Дейвид Фарланд
Родена магьосница (17)

Подмолни влияния

Мислите са нишките, които ни привързват към делата ни. Делата са въжетата, които ни привързват към навиците. Навиците са веригите, които ни привързват към съдбата ни.

За да избегнеш съдбата си, откъсни се от злата мисъл.

Надпис, изсечен на Западната стена на Двореца на слона в Мейгаса

Радж Атън препускаше към Картиш, изпълнен със смъртен страх и с чувство за цел.

Всичките му години труд — всичките му усилия да се превърне в Дар всечовешки — скоро щяха да стигнат своята кулминация.

Представяше си халите в Картиш, струпани както при Карис, с Владетелката на Долния свят, изгърбена над Руната на опустошението, и с легионите воини около нея. Образът го изпълваше с боязън.

Но много от най-добрите войски на Радж Атън също се намираха в Картиш. И той си представи рицарите, щурмуващи през равнината, воини, облечени в шафранови палта, с разветите им от вятъра пурпурни наметала и с пиките, забиващи се в чудовищата.

Щеше да е битка, която децата да слушат столетия наред, докато бащите им разказват сладкодумно вечер край камината.

Зората го свари да препуска надолу по склоновете на планините Хест. Утринното слънце бавно изпълзяваше и изпълваше пустинята Мътая със светлина. Призори пустинните пясъци добиваха розов цвят, прошарени тук-там с тънкия оттенък на най-светъл аметист от буйните потоци, обрасли с тучна растителност. На север се издигаха Хълмовете на Слонския сън — камъни с цвета на охра, струпани на грамади, които отдалече приличаха на пасящо слонско стадо.

На петдесет мили навътре в пустинята той забеляза група ездачи, пръснати по главния път, мъже в тъмни халати — Вакъз Фааракин с неговите а’келласи. От толкова далече въздушните течения и прахта по пътя затъмняваха гледката му.

Конят му беше изтощен. Дори и този едър жребец не можеше лесно да ги догони. Трябваше му отпочинало животно.

Вакъз и хората му яздеха към Саландар, а оттам щяха да препуснат към сърцето на Индопал. Там Вакъз щеше да потърси някой владетел, който би могъл да се опълчи срещу Радж Атън, всеки, който е затаил омраза или изменнически нрав, и да се опита да подтикне такива хора срещу него.

Радж Атън знаеше, че там ще може да смени коня си, но се чудеше дали ще е безопасно. Ако тези мъже се досетеха, че е по петите им, можеха да се опитат да му устроят засада. Саландар щеше да е подходящо място за това.

На утринната светлина той видя и балона на своите огнетъкачи — ярко петно, подобно на син граак високо във въздуха. Беше им наредил да го последват колкото може по-бързо, но те яздеха въздушните течения по-бързо, отколкото можеше да постигне конят му.

При тази скорост щяха да стигнат до Картиш преди него.

От планините пустинята изглеждаше гола и безжизнена. Но когато навлезе в долините й, животът се разкри навсякъде. Козодои прелитаха между сенчестите дървета по хълмовете, сивите им криле пърхаха плавно, докато птиците улавяха разлетелите се в утрото мушици. Планински овце прибягваха на пътя му, прескачайки кафявите камъни. Птици с огненочервени опашки се вдигаха на ята от речното русло.

Макар да се намираше на границата на пустинята, през зимата често от прохода се стичаха потоци и във всяка планинска гънка растяха гъсти дървета.

Радж Атън винаги бе обичал пустините на Индопал.

Подмина селцето Харик и спря край един кладенец, та няколкото жени, облечени в бял муселин и със зелени шалове, да извадят вода за него и коня. Конят не беше неговият, доспехи нямаше и държеше качулката на дългото си наметало придърпана ниско над лицето. За един случаен наблюдател щеше да прилича на безименен благородник. С опасните а’келласи пред себе си предпочиташе да е така.

Чак когато жените зърнаха лицето му под дълбоката качулка, го познаха и взеха да се умилкват.

Селото беше почти празно, защото по това време на годината много от планинците се местеха на юг за зимата, следвайки Стария път на подправките навътре в Индопал.

Но за тези, които оставаха, бе време за празненства. Събирането на реколтата беше в разгара си и животът изглеждаше добър.

Скоро стигна до Саландар, с неговите бели, здрави като камъни кирпичени стени. Извади бойния си чук и продължи с едната ръка на дръжката му — оглеждаше се изпод качулката за някакъв признак за засада.

Пазарите бяха пълни с продавачи: мъже с плетени кошници, пълни с шамфъстък, бадеми, суха бакла, грах, леща, ориз и земни ябълки. Други продаваха подправки: кимион и затар, сусам и кориандър, бахар и шафран. Стари жени носеха на главите си кошове, пълни с варени яйца или с туршии с ряпа, или с маслини и лимони. По куките на месарските сергии висяха окачени за краката одрани животни. Продаваха се и гълъби и земни катерици.

Улиците бяха пълни с народ. Номадски жени от недрата на пустинята с яркоцветни плетени шалове се пазаряха за стока. Продавачи с камили хвалеха товарите си. Щъкаха деца. Млади мъже и жени стояха присвити в сенките на сергиите и свенливо се държаха за ръце. Продавачи на ката държаха на вързопи тревите си и ги продаваха вцепенени и със замъглени очи. Старци играеха шах край пътя и си вееха с палмови листа. Богати мъже с окичени със скъпоценности тюрбани закусваха по терасите над широките улици, обслужвани от красиви жени.

Червени кокошки кудкудякаха по улиците, а над градините на всяко имение кръжаха бели скални гълъби.

В Саландар като че ли всичко си беше наред.

Не забеляза никакъв а’келлах и се приготви да мине през улиците, без да привлича внимание.

Спря при укреплението, за да смени коня си и да се разкрие. Разпита за Непобедимите местния вожд, жилав индопалец, казваше се Бопанастрат. Бопанастрат беше опитен човек, служил добре на Радж Атън… от разстояние.

— Преди час минаха няколко Непобедими и взеха свежи коне. Водеше ги Вакъз Фааракин.

— Каза ли по каква работа е?

Бопанастрат поклати глава.

— Каза, че отиват към Мейгаса. — Бопанастрат се приведе и зашепна, сякаш се боеше да изрече високо някаква тайна. — Разправят, че в Картиш става нещо лошо. Помислих… — Смигна с лявото око да покаже, че знае как се пази тайна.

Радж Атън, изглежда, настигаше Вакъз Фааракин, но той все още беше на един час пред него. Все още не можеше да отгадае намеренията му. Напълно възможно бе да е излъгал Бопанастрат. Вакъз беше знаменателно име. Означаваше „Кършача на вратове“. Сред а’келласите това беше колкото име, толкова и титла. Щеше да е сериозен противник.

Радж Атън се съмняваше, че ще може да спре а’келласите. Ако се опиташе да ги хване, щяха да се пръснат като яребици, бягащи от сокола. Можеше да спипа един-двама, но останалите щяха да му се изплъзнат.

Подозираше, че приказките им ще имат тежки последствия. Радж Атън беше завладял всички държави в Индопал, но някои от тях бяха под властта му едва отскоро — по-малко от година. Бяха като диви, още необяздени жребци. Ритаха и хапеха, докато ги пришпорваш.

Щяха да горят от нетърпение да отхвърлят властта му, а Вакъз Фааракин щеше да е подходящият им предводител.

Но освен това трябваше да мисли и за „бедата в Картиш“. Щом и владетелят на този далечен външен пост бе научил за нея, колко ли лошо бе положението там?

Закуси нетърпеливо, докато чакаше Бопанастрат и дузината подсилени войници да се приготвят за път. Нагостиха го с яхния от гълъб с лук, сливи, шафран и джинджифил.

Поседя малко и почна да разтрива лявата си китка. Чувстваше някаква тъпа болка в ръката. Замисли се как я е наранил, но не можа да си спомни.

Подозираше, че още е жив не само заради многото взети дарове.

Замисли се за огнетъкачите в техния балон, яхнали източния вятър по-бързо от неговия кон. Бяха го поканили да се присъедини към тях, да стане един от тях.

Скоро, придружен от Бопанастрат и още дузина мъже, Радж Атън препусна на север през номадски табуни и села, наречени на клановете, които ги обитаваха — Исгул, Канаат, Зелфар.

По това време на годината пустинята оживяваше. Малки цветя поникваха при всяка дъждовна капка, а преди три дни беше валяло. По пустинната трева разцъфтяваха букети цветове и повърхността се покриваше с бял килим.

Птици имаше навсякъде. Яркожълти пчелояди прелитаха над земята като огнени лястовици и кацаха сред цветята. Калугерици притичваха на пътя му с кокилестите си крака, преструвайки се, че са със скършени криле, за да го отвлекат от гнездата си, и изпълваха утрото с жалното си „пюит, пюит“. Хиляди пясъчни яребици стояха накацали край бреговете на потоците, отдалече приличаха на обли, нашарени с петънца камъни, докато не се разхвърчаваха в небето.

Навсякъде, накъдето обърнеше очи Радж Атън, илюзията, която бе видял отдалече — че пустините на Мътая са голи и безжизнени — се разпръскваше.

Той спря при укреплението в Максист, за да смени конете с камили и разпита местния главатар за Вакъз.

Главатарят отговори предпазливо:

— Видях хората, които търсите. А’келласите напуснаха селото само преди половин час. Някои тръгнаха с камили на юг, други взеха коне и поеха на северозапад.

— Колко тръгнаха на юг? — попита Радж Атън.

— Дванайсет души, о, Светлина на вселената.

Радж Атън прехапа устна. Беше вече само на половин час зад тях. Ако побързаше, можеше да ги догони.

— Дай ми най-добрите си подсилени камили.

— Господарю — промълви колебливо мъжът и на лицето му се изписа тревога. — Салаам.

— Мир — успокои го Радж Атън.

— Камилите, които ми останаха, не са достойни за вас. Ездачите, които търсите… те взеха най-добрите ми животни, че и повече взеха, да ги сменят.

Радж Атън кипна.

— Има ли някой търговец в града, от когото да взема камилите, които ми трябват?

— Ще събера най-добрите животни в града — увери го мъжът. — През това време седнете на трапезата ми, яжте до насита. Отдъхнете.

Местният владетел взе един кон и препусна извън крепостта. Верен на думата си, скоро се върна с тринайсет подсилени камили.

— Простете ми — рече той, щом скочи от коня си. — Това са най-добрите, които можах да намеря. — Падна по очи и белият му тюрбан омете земята.

Беше позата, с която човек поднася живота си заради проявено неблагоразумие.

„Мъдър е — помисли Радж Атън. — Ако бях ядосан, щях да наредя да го изтезават до смърт. Така ме изкушава да го довърша бързо.“

— Ти ми служиш добре — каза Радж Атън и прие животните.

Заповяда на главатаря да вземе осемдесет души на коне и да ги поведе на северозапад, за да изловят бандата Непобедими, тръгнали натам.

Жалко, че не знаеше в каква посока е заминал Вакъз Фааракин. Излезе от градчето и се опита да улови миризмата на Вакъз. Но вече яздеше камила и до него имаше още дузина мъже, така че по смътните миризми във въздуха не можеше да разбере с коя група е тръгнал.

Радж Атън не можеше да го остави жив. Нито можеше да си позволи да си губи времето с гонитбата му.

На юг, реши накрая той. Вакъз щеше да тръгне на юг към Таиф или Ейвън, където а’келласите се радваха на най-голямо уважение.

Радж Атън поведе хората си на юг през пустинята, през стария Индопал и към Картиш.

Първата стъпка беше лесна. Земята беше равна и твърда.

В края на пустинята растяха баобаби, издигаха се криви и величествени към небесата. В определени сезони през този район мигрираха огромни стада антилопи и газели, но в края на есента само бели кости красяха земята. С приближаването на конниците щраусите и лешоядите се разбягваха.

Минаха през разкаляната река Делуун. Всички водни корита нататък се оказаха пресъхнали. Толкова далече на юг не беше валяло.

Кладенците при Казър и Макаранг бяха сухи. Вода намериха чак когато видяха камили, вързани до червена шатра, кацнала под един баобаб на половин миля от пътя на кервана.

Баобабът имаше трийсет стъпки широк ствол и някакъв предприемчив търговец го беше издълбал. Кухината съдържаше глинени щерни с драгоценна вода.

Като видя тринайсетимата мъже, яздещи през пустинята, търговецът стана неспокоен. Само най-жестоките мародери щяха да дръзнат да откраднат водата на човек, но най-лошите мародери понякога пътуваха точно по този път.

Когато Радж Атън приближи, той сложи ръка на кивара си и го изгледа с очи, кафяви като зрели бадеми. Беше стар мъж, с изрядно подрязана брада. Старецът се поклони.

Радж Атън го поздрави, като се постара да го успокои:

— Салаам. Пътят е сух, а многото пари ми натежаха.

— Позволете да облекча товара ви, о, благородни пътнико — отвърна търговецът с доволна усмивка, — а вие се напийте до насита.

Радж Атън слезе и седна под сянката на баобаба. Извади едно сребърно шишенце, което си беше взел от Саландар. Беше пълно с лимонов чай, подсладен с мед от утринна иглика.

Като прелюдия към разговора предложи от чая на стареца, защото според старата поговорка „В пустинята пиенето трябва да идва преди жаждата, а доверието — преди приятелството.“

Отначало побеседваха за поезия, за времето, както и за здравето на сестрата на стареца. Мъжът явно позна Радж Атън и показа със сърдечното си поведение, че той също е от знатен род.

— Дванайсет души минаха преди малко от север, нали? — попита накрая Радж Атън.

— Да, мъже от А’келлах, бързаха много — каза старецът. — Държаха се грубо.

— О — каза Радж Атън, опасявайки се, че е задал въпроса преждевременно, че е нанесъл обида. — Бързащите хора рядко са учтиви. Казаха ли накъде отиват?

— Отиват на юг, да вдигат Атваба — каза старецът. — Разгневени са на нашия възлюблен господар.

— Нима? — попита развеселено Радж Атън. Търговецът се оказа изключително вежлив с преструването си, че не го е познал. — Какво казаха?

— Дано езика ми отрежат, преди да съм повторил тези приказки — възкликна търговецът.

— Тайната ще остане с мен.

— Разправят, че Радж Атън, благословено да е името му, е нарушил сключен мир и се е опитал да убие Земния крал, който му е роднина по брак.

Радж Атън се усмихна широко.

— Сигурен съм, че е недоразумение. Като срещна тези мъже, ще го изясня.

— Дано вятърът ускори ездата ви — каза старият търговец.

— Кажи ми, Вакъз Фааракин беше ли с тях?

— Не мога да кажа — отвърна търговецът. — Името го знам, но тези хора не си казаха имената.

Радж Атън кимна замислено. Можеше да си представи как а’келласите ще си разправят версията. Щяха да описват Земния крал като силен водач, съперничещ на властта му. Ако в битката при Картиш нещата тръгнеха зле за Радж Атън, това само щеше да подкрепи тази гледна точка.

Сред простодушните хора обвиненията в несправедливост щяха да създадат проблеми. Но толкова близо до Деяз хората щяха да отхвърлят подобни обвинения. Роднина по брак в тази страна все пак се смяташе за чужд.

Но другаде… „Вижте — щяха да кажат каифите. — Нашият господар се бие на страната на халите в Мистария, а в същото време халите разкъсват Картиш. Радж Атън се бие срещу своя роднина! Той какво е, човек ли е, или хала?“

Това щеше да е сериозно обвинение в умовете на младите и простодушните.

В най-добрия случай някои каифи щяха да се възползват от повода и да искат „оправдания“ — подкупи в злато, силари и подправки.

Но за онези, които жадуваха да отхвърлят властта му, никакви оправдания нямаше да са достатъчни.

Бопанастрат и другите Непобедими напоиха камилите. Радж Атън изведнъж се сети, че всъщност няма никакви пари. Обикновено за такива неща се грижеше Фейкаалд.

Отиде да се качи на камилата си и каза на Бопанастрат:

— Плати на човека.

— Ваша воля — отвърна главатарят.

Това, което последва, стана толкова бързо, че Радж Атън нямаше време да го спре. Старецът се надигна от мястото си и изтупа бурнуса си от прахта, готов да си вземе парите, а Бопанастрат извади кивара си и му клъцна гърлото.

Той се олюля три крачки назад, обърна се към баобаба и се срути на колене. Смъкна се към ствола на дървото по очи и от врата му бликна кръв.

— Какво? — извика Радж Атън. — Защо направи това?

— Беше груб, Велики — отвърна Бопанастрат. — Поиска пари. А трябваше да се чувства поласкан, че дава вода на своя крал.

— За такъв ли ме мислиш, да убивам невинни старци сред пустинята? — попита Радж Атън. Бопанастрат замълча. — Не сме в Роуфхейвън — изрева Радж Атън. — Това са мои хора.

— Салаам — помоли се Бопанастрат и сведе глава. — Простете ми. Не знаех, че толкова ще ви е грижа за един безполезен старец.