Дейвид Фарланд
Родена магьосница (19)

Воини

В Индопал Небесните господари ги описват като хора с глави и криле на птици. Веднъж ходих дотам, за да видя костите на един Небесен господар, и открих, че е само един детски скелет, снабден с крилни кости на граак.

В Инкара над сушата по време на силни бури често прелитат морски грааци и легендите твърдят, че те са потомците на Небесните господари.

На север от Мистария, според народните приказки, чародеите на Въздуха могат да се превръщат по своя воля в птици — като най-вероятните форми са враните, бухалите и лешоядите.

Из „Описания на Небесните господари“ от сър Гариън Гъндъл

По обед барон Бекхърст беше изминал много път от хана „Червения елен“. Яздеше като насън — нито буден, нито заспал. Макар да яздеше кон, като затвореше очи, почти усещаше, че лети. Знаеше какво щеше да изпитва, ако имаше криле — досега на въздуха, напиращ под замаха на перата му.

Като дете, това бе една от най-любимите му фантазии, която го беше държала буден до късно нощем. Сега имаше чувството, че онези сънища са на път да се сбъднат.

Навсякъде, където се вслушаше, чуваше гласа на вятъра. Той шепнеше в сухите треви по полето. Говореше му ласкаво в пляскането на крилете на врана или в плясъка на флага, развят над някой хан.

— Само едно направи — шепнеше му гласът. — Убий кралица Силвареста и ще летиш.

На един кръстопът на двеста мили южно от Карис той спря в сенките на няколко стари сребристи брези край песъчливия бряг на една река.

Ято скорци прелетя на зиг-заг като облак над водата и накаца по едно мъртво дърво толкова нагъсто, че Бекхърст си помисли, че ще може да ги пипне, ако приближи. Допреди миг дървото беше голо и мъртво, а в следващия птиците облякоха всеки негов клон като листа. Пееха в дрезгав хор; вдигнаха се от дървото, направиха кръг и се върнаха.

Един скорец излетя от ятото и кацна на острието на пиката му. Килна глава на една страна и го изгледа отгоре. Примига и черните му очи му се сториха по-мъдри, отколкото можеха да са птичи очи.

— Благослови пиката ми, Велики господарю — промърмори Бекхърст.

Остави коня да се напие. Скорецът плесна с криле и отлетя. Сухите листа над него зашумяха едно в друго като хартия. Над полята на север затанцува ослепително златна светлина.

И ето че от юг се появиха двама рицари и подкараха към него. С тях дойде и попътен вятър, който пръскаше листата пред себе си, вдигаше прах под копитата на конете им, плющеше в пелерините им и в гривите на изплашените им коне.

Бяха едри мъже, като самия Бекхърст. И двамата носеха щитове и пики. И двамата имаха буреносни сиви очи. Щом се събраха, никой от тримата не проговори. Всички само седяха на седлата си, оставили конете си да се напоят, в очакване на сигнал. Край тях закръжи вихър като някакъв невидим звяр, спираше и поемаше ту насам, ту натам.

Изведнъж Бекхърст вдигна глава. Надуши деликатен парфюм, сякаш някоя изтънчена дама бе преминала през затворена стая.

— Кралицата не може вече да е далече — каза един от рицарите. — Още два часа напред.

— Лъхне ли вятърът, идва бурята — прошепна Бекхърст почти в молитва.

Вятърът духна силно, отвя листата от брезите и зарева като ранена мечка. Конете заподскачаха тревожно.

Като един, тримата рицари пришпориха бойните си коне на север. Към източника на миризмата.