаш удивен, и ръката му на корема й се притисна по-силно.

Беше права, разбира се, след като си го помисли. Боренсон можеше да изпитва уважение към другия, дори да изпитва състрадание или завист. Но предаността не я разбираше. На тази част от уравнението майка му не го беше научила.

Мирима помисли дали да не вземе думите си назад, да не се извини. Но знаеше, че не бива да го прави. Той трябваше да разбере истината.

Може би всъщност това, че бе станал евнух, беше по-добре. Орехите можеха изобщо да не му израснат, въпреки всички усилия на чародея. Може би това беше само за добро. Да правиш любов и да обичаш не беше едно и също, и тя го знаеше, а твърде много хора ги бъркаха. Ако успееше да му помогне да се научи да обича истински, да го научи на преданост, тогава щеше да изцери рана, недостъпна дори за Бинесман.

Тя хвана отпусналата се на корема й ръка и я стисна. Дълго никой от двамата не проговори. Тя все още не беше засегнала темата за заминаването си в Инкара с него и се боеше от това. Но мъжът й трябваше да научи, че смята да тръгне.

На седем мили северно от Карис забелязаха един повлякъл юзди боен кон, който търсеше паша в опустошените земи. Трябваше да тръгнат напряко около миля през пепелищата, за да го хванат. Кръвта, оцапала гърба му, показваше, че доскорошният собственик няма да го потърси, затова Боренсон го яхна.

Когато стигнаха в Карис, Габорн вече беше потеглил. Хората бяха започнали да бягат от града. Със заминаването на халите и след като тъмнината се беше вдигнала, бежанците вече задръстваха всеки път на няколко мили наоколо.

Обикновени войници от Мистария, както и от Индопал, потегляха на север, за да възстановят и бранят порутените замъци. Уморени пехотинци газеха в строй през пепелищата с тежки вързопи на гърбовете. Останалото гражданство напускаше кой по какъвто път хване.

Стотици хора се бяха изкачили на кратера, при дупката от огромния червей.

Мирима и Боренсон останаха в Карис само колкото той да вземе половин дузина дарове — по един на мускул, гъвкавост, ум, слух, зрение и метаболизъм. След това Боренсон се разпореди да му добавят още дарове на следващия ден. Заради мръсния въздух над града не посмя да вземе дарове на жизненост, за да не се поболее Посветителят му и да умре. За това трябваше да почака.

След това напуснаха града и Боренсон спря да изкърти с чука два зъба от една хала като военни трофеи — един за него и един за нея. Каза, че ще поръча да ги издялат.

После препуснаха към планините Брейс. Ниските подножия бяха станали тъмносиви, но по-нататък есенните цветове шареха склоновете, а пресният сняг блестеше по върховете.

Халите бяха направили просека през планините, но Мирима и Боренсон продължиха по пътя.

Скоро щяха да настигнат Габорн. Мирима се боеше от срещата: мислеше си какво всъщност трябва да каже на рицарите и лордовете, ако я попитат за раната на мъжа й.