Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizardborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-415-4

История

  1. —Добавяне

Начален урок по магьосничество

Хората наричат четирите сили Земя, Въздух, Вода и Огън. Тези названия са съвсем добри за простосмъртните, но само магьосниците знаят истинските им имена. Ние ги назоваваме само в час на превелика нужда и понякога за своя гибел.

Откъс от „Детски учебник по магьосничество“, от Учителя край камината Кол

Студеният вятър я шибна през лицето и Ейвран стисна здраво седлото. Подсилените коне препускаха в галоп на юг през хълмове, зелени като изумруд, и под синьо небе, нашарено като мрамор с перести облаци.

Бинесман я беше сложил пред себе си — тя се бе сгушила в топлото му наметало — и я държеше грижливо, прегърнал я през кръста със силната си ръка. Беше се побоял да я остави да язди сама на бърз кон.

На нея това й се струваше смешно, защото едва петгодишна беше яздила граак по време на силна буря, в която вятърът се мъчеше да я издуха, а мълниите бляскаха сред облаците отдолу. Граакът се бореше с въздушните течения с такова усилие, че понякога крилете му се огъваха. Трудността на такова изпитание можеше да разбере само друг небесен ездач и немалко храбри рицари щяха да напълнят гащите, ако го преживееха.

Все пак се радваше, че язди с чародея. Никога досега не беше пътувала с толкова много хора и въпреки опасностите, дебнещи по пътя, се чувстваше много по сигурно. В авангарда я пазеха сурови Владетели на руни с пики на гърбовете, а в ариергарда — гиганти главанаци.

А най-много се радваше, че с нея е Пролет, защото Ейвран първа беше намерила зелената жена. Една частица от ума й все още изпитваше отговорност към нея, макар вече да знаеше, че Пролет е вайлд. И също така Ейвран се радваше и че Йоме е тук. Като небесен ездач, тя рядко бе общувала с други жени.

Подсилените коне препускаха, копитата им тътнеха в ритъм по сухия път, броните подрънкваха като музика.

За Ейвран язденето на кралски подсилен кон беше почти все едно че отново е яхнала граак.

Бинесман мълчеше. Изглеждаше уморен.

— Боренсон наистина ли ще се изцери? — попита Ейвран.

— Надявам се — отвърна чародеят. — Лечението на рана на плътта е дреболия. Възвръщането на част от тялото изисква по-голяма магия и си има тежка цена. Но за истинското изцеряване, каквото му е нужно на него, за изцеряването на сърцето, е необходимо пострадалият също да желае да се изцери.

— Трудно ли е да се лекува такава рана?

— Много трудно — каза Бинесман. — Почти невъзможно. Но ние бяхме на място с голяма земна сила, и с вайлд с нас. В друг ден и на друго място изобщо нямаше и да се опитам. — Отново замълча.

Носеха се като вихрушка през села, които Ейвран беше виждала само отдалече, от въздуха. За Гаринов зъб например винаги беше мислила, че е само някакво благородническо имение, със странно оформени нивя и няколко скупчени постройки северно от Планините на утехата. Но на земята, при ярко греещото слънце в началото на есента, се оказа, че кипи от живот. Постройките включваха и един висок хан с бяло варосани стени и зелени стрехи, с кошници с цветя под всеки прозорец. Полята със странна форма се оказаха лозя и ливади сред ниските хълмове, около които течеше син поток, в който се къпеше небето, и черни лебеди плуваха на повърхността му. А владетелското имение бе толкова красиво, че дъхът й секна.

След това окончателно оставиха зад гърба си хълмовете и навлязоха в долини с имена като Зърното, Подветреника и Заслона — истински оазиси на живот в есенните поля, по които растяха диви чернооки тиганици, по-високи от дете. Хареса й как се скланят под вятъра жълтите им цветове с техните тъмни лица.

Свитата взимаше по цели трийсет мили на час, придвижваше се толкова бързо, че великаните в края на колоната едва смогваха да издържат. Пръхтяха и пъшкаха, по някой излайваше гърлено, но не спираха дългите си отскоци. Често изоставаха, но ги догонваха при всяко спиране на конете за отдих.

През една от тези почивки Ейвран започна да скубе семенцата, поникнали по маншетите на халата й.

Бинесман я плесна добродушно по ръката.

— Престани.

— Защо?

— Пониква ти магьосническият халат — обясни той. — Ще те пази от слънце и огън, от вятър и студ. Където и да си, сред горите или по открити поля, денем или нощем, той ще те пази.

Ейвран погледна ръкава на халата на Бинесман. Там приличащите на корени нишки бяха с червеникав оттенък, с цвета на кленови листа наесен. Не можеше да разбере дали изобщо има някакъв плат под тези нишки. Нито можеше да си представи, че ще са кой знае каква защита срещу нечии втренчени очи.

— Зверомайстор Бранд казваше, че раста бързо. Какво ще стане, като стана много голяма за халата си?

— Никога няма да станеш много голяма за него. Той расте с теб и винаги ще ти е по мярка.

— Дано поне да изглежда по-добре от твоя — каза Ейвран. — Без да се обиждаш, но е торбест, някак. Бих искала да нося нещо по-хубавко.

Бинесман се засмя.

— Сигурен съм, че когато порастеш, ще ти завиждат всички Земни пазители.

— Е — попита го Ейвран, — кога ще почнеш да ме учиш как да правя заклинания и други работи?

— Ами, по-подходящо време от сега едва ли ще се намери — отвърна той. — Това ще те пази от Огъня. — Бинесман нарисува руна на ръката й. Слънцето, което като че ли я заслепяваше през последните няколко дни, веднага изгуби изгарящия си блясък и лъчите му вече не я изгаряха. — А това ще те пази от Въздуха. — Нарисува втора руна. Ейвран дори не бе забелязала през последните няколко дни колко хаплив е станал вятърът, понесъл сякаш зимата. Но изведнъж той се превърна в нежен полъх. Ейвран повтори фигурите по себе си.

— Мисля, че засега толкова стига — каза Бинесман. — По-нататък ще те науча на още руни и заклинания.

Скоро след като подновиха ездата, стигнаха мъртвите земи, обкръжаващи Карис. На хоризонта се виждаше грозна тъмна черта и на Ейвран й се дощя да не ходят натам. Сякаш животът там беше изтръгнат от почвата. Камъните по ридовете отпред приличаха на кости, оголени от умиращата Земя, като белите кокалчета на ръката на прокажен, показващи се под гниещата кожа и плът.

Ейвран се беше надявала никога вече да не види Карис, дори в кошмарите си, но ето че сега яздеше право към него.

Бинесман извика на Габорн:

— Ваше величество, може ли да спрем за малко?

Габорн не попита защо. Виждаше грозната линия отпред. Пък и конете трябваше да попасат.

— Войска, спри! — извика той.

Конете веднага се пръснаха да пасат, а гигантите налягаха по земята задъхани.

Бинесман се отдалечи към един хълм на половин миля на запад. Вайлдът яздеше до него. В подножието на хълма чародеят спря край един поток и остави конете да попасат и да се напоят.

— Вие можете да останете тук, ако искате — каза той на Ейвран и вайлда.

Изкачи се на хълма и застана под един огромен дъб. Поклони се към опустошените полета и вдигна с две ръце тоягата си. Ейвран го чу да реди някакви заклинания, но вятърът отнасяше думите надалече.

Това продължи дълго, но като че ли не се случваше нищо. След това тя видя една тънка ивица зелена мъгла, която сякаш се изсипваше от тоягата му и вятърът я понасяше като семенца на полен.

Зелената жена беше отишла при потока. Коленичи във водата, улови една мряна, вдигна я високо и я огледа с любопитство. След последната им среща някой я беше облякъл и сега зелената жена носеше кафява риза, зелени гащи и кожени ботуши. Но над всичко това се беше загърнала в голямото наметало на Роланд от меча кожа. Облеклото й придаваше малко по-човешки вид.

Но Ейвран знаеше, че всичко това е илюзия. Тя си беше вайлд. Бинесман я беше направил, както един дърводелец би направил дървена кукла. Беше я изваял от камъни, дървесна кора, и от земна кръв. Беше й вдъхнал по някакъв начин живот и я беше направил, за да бъде воин.

— Какво прави Бинесман? — попита Ейвран.

Пролет вдигна очи към нея, проследи погледа й, видя чародея и примижа.

— Не знам.

Ейвран я изгледа. Бързо се учеше. Допреди няколко дни можеше само да повтаря няколко думи. Сега вече можеше да отговаря на няколко елементарни въпроса.

— Пролет — попита Ейвран, — тебе страх ли те е?

— Страх? — учуди се вайлдът и килна глава на една страна. Пусна мряната във водата и изгледа Ейвран.

— Да те е страх — обясни момичето. — Това е чувство. Сърцето ти почва да бие силно, а когато много те е страх, се разтреперваш. Чувство, което идва, когато разбереш, че ще се случи нещо много лошо.

— Не — каза Пролет. — Не страх.

— Не те е страх дори когато се биеш с хали?

Пролет поклати глава с израз, който говореше, че е съвсем объркана.

„Може би изобщо няма чувства“ — помисли Ейвран. Никога не беше я виждала да плаче или да се смее.

— Чувстваш ли нещо? — попита тя. — Като спиш, сънуваш ли?

— Сънува?

— Виждаш ли разни неща, като затвориш очи?

Зелената жена затвори очи.

— Не. Не вижда.

Ейвран се предаде. Искаше да се сприятели със създанието, но вайлдът едва говореше.

Започна разсеяно да я учи на още няколко думи.

Бинесман приключи, поклони се отново към мъртвите полета и заслиза от хълма.

Нищо не се промени. Земите на юг си оставаха все така опустошени.

Но промяната, настъпила с Бинесман за тези няколко минути, беше смайваща. На челото му бяха избили едри капки пот и той трепереше от умора. Смъкна се до потока и дълго пи. Толкова силно се тресеше, че Ейвран се уплаши, че няма да може да се изправи сам на крака.

— Какво направи? — попита го тя.

— Земята тук е жестоко прокълната — промълви Бинесман, — с болести и напасти, с гнило и с отчаяние. Трябваше й благослов.

— Не успя ли?

— Да не успея? Глупости! Някои магии действат бавно. Ползата от това заклинание едва ли ще се види изцяло до един-два века.

Потупа я по главата.

— Бинесман — каза Ейвран. — Твоят вайлд може ли да сънува?

Чародеят се намръщи.

— Да сънува? Не, не мисля. Може би ще сънува храна, лов. Но нищо повече.

— О! — отвърна разочаровано момичето.

— Не трябва да мислиш за нея като за личност.

— Надявах се да станем приятелки.

— Това би било опасно.

— Искаш да кажеш, че може да ме нарани?

— Не — отвърна чародеят. — Всеки случай не нарочно. Тя ще те пази, само че няма чувства… о, виж какво направи. Накара ме да нарека едно „то“ с „тя“. Вайлдът можеше да получи всякаква форма. Можеше да прилича на ходещо дърво или да добие форма на змия. Но аз бях призован да защитя човечеството и затова предполагам, че формата на моя вайлд е съвсем подходяща.

— Значи нищо не може да чувства? — попита Ейвран.

— Глад, болка — да. Може би още няколко прости неща. Но това същество никога няма да ти стане приятел. То е като сьомга, плуваща срещу течението. Ще изпълни предназначението си — ако имаме късмет, — след което срокът му ще изтече. Трябва да свикнеш с тази представа. Няма да те покани на чай.

— О!

Ейвран не му каза това, което си помисли: че Пролет е измамена, че това не е честно.

Качиха се на конете, върнаха се при групата с Габорн и скоро потеглиха.

— Край със заклинанията за днес — каза Бинесман. — Вместо това ще си поговорим. Пътят към магьосничеството — почна той нравоучително — е път към Силата. Но този път никак не е лесен. Наистина ли искаш да тръгнеш по него?

— Че откъде да знам?

— Мно-о-ого хитро. Трябваше да го очаквам от едно глупаво дете. — Бинесман помисли малко. Ейвран разбра, че никога досега не е размислял как да предаде тази тема. — Ще се опитам да ти го обясня по друг начин. Твоят път, както подозирам, ще е тежък, пълен с опасности. Готова ли си да предприемеш такова пътуване?

— За Долния свят ли говориш? — попита Ейвран. — Искаш да дойда с теб и Габорн? — Ейвран не искаше да ходи там, в най-мрачното от всички мрачни места.

— Може би — каза Бинесман. — Моят вайлд ще има нужда от храна, а храната му е там.

— Знам — отвърна Ейвран. — Аз също изпитвам глад за кръв. Снощи се бях натъпкала, но вече отново съм гладна. Чувствам, че никоя храна, която ям, не може да ме задоволи. Искам да кажа: мога да ям месо, да ям трева, но нищо не ме насища. Все едно че ям въздух. Не мога да си представя какво ще е, ако това продължи дълго.

Пролет яздеше един сив жребец до тях — седеше на седлото, сякаш беше родена на кон. Чу Ейвран да говори за храна и рече:

— Кръв, да!

Бинесман слушаше замислен. Този негов навик й допадаше много.

— Много е странно — промълви той по едно време, — че наред със силите, които притежаваш, изпитваш глад за хали. Но знаеш ли, човек може да потиска желанията си. Не си длъжна да ядеш хали. Земята няма да те принуди да й служиш. Ако потиснеш желанията си, те ще се махнат. Но разбира се, така ще загубиш силите, произтичащи от подчинението на този подтик.

— Като Габорн ли?

— Като Габорн.

— И желанията вече няма да ми досаждат?

Бинесман поклати глава и рошавата му брада се отърка по врата й.

— Не съм сигурен. Определено ще намалеят, но от време на време ще ти досаждат. Мисля, че ще ти досаждат до последния ден в живота ти. Може винаги да жадуваш за малко халска кръв и ще се опитваш да си представиш какво би било, ако си тръгнала по този път към силата. И може би ще се чудиш в какво си щяла да се превърнеш. Но така е с живота. Щом си изберем някакъв път, трябва да изоставим другите.

— Бранд често казваше, че животът трябва да е пътуване, а не крайна цел — отвърна Ейвран. — И че човек трябва да се наслаждава на самото пътуване.

— Хм… Мнозина мъдреци биха се съгласили с това, но не мисля, че трябва да залагаме на едното или на другото, на пътуването или на целта. Животът може да е и двете.

— Та какво трябва да направя, за да стана магьосничка? — попита Ейвран.

— Всъщност то е много просто — каза Бинесман, — въпреки че обикновено сме склонни да го описваме по-сложно, отколкото е необходимо: ние придобиваме сила чрез служене. Аз служа на Земята и в отплата тя също ми служи.

— Лесно звучи.

— Така ли? — попита Бинесман. — За повечето е невъзможно, а за тези, които изобщо успяват да се справят, е много трудно. Затова чародеите, които си заслужава да ги спомене човек, се броят на пръсти. Но какво пък, за теб може наистина да се окаже лесно. Затова на дланите ти се появиха дъбови листа, а по наметалото ти изникнаха корени, и вече придобиваш сили, които други никога няма да овладеят.

— Но какво съм направила за Земята? — попита Ейвран.

— Представа нямам — отвърна Бинесман. — Грижила си се за грааци. Дали пък това не е било службата ти? Освен това си спасила моя вайлд, когато е паднал от небето.

Ейвран не мислеше, че точно тези две неща са били съществените.

— Я да те попитам, някога да си виждала нередни неща по Земята и да си се опитвала да ги поправиш?

Ейвран закима утвърдително.

— Разкажи ми за първия път — каза Бинесман.

— Бях малка…

— Колко малка?

— Не знам. Може би на две или три години.

— Продължавай.

— Мама ме беше взела със себе си на реката, да й помогна с прането, и видях един храст. Не знам какъв беше. Никога не бях виждала като него, нито преди, нито след това. Но по него лазеха едни гнусни тлъсти зелени гъсеници и го ядяха. Затова ги избих.

— Всичките ли?

— Всички, които можах да намеря. Повечето ги избих още първия ден. Мама ме хвана и ме накара да се прибера. Но по-късно се измъкнах и ги излових всички.

— И как го прие твоят храст?

— Ами добре — отвърна Ейвран. — Порасна голям, и когато се появиха червените му плодчета, засадих няколко. Сега като него има още, навсякъде около замъка Хейбърд.

— Предполагам, че с това дело — каза Бинесман — си извършила голяма услуга на Земята. А сега ми кажи за халите. Какво виждаш, когато ги видиш?

— Виждам… същата злина — каза Ейвран. — Когато почнаха да извират на хълмовете към замъка Хейбърд и небесата се изпълниха с грий, и от краката им земята затътна… беше нередно. Изглеждаха не на място.

— Искаше ли ти се да ги избиеш? — попита Бинесман.

— Знаех, че ще убият Бранд и моята приятелка Хедър, и всички, които познавам. Но всъщност не исках да ги избия. Исках просто да се върнат там, където им е мястото.

— Мисля — каза Бинесман, — че може това да ти е съдбата, стига да я избереш — да помогнеш да бъдат върнати където им е мястото. А може би това вече е съдбата ти и няма как да се избегне.

Ейвран изпита страх.

— Но аз съм още малка.

— Малка, но с неестествен апетит към халски мозъци — изтъкна Бинесман. — И с потенциал да станеш Земен пазител.

— Добре де, какво означава да си Земен пазител?

— Можеш да станеш закрилница на Земята. Животът ще стане главната ти грижа — да пазиш и отглеждаш дребните и безпомощни същества на този свят.

— Като мишки и растения ли? — попита Ейвран.

— Или човеци — отвърна Бинесман.

— Никога не съм мислила за хората като за малки и безпомощни.

— Децата рядко го виждат по този начин — отвърна Бинесман. — Но след като вече си видяла хали, би трябвало да си поумняла. Имало е времена, преди много векове, когато хората са живели на глутници и са се крили от халите. Живели сме в горите като сърни, наплашени, винаги присвити и треперещи. Дори и сега лесно ни обхваща ужасът и хората благоразумно предпочитат да бягат, вместо да се бият.

— Но с времето човекът открил как да изравя метал, за да кове от него оръжия от мед и желязо, как да вдига крепости и как да води война, в съдружие с други като него — продължи той. — Кръвният метал и даровете направили човека равен на всеки хищник и го издигнали до ранга на Владетел на Горния свят. Затова сега е лесно, като видиш един Владетел на руни, да си въобразиш, че нищо друго не може да бъде толкова могъщо и толкова изкусно като човека. Но нищо не може да е по-далече от истината.

Ейвран дълго мълча замислено, после попита:

— А ти откога знаеш, че човечеството е в беда?

Бинесман поглади брадата си.

— Разбрах, че идват мрачни времена, още преди векове. Човечеството нямаше нужда от защитник, хората не се нуждаеха от Земен пазител, който да се грижи за тях, от много хиляди години. Но когато чух Земята да шепне името ми, когато за пръв път изпитах подтика да закрилям и отглеждам човечеството, разбрах, че ни предстоят тъмни времена. Допреди да видя руините на Карис, представа нямах колко тъмни може да се окажат.

— Ама така ли става? — попита Ейвран. — Просто чуваш Земята да те зове? Ти така ли разбра какво трябва да правиш?

— Не е звук, който се чува от човешки уши — каза Бинесман. — По-скоро е като трепет, знание, което те пронизва до костите. Изведнъж човек просто узнава… всичко: защо съществуваш и как си свързан със Земята, и какво си длъжен да правиш.

Бинесман не можеше да скрие какво изпитва. Мигът, в който за пръв път беше разбрал целта на живота си, в който бе почувствал връзката си със Земята, наистина трябваше да е бил велик. Звучеше пленително.

Ейвран изпита копнеж.

— А ти, струва ми се, ще бъдеш призвана да закриляш зверовете. Изглежда, че ги обичаш повече от растенията или минералите. Чувала си за Алвин Жабешкия господар, нали?

Ейвран се засмя. Смешките за Алвин Жабешкия господар бяха любимите й приказки за приспиване като малка.

— Е, той наистина е съществувал — каза Бинесман. — Наистина е живял в блатата при Калънбий. И когато тресавищата изсъхнали за шест години, той събрал всички жабешки яйца, които могъл, и ги прибрал в кладенците на Бракстън, с което, разбира се, подлудил жителите му. Представи си да трябва да изловиш сто попови лъжички от канчето всеки път, когато ти се допие вода.

Ейвран се изкикоти, но и малко се уплаши. Ами ако Земята я призовеше да се грижи за нещо толкова гадно като жабите?

— Той наистина ли е подскачал като жаба и е ловял мухи с език?

— Ти как мислиш?

— Смятам, че тази част са я измислили.

— Мисля, че си права — каза Бинесман.

— Значи — попита тя боязливо — човек просто научава? Просто се събуждаш един ден и знаеш какво ти е отредено да спасяваш?

— Не винаги е толкова лесно — рече Бинесман. — Всичко е взаимно свързано. Понякога, за да спасиш нещо, трябва да оставиш друго да загине. Например… хора — подчерта Бинесман и погледна към Габорн. — На Габорн му беше даден дар, способността да Избира хора и да спаси семената на човечеството в тъмните времена, които идат. Но не му беше заповядано да спаси всички хора. Затова той се опита да Избере най-добрите. По същия начин, може да дойде време, когато ще трябва да избереш да спасиш нещо, като в същото време ще изоставиш друго.

— Надявам се, че ще мога да се грижа за грааците — замислено каза Ейвран. — Или може би за сърните.

— Ох, колкото за граака — отвърна закачливо Бинесман, — мен ако питаш, е крайно неприятно животно. Радвам се, че се намери ти да ги спасяваш, ако се наложи.

— Е, ако всеки трябва да избира какви животни да спасява — каза Ейвран, — сигурно всички щяхме да спасяваме пухкавите зайчета.

Бинесман кимна.

— Или котенца.

Старият чародей я прегърна с голямата си ръка и дълго никой от двамата не проговори. Бяха навлезли в мъртвите земи.

Тя помисли за Роланд, останал да лежи мъртъв край Карис, и се зачуди дали някога отново ще види барон Пол.