Дейвид Фарланд
Родена магьосница (14)

Лицето на Земния крал

Всеки човек е роден с десет хиляди лица, но ги разкрива пред света едно по едно.

Торин Беласи, в трактата „За изкуството на мимикрията“

Йоме мълчеше. Усещаше, че горчивите думи на Боренсон са притеснили Габорн. Боренсон винаги се държеше открито с него и тя ги смяташе за близки като братя.

— Ще се изцери — каза му тя, докато влизаха в конюшнята. — Бинесман обеща.

Габорн поклати глава.

— Не, не мисля. Не изцяло. Злоупотребихме с него. Ядосан е на Радж Атън, яд го е и на мен. И е подозрителен. Зандарос едва ли ще предложи някакви отстъпки само защото съм изпратил свой приятел за посланик. Все едно че пращам Боренсон на смърт.

Йоме прехапа устна, притеснена от думите му. Зандарос беше прекъснал всякакви контакти с Мистария още преди Габорн да се роди и беше пращал убиец да го ликвидира. Зандарос изглеждаше опасен, но тя знаеше, че Инкара е странна страна, с особени нрави.

— Сигурен ли си, че искаш точно Боренсон да говори със Зандарос? — попита тя. — Племенникът на Зандарос, изглежда, смята, че Кралят на бурите ще е по-добронамерен към мен: а аз съм най-близкият ти човек.

Постара се предложението й да прозвучи колкото се може по-безгрижно. Не искаше да замине. Щеше да е дълъг и труден път с непредвидим край и тя щеше да рискува не само своя живот, но и този на детето, което носеше в утробата си.

Габорн поклати глава.

— Не. Ти не.

Тя го погледна. Беше вглъбен.

Конете им бяха нахранени и вчесани, гривите и опашките им бяха сплетени. Конят на Габорн беше със сбруята, взета предната нощ от Карис. Бронята му блестеше като сребро. Главата му беше увенчана с извит на спирала рог, а бронята на гърдите и хълбоците беше излъскана. Под нея имаше ватиран чул, покрит с бяла коприна. Приличаше на някакъв чуден звяр, току-що слязъл от облаците.

Лордовете в Карис държаха Габорн да влезе величествено в града, в триумф, който да повдигне духовете на хората. Йоме и кралските Умове прецениха, че това е уместно. Старият канцлер на Палдейн, Галънтайн, бе изпратил съобщение с предупреждението, че в Карис се шири мълвата, че Габорн е загинал в битка. „Ако Габорн дойде — съобщаваше той, — това ще ги успокои.“

Ето защо Габорн щеше да мине тържествено през града. Но само защото пътят му към предстоящата битка бездруго минаваше оттам.

Днес халите щяха да бягат на юг през откритите равнини и той смяташе да поведе воините си срещу тях. Необходима му беше помощта на Ейвран, за да намери Майстора на пътя.

През цялата нощ остана със съветниците си — обмисляше ходовете си. Донесенията от Скалбейрн пристигаха ежечасно. След като се беше захладило, халите се бяха скрили в рововете си и до съмване не се бяха раздвижили.

Снощната буря също беше забавила тръгването на Габорн от Балингтън. Не смееше да поведе воините си в бясна езда на подсилени коне в тъмното, по разкаляните пътища.

Макар лошото време да го беше забавило, то беше парализирало и чудовищата. За цялата нощ халите бяха изминали едва четиридесет мили. Това даваше на Габорн голямо предимство.

Беше разпратил вестоносци в замъците в земите си на юг от планините Брейс и се бе разпоредил да осигурят пики, балисти и храна близо до пътя на халите.

В ранните часове на утрото вестоносците донесоха още добри новини: дъждът почти напълно бе подминал всичко на юг от планините Брейс.

Полята щяха да са сухи — идеално за конен щурм.

След като се почувства достатъчно готов да се изправи срещу чудовищата, Габорн състави послания, които да се изпратят до всички крале в Роуфхейвън.

През цялата нощ се бе занимавал както с мащабни, така и с най-дребни неща. Беше нахвърлял планове за опразването на Карис и за разпращането на индопалски части, които да помогнат в отбраната на крепостите му на север. Беше разпратил подкупи до различни владетели, в това число и предложение да вземе наемници от Интернук, които да бранят крайбрежието му.

Друг вестоносец, от Хиърдън, беше донесъл смайваща новина. Габорн беше предложил помощ в унищожаването на халската орда, появила се на север. Но Железния крал му отговори хладно, че отклонява предложението му. Самият куриер беше чул вестта, че Железния крал лесно е победил ордата. Халите се появили по северния бряг и тръгнали на юг покрай морето. Един щастлив изстрел на балиста от кораб убил злата магесница, предвождаща ордата. Чудовищата веднага отстъпили.

Сега Габорн беше готов да тръгне за Карис.

Габорн и Йоме яхнаха конете си и излязоха от конюшнята. Шестима млади херолди, облечени в синьото на Дома Ордън с герба със зеления мъж, извезан на връхните им палта, поеха пред свитата. И шестимата имаха дълги руси коси и носеха златни тръби.

След тях седми младеж носеше кралското знаме.

Отвън беше спрял товарен фургон и рицарите от свитата на Габорн си взеха от него дълги бели пики и ги вдигнаха високо, така че пиките щръкнаха над главите им като бодли.

Самите рицари бяха смесен отряд, с цветовете от половин дузина кралства, за да покажат, че Габорн е владетел не само на една страна, а на цялата Земя.

Джюрийм, Бинесман, вайлдът и малката Ейвран щяха да яздят с кралските съветници близо до авангарда. В края на шествието един невзрачен фургон караше силарите на Габорн.

Щом кралят излезе от конюшнята, хората му вдигнаха приветствени възгласи. Бинесман пришпори коня си напред и му връчи дъбов клон, за да го носи като скиптър — по клона имаше увит бръшлян.

Така Габорн пое към Карис, с вид на истински Земен крал от древните легенди.

Но Йоме виждаше, че е погълнат от мрачни мисли.

След около шест мили херолдите извикаха от билото на поредния хълм:

— Милорд, отпред има великани!

Предупреждението им се оказа ненужно, защото в този момент на хълма се изкачи един главанак и се взря в Габорн.

На приведения си гръб великанът бе метнал огромен червен жребец с прекършен врат. Златистата козина на гиганта изглеждаше мръсна и потъмняла на утринното слънце. Беше стар главанак, с бели кичури в косата, сребристите му очи бяха огромни като паници. В ушите си имаше забити железни шипове, и още един в носа. Кичурите косми под издължената му зурла бяха сплетени на възли като на войн.

— Уахуут! — изрева гигантът, вдигнал муцуната си във въздуха. Гълъбите по близките дъбове се разлетяха уплашени и закръжиха. Йоме не знаеше нищо от езика на гигантите главанаци и не разбра какво каза съществото, но викът прозвуча победоносно. Скоро на хълма притичаха още великани и дебелите им плетени ризници задрънчаха като вериги на подвижен мост.

Първият гигант посегна с ръка и хвърли мъртвия кон на пътя. Още великани пристъпиха напред и направиха същото — всичко двайсет и двама. Оставиха пред свитата на Габорн цяла камара конска леш.

На Йоме й заприличаха на котки, които оставят мишки на прага на стопанина си. Предводителят на великаните сведе глава и затвори очи, огромните му предни крайници се изпънаха пред него и се скръстиха при китките.

— Уахуут! — повтори рева си главанакът.

Габорн седеше объркан на седлото си. Повечето от мъжете с него зяпаха смаяно чудовищата.

Мигът беше страховит. Допреди сто и двадесет години никой не беше виждал главанак. Тогава, по време на една люта зима, племе от четиристотин огромни същества беше преминало по северния лед. Много от тях бяха ранени и нашарени с белези, и явно бягаха от някакъв неизвестен за хората враг.

Главанаците не можеха да общуват добре на никой човешки език и не можеха да разкажат що за страшни същества са ги прогонили през леда. Но с помощта на жестове и няколко думи някои от гигантите се бяха научили да се трудят редом с хората — да дялат грамадни камъни в кариерите или да секат дървета в горите, или да воюват като наемници.

Но главанаците рядко навестяваха Роуфхейвън. Живееха в пущинаците покрай планинските вериги.

Тези гиганти бяха дошли с войската на Радж Атън и бяха яли хора в кралството на Йоме. При появата им тя изпита едновременно ужас и удивление.

— Някой може ли да говори с тях? — попита Габорн свитата си. — Какво искат?

— Уахууут! — отново изрева вождът на великаните и закима енергично. Посочи Габорн. — Уахууут!

— Говори на индопалски — каза един рицар, снажен Непобедим от Индопал с тъмна кожа и дармадски акцент. Подкара и спря до Габорн. — Той казва, вие махут, ездач на слон. Много велик. Много силен.

— Уахуут! — ревна отново гигантът и посочи купчината мъртви коне.

— Мисля, че ви харесва — пошегува се един от лордовете.

— Не — каза преводачът. — Той скръстил ръце. Дава себе си. Служи.

Гигантът отвори широко уста, засъска и зацъка с език. После вдигна муцуната си във въздуха и задуши. Вече не се и опитваше да говори на оскъдния си индопалски. Караше си я на чист главанашки.

— Какво казва? — попита Габорн.

Но никой досега не беше научил главанашкия език, затова и преводачът не каза нищо.

— Ще се биете ли на моя страна? — попита Габорн съществото. Предния ден главанаците се бяха сражавали добре при Карис.

Гигантът издаде дълбок утробен звук и вдигна високо обкования си с желязо кривак, още оцапан с кръвта на убити хали.

— Може би — колебливо обясни индопалецът. — Той предлага работа.

Габорн погледна насмешливо хората си.

— На някой ще му свърши ли работа един гигант?

— На мен — отвърна един рицар. — От козината му ще стане чудесна постелка.

Останалите рицари се изсмяха гръмогласно, но Габорн се загледа в съществото. То вдигна отново кривака си, изрева „Уахуут?“ и широко разпери ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят.

— Казва, вие велик махут — преведе колебливо индопалският Непобедим. — Голям ездач на света.

— Не — поправи го Йоме. — Той пита. Иска да разбере: дали Габорн е Земния крал!

И преди някой да реагира Йоме посочи Габорн и извика силно:

— Да. Той е великият ездач. Раджа махут.

Великанът я зяпна умислено. Всички главанаци примижаха към Габорн. Изгърбиха се, отпуснаха челюсти и зъбите им се оголиха, но не заплашително. Останаха в тази поза няколко дълги мига. След това дванайсет от тях поеха на дълги отскоци на запад, към планините Хест.

— Къде отиват? — попита Габорн.

На Йоме й хрумна само един възможен отговор. Той гласеше, че дивите главанаци обитават Хест. Тези навярно се връщаха у дома. Другите десет останаха на място и гледаха напрегнато Габорн, както куче гледа господаря си, когато излиза от стаята. Беше ясно, че се канят да го последват.

Габорн попита хората си:

— Цял Карис чака. Смеем ли да вземем тези гиганти с нас?

— Е, щом нямаме танцуващи мечки в свитата, и те ще свършат работа — отвърна Бинесман.

Всички се разсмяха на шегата му и рицарите продължиха, заобикаляйки грамадата мъртви коне. Десетимата великани тръгнаха в строй в края на колоната, зад товара със силарите.

Габорн продължи да язди няколко минути в мълчание. Йоме забеляза бръчки на тревога по челото му.

— Не ми правиш услуга, като лъжеш — прошепна й той. — Дори да е само един главанак.

— Лъжа ли? — учуди се Йоме.

— Каквото и да съм сега, вече не съм Земен крал. Няма да предам надеждите им. Доверието им.

Тя разбра, че провалите му го измъчват. Разбра с какво усилие се мъчи да устои на трудностите на деня. Обичаше го заради искреността му, заради чувството му за приличие и чест.

— Ти все още си Земния крал — каза тя. — Земята те помоли да изпълниш една задача. Силите ти може да са се смалили: но задачата си остава: да спасиш хората си.

Помисли дали да не му каже за сина, който носеше в себе си. Искаше да е силен, а не знаеше дали това ще помогне. Но в момента го разкъсваше чувство за вина и безполезни самообвинения. Затова Йоме реши да не го обременява допълнително със знанието, че носи детето му.

— Права си — промълви той. — Хората ми се нуждаят от крал. Дори Земята да не отвръща на призивите ми, хората ми все пак имат нужда от своя крал.

Габорн затвори очи и лицето му се отпусна.

После вдигна брадичка и когато я погледна, в очите му имаше решителност и сила. Ноздрите му се бяха разширили, а погледът му едновременно я задържаше, виждаше през нея, приемаше я и властваше над нея. Беше поглед, излъчващ безкрайна мощ.

— Милорд? — промълви Йоме и затаи дъх. Знаеше, че е учил мимикрия в Стаята на лицата. Но превъплъщението, което бе претърпял, бе удивително.

Защото в този миг, въпреки всякакво съмнение, което Габорн бе споделил, и въпреки че беше лишен от земните си сили, тя за пръв път осъзна, че гледа лицето на Земния крал.