Дейвид Фарланд
Родена магьосница (21)

Барон Уагит

В замяна на ценните придобивки, задълженията на един барон са следните:

Разумно да надзирава земите, които са му поверени.

Да поддържа кралските закони, да налага кралските данъци и да поддържа пътищата и други строежи и съоръжения за обществено ползване.

Да предлага собствения си живот или живота на свой син или друг подходящ заместник на кралска служба по време на война.

Из „Законник“

— Момчета, чухте ли? Моят Уагит вече е барон! — засмя се Скалън.

После тупна Уагит по гърба и тикна нова чаша с ром в ръката му. Мъжете в претъпкания хан в Карис се захилиха на Уагит и взеха да го поздравяват.

Уагит помнеше ездата на кралския кон. Помнеше и че го направиха рицар. Беше по-хубаво от сън.

Той затвори очи и си обеща да запомни тези неща. Но му беше трудно. Винаги забравяше всичко. Предната нощ си беше обещал да запомни как убива хали, но спомените му вече изгасваха. Можеше да си спомни само как убива две или три. Знаеше, че е убил девет, само защото всички му го казваха.

— Недей да мижиш в нея — айде, изпий я веднага — ревна Скалън. — Щом ще си барон, ще трябва да се научиш да държиш пиячката в нещо по-непромокаемо от шепата си.

Всички се смееха и тупаха Уагит по гърба. Навеждаха се толкова близо, че усещаше дъха им. Той удари голяма глътка. Ромът опари гърлото му. Това парене не му харесваше, но обичаше да се напива. Единственият проблем беше, че когато се напиеше, винаги се събуждаше с празна кесия.

А единственият начин да си я опази беше като я даде на Скалън. Той щеше да му я пази добре.

— Можете ли да повярвате? — викаше Скалън на тълпата. — Уагит е барон! Ще има къщи и земи, и толкова тежки торби с пари, че и той няма да може да ги влачи насам-натам.

Лъгби, един приятел, който работеше в мините в Силвърдейл с Уагит и Скалън, рече:

— Е, ти сигурно ще си до него да му помагаш.

Скалън се засмя. Беше едър и брадат и когато се смееше, от устата му хвърчаха слюнки.

— Че кой е най-добрият му приятел? Сега ще му трябва иконом. Кой е по-добър от мене?

— Общо взето, всеки друг — изломоти Лъгби.

Скалън го изгледа на кръв. Лъгби беше старец, с парализиран от вечното превиване в мината гръб. Уагит никога не беше виждал Скалън толкова бесен.

— Ти да мълчиш — изръмжа заканително Скалън. — Да мълчиш, че да не ти резна езичето.

Посегна и стисна с месестия си юмрук дръжката на дългия нож на колана си. Лъгби се отдръпна и в бледите му очи се изписа страх.

В гостилницата настъпи тишина. Мъжете се заотдръпваха от двамата, а Уагит се зачуди какво става. Защо Скалън беше толкова побеснял, че да иска да убива? Беше го виждал да бие мнозина, но никога не го беше виждал да убива.

— Аз… — Очите на Лъгби зашариха из гостилницата. — Мойте уважения. Само мислех, че щом ти ще си му икономът, сигурно ще ти трябва някой свестен човек за кухнята.

За миг в гостилницата се възцари тишина — всички чакаха какво ще отвърне Скалън.

Той се засмя сърдечно.

— Ми да, помощ в кухнята ще ни трябва.

Лъгби се захили на късмета си.

— Може ли да готви? — попита Уагит.

— Дали може да готви? — ревна от смях Скалън. — Тоя такъв фасул ще ти свари, че пръстите си ще оближеш!

На Уагит това му стигаше.

Той се ухили, удари още една глътка и ромът престана да го пари в гърлото. Затова пък стаята се завъртя. Уагит загуби чувство за време. Зяпна едно куче, което се въртеше около него. А на огъня се печеше прасенце. Поиска му се да погали кучето, ама знаеше, че ще дойде ханджията и ще го перне с черпака. На тия неща ханджиите държаха много: не пречи на кучето да ди върши работата. Че нали това беше животът, в края на краищата. Работа.

Уагит работеше по цял ден — къртеше жилата в забоя. Работата носеше пари. Работата и фасулът го правеха силен — силен като мечка.

Уагит изрева като мечка и накара всички около него да го зяпнат и да се разсмеят. Затуй Уагит изрева отново, надигна се и задрапа с пръсти във въздуха. Добра шега.

Скалън си приказваше с един друг — някакъв мъж с мазна кожена престилка. След малко той сръга Уагит с лакът и рече:

— Чу ли? Кралят ти дължи силари затова, че си убил халите. Девет силара. Богат ще станеш.

— А, той… нищо не ми дължи — отвърна Уагит, само че думите излязоха трудно, езикът му нещо беше надебелял. — Той… той ме повози на коня си.

— А бе дължи ти той — каза Скалън. — Това е стар закон, писан е преди той да се е родил, преди всички да сме се родили. Щом някой убие хала, може да отиде при краля и да си вземе един силар. Така един храбрец като тебе, даже да е с ниско потекло, може да стане рицар.

— О? — отвърна Уагит. Стаята вече сериозно се завъртя и той стисна натежалата си глава с ръце.

— А на тебе, виждаш ли, силари ще ти трябват. — Скалън се наведе към него. Лицето му беше покрито с прах от мините — беше се набил и в бръчките около очите му. — Ще ти трябват, за да ги продадеш. Сега ще имаш къща и земи и ще ти трябват някакви пари да се почнат нещата. Да речем, ще трябва да си купиш няколко хубави коня и карета. Може пък сега, като станеш богат, да поискаш да се ожениш за Андела.

Като го чу, Уагит вече не можеше да мисли за нищо друго. Андела продаваше ейл в хана в Силвърдейл. Най-хубавата жена на света. Всички го казваха.

— Мислиш ли, че ще ме вземе? — попита Уагит.

— Приятел — увери го Скалън. — Има едно нещо на тоя свят, в което съм сигурен: за достатъчно пари тая пачавра ще легне да спи и с шопар.

Уагит се ухили и се помъчи да си представи Андела, дълбоко заспала до една свиня. Обаче главата му се въртеше толкова лошо, че не можа.

— Тъй че давай — подкани го Скалън. — Да ставаме с тебе и да си съберем богатството.

— Не мога — отвърна Уагит. — Много съм пиян и не мога да вървя.

— Няма нищо — рече Скалън. — Ще ти помогна.

— Ама… не искам да изгубя нещо.

— Нищо няма да изгубиш — увери го Скалън. — Щото аз ще ти ги скрия силарите, при всички други пари, дето си ми ги давал да ти ги пазя.

Уагит го изгледа със замъглените си очи.

— Ти… ти сигурен ли си, че няма да ги загубиш? Веднъж ми загуби едни пари!

— О, това беше отдавна — рече Скалън. — Ама пак ги намерих, помниш ли? Върнах ти ги нови-новенички. Нали си купи ботуши с тях.

Ей това беше проблемът. Уагит не можеше да помни. Не можеше да си спомни Скалън някога да му е намирал пари. Не помнеше да е имал нови ботуши. Всичко забравяше. Даже си беше забравил истинското име. Хората не винаги го бяха наричали Уагит, ама си беше забравил истинското име.

— Да де! — каза Уагит, когато Скалън го вдигна на крака.

Излязоха от хана и яркото слънце ги огря. Скалън го подканяше:

— Хайде, момко. Раздвижи ги малко тия крачища.

Уагит трябваше да спре да се изпикае. Докато стигнат до палата на херцога, сякаш мина цяла вечност.

Стражите при портата май го познаха, щото му отдадоха чест с мечовете.

Такъв разкош не беше виждал в живота си. Никога не беше влизал в богатска къща. Херцогът имаше красиви картини и гоблени по стените. А в залата за приеми видя най-голямата камина, която бе виждал. Когато се появи един богат човек, Уагит целият се изчерви.

— Херцог Палдейн — изломоти той с благоговение.

Но дребният мъж с острата брада го погледна с хитрите си очи и каза:

— Не, херцогът е мъртъв. Аз съм шамбеланът му Галънтайн, замествам го. Разбирам, че сте дошли да поискате силари?

— Ъъ, да, ваше благородие! — отвърна вместо него Скалън. — Затуй е дошъл той — само да си вземе к’вото му се полага по право.

Тъмните очи на шамбелан Галънтайн гледаха строго.

— Значи си искаш даровете веднага? — попита Галънтайн.

— Ъъ, не, дарове той не ще — каза Скалън. — Засега си иска само силарите.

Галънтайн се усмихна.

— Така ли?

Скалън подбутна Уагит отзад и Уагит закима енергично.

— Предполагам, че приятелят ти ще ги продаде, за да ти купи ейл? — попита шамбеланът.

Уагит поклати глава.

— Не, той ще ги скрие добре, че да не ги открадне някой. Много добър скривач е.

Скалън отново го подбутна отзад и Уагит разбра, че му дава сигнал да каже нещо. Ама не знаеше какво.

Галънтайн се усмихна още по-хладно.

— Сър — каза той на Скалън, — вярвам, че ще можете да намерите вратата сам? Или трябва да викна стражите… да ви я покажат?

От гърлото на Скалън излезе ниско ръмжене.

— Не ми трябват стражите. — Бутна Уагит още веднъж отзад и излезе от стаята.

Уагит остана сам и изплашен. Сигурен беше, че Скалън е побеснял, ама истински побеснял. Понякога, когато Скалън побеснееше истински, го напердашваше здраво. Уагит реши, че веднага щом излезе през вратата, Скалън ще го чака отвън да го напердаши. Тревогата изби всички други мисли от ума му.

— Е — каза Галънтайн, — какво да правим сега с вас?

Уагит поклати глава. Разбираше, че нещо не е наред. Беше се държал лошо. Нямаше да си вземе нито силарите, нито земите. Но не можеше да се сети каква точно лошотия е направил.

Галънтайн го обиколи и го огледа, сякаш беше някое теле на пазара.

— Имаш едър кокал. Това е добре. И наистина си убил девет хали. Това значи, че имаш бързи движения. Я ми разправи, как точно ги уби онези хали?

— Ми, скочих им и ги фраснах по мекото място! — каза Уагит.

— Кой ти показа къде е мекото място на халата? — попита Галънтайн.

За своя собствена изненада, това Уагит го помнеше.

— Лъгби, Лъгби беше! Нарисува ми картина на земята и ми го показва много пъти.

— Несъмнено, когато халите дойдоха, твоят приятел Лъгби те е оставил да нанесеш първия удар — каза Галънтайн.

Виж, това Уагит не го помнеше със сигурност. Но сега като си помисли, май не му се беше налагало да избутва други хора, за да стигне до тях.

— Кажи ми, Уагит. Знаеш ли какво е смъртта?

— Ми, това е дето… лягаш да спиш и не се събуждаш.

— Добре. Знаеше ли, че халите може да те убият?

Уагит не отговори. Галънтайн май беше нещо ядосан, а Уагит не знаеше верния отговор. Само поклати тъпо глава.

— Значи твоите приятели са те тикнали пред халите и не са ти казали, че могат да те убият.

Уагит не помнеше някой да е споменавал такова нещо.

— Позволете да ви задам друг въпрос, барон Уагит: смятате ли, че можете да го направите отново?

— Да убия хали? Ами да.

Галънтайн го изгледа и кимна. Уагит беше улучил верния отговор!

— Да ви задам друг въпрос. Някога… мечтали ли сте да бъдете като другите хора? Чудили ли сте се какво ли ще е да помните неща, да знаете неща, които знаят и други хора?

Уагит закима.

— Това няма ли да е по-ценно и от злато?

Уагит не беше сигурен.

— Скалън каза, че трябва да си поискам силарите.

— Силарите сте си ги заслужили — каза Галънтайн — и можете да си ги получите. Но законът го разрешава само ако ги използвате в служба на своя крал. С други думи, ако ги вземете, ще трябва да правите каквото каже той.

Уагит се обърка. Сигурно се беше показало на лицето му, защото Галънтайн добави:

— Той ще поиска да убивате хали.

— О!

— Кралят не се разпореди как точно да постъпя с вас. Явно иска да ви възнаградя и наистина ми остави няколко силара, които да използвам както намеря за добре. Нашите владетели рядко даряват силари на глупци. Какво ще кажете, ако ви направя едно предложение: сега ще ви дам само един силар, един дар на ума, за да имате капацитет на обикновен човек. След това ще ви дам един кон и ще ви пусна да тръгнете след краля. Може да не бързате, вземете решението си сам. Ако пожелаете да бъдете рицар и да постъпите на служба при нашия владетел, може да получите още дарове.

Уагит не беше много сигурен какво му предлага Галънтайн. Много сложни думи използваше. „Капацитет.“

— Ще помня ли разни неща?

— Да. Отсега нататък ще можете сам да си криете парите и да си ги намирате, когато ви потрябват.

— И ще помня… как яздих на кон с краля?

— Сега помните ли го?

Уагит затвори очи и си го представи.

— Да.

— Значи ще го помните, докато сте жив — увери го шамбеланът.

Уагит толкова се възбуди, че загуби дар слово. Закима толкова силно, че Галънтайн се усмихна.

— Много добре, сър — каза му той с тон на искрено уважение.

После го отведе при облекчителя. Качиха се на кулата на цитаделата на Посветителите и го изчакаха да се приготви. Да надничаш през някоя амбразура беше все едно, че стоиш на планина. Езерото Донестгрий блестеше на утринната светлина.

По водната повърхност се поклащаха стотици лодки — с високи носове и кърми, — използвани за превозване на стоки, както и салове от свързани бъчви и подредени отгоре дъски. Уагит замаха с ръка на хората, но никой не му отвърна.

— Искам някой ден да се повозя на лодка — каза Уагит.

— Но не и с тези окаяни същества — каза Галънтайн. — Тези са най-болни от болните. Кралят ги евакуира по течението, на по-безопасни места. Заради въздуха е — заради проклятията на злата магесница. Снощи от тази гнилоч умряха много хора.

Уагит се вгледа по-внимателно: и наистина саловете и лодките бяха натоварени с ранени мъже и жени, хора, разкъсани от чудовищата или премазани от срутващите се камъни. Лежаха по саловете с окървавени превръзки или загърнати с одеяла. Видя и малки деца, и побелели коси на старци. Съжали ги. Но все пак му се искаше да се повози на лодка.

Облекчителят се махна и скоро дойде с един силар и един Посветител.

Старият схолар вдигна силара — тънка пръчка за жигосване, изработена от ръждивочервен метал — опря я на гърдите на младежа, предложил се да стане Посветител на Уагит, и запя с птичи глас. Уагит се унесе в песента, после му замириса на изгоряла плът и чу как Посветителят изплака от болка. Тогава облекчителят размаха силара из стаята. Пръчката остави след себе си диря от светлина, която увисна във въздуха и засия като огнена змия. Облекчителят продължи да пее с чуруликащия си глас, докато притискаше силара в рамото на Уагит.

И изведнъж Уагит се почувства добре, по-добре отколкото се бе чувствал някога. Силарът го изгори, но в същото време той усети как главата му избухна и цялата светлина се изля вътре в нея. В същия миг видя как очите на Посветителя се замъглиха и младежът се взря в него с уста, отворена като врата, отвеждаща към пусти стаи.

Уагит запомни всичко това до края на живота си.