Дейвид Фарланд
Родена магьосница (13)

Нещо дребно

Чудесата са нещо толкова обикновено, като сапуниче или паяжинки. Хората обикновено го забравят, докато не чуят плача на новородено.

Чародеят Бинесман

Бинесман дръпна сивото одеяло, което покриваше сър Боренсон, погледна под туниката, извърна очи и се намръщи.

— Раната е забрала. Първо ще трябва да му угасим треската.

Бързо покри Боренсон, за да не види някой минувач, но беше позакъснял. На излизане от хана Мирима бе заварила двама щитоносци при фургона, които вече се подхилваха. Тя ги изпъди, но около фургона вече бяха започнали да се събират рицари, които познаваха Боренсон лично или по име. Мирима си помисли, че струпат ли се на едно място петима-шестима зяпачи, скоро се струпва цяла тълпа.

Боренсон лежеше в безсъзнание в сладникаво миришещото сено. Мирима се притесняваше дали ще оживее. Виждала беше как умират хора. Вярваше, че мъжът й ще може да се задържи поне за ден-два. Но все пак беше притеснена. Понякога болният можеше да те излъже, да издъхне тъкмо когато си помислила, че се оправя.

По лицето й лъсна пот. Наоколо лордове и щитоносци, които щяха да тръгнат в свитата на Габорн, се подготвяха за път. Онези, които бяха приготвили конете си, стояха в пълно снаряжение, подбутваха се с лакти около фургона и надничаха вътре. До Бинесман стояха Ейвран и неговият вайлд.

Бинесман се обърна към Ейвран.

— Знаеш ли как изглежда сладката лазаркиня?

— С белите цветове ли? — попита Ейвран. — Зверомайстор Бранд често слагаше от листата й във виното си.

— Умно момиче. Видях да расте край оградата зад хана. Иди и ми набери няколко листа.

Ейвран затича, а Бинесман тръгна към хана. Наоколо вече стояха двадесетина души.

Един рицар от Мистария се приближи — мъж с дълги черни мустаци — и надникна във фургона.

— Я, сър Боренсон! Ранен?

— Ами да — отвърна му един зяпач. — Лошо са го треснали.

— В главата ли?

— Още по-лошо — спукали са му топките.

Мъжът примижа и понечи да надникне под туниката на Боренсон.

— Ако искате да видите — каза Мирима и го хвана за китката, — ще ви струва.

— Ще ми струва? — Рицарят се усмихна. — Колко?

— Едно око — каза Мирима. Тълпата около нея избухна в смях.

Бинесман се върна от хана с разбит мед в една паница. Скоро дойде и Ейвран — носеше малки бледозелени листа.

— Стрий ги с ръце — каза й чародеят.

Ейвран ги стри.

— Пусни ги в меда.

Тя ги пусна.

Бинесман бръкна в джоба на халата си и извади някакво изсъхнало черно листо.

— Исоп — каза той на Ейвран. — Винаги да го береш два дена след дъжд, и гледай да взимаш само рохкавите листа, ниско до корена.

Той смачка сухото листо, пусна го в меда и разбърка с пръст. Добави и едно сухо листо от камшиче, билката, която войниците често взимаха, за да спрат кръвоизлива от раните си на бойното поле.

В този момент някакъв тип пристъпи от тълпата и избоботи:

— К’во става тука?

— Боренсон си е загубил топките — каза един рицар, — а Бинесман ще му посади нови.

Няколко души се изсмяха. Шегата беше зла и Мирима се навъси.

— Сериозно? И кога ще може да язди отново? — попита рицарят.

Бинесман се обърна бесен към тълпата.

— Вие за това ли сте дошли? — кресна им той. — Нима децата на Земята стоят тук на святата пръст и се подиграват със Земята?

Мирима беше сигурна, че рицарите не го правят от зъл умисъл, но Бинесман се беше ядосал. Той се изправи в цял ръст и ги изгледа толкова сърдито, че воините заотстъпваха. Но по-интересното беше, че всички започнаха да се отдръпват от рицаря, пуснал жестоката шега — сър Пренхолм от Хиърдън.

— Как смеете! — сопна им се Бинесман. — Нищо ли не научихте през последните няколко дни? Нямаше да устискате пред Сияйния на мрака, но Мирима, тази жена тук, която по това време нямаше и един от големите ви дарове на мускул, на гъвкавост или на жизненост, го порази с голи ръце. Вие с всичките си дарове не можахте да устоите пред халите при Карис — но Габорн призова червей, само един червей, и изкорени цялата халска орда!

— Как можете да се съмнявате в Силата, на която служа? — почти викна Бинесман. — Няма нищо пречупено, което да не може да се поправи. Няма болен, който да не може да се изцери. Земята ви е създала. Тя ви дава живот от миг за миг. И в тази свята долина, сър Пренхолм, аз мога да забия суха пръчка в земята и утре до заранта от нея ще порасте по-добър човек, отколкото сте вие!

Мирима се дръпна назад, уплашена. В нозете на чародея започна да се сбира зелена мъгла, от него се излъчваше сила. Въздухът придоби вкус на мед, смесен с мириса на мъх и стари корени.

Сър Пренхолм пребледня и се разтрепера, останал съвсем сам.

— Моите дълбоки уважения. Това беше само шега.

Бинесман посочи Боренсон и изрева:

— Кълна се в Силата, на която служа, че този евнух тепърва ще има деца!

Мирима не беше очаквала такъв дар. Дори не беше вярвала, че е възможно. Но Пренхолм бе предизвикал гордостта на Бинесман. Дори чародеят да можеше да възстанови мъжа й, Мирима знаеше едно: всяка магия си има цена. Деянието на Бинесман щеше да има цена.

Рицарите и благородниците стояха като сгълчани деца и никой не смееше да продума.

Бинесман взе купата с меда и билките и ги разсипа в зелената мъгла около краката си, а после се наведе и омеси щипка пръст.

Погледна към трупащата се тълпа и подаде купата на Мирима.

— Това го отнеси при реката. Там ще коленичиш и ще направиш руната на изцеряването във водата, седем пъти. После гребни с шепа във водата и я разбъркай със сместа. Измий мъжа си. След час ще е готов за езда.

После се наведе до ухото й и прошепна:

— Но за такава тежка рана ще е нужно повече време, докато се изцери — ако изобщо се изцери.

— Благодаря ти — отвърна Мирима с разтуптяно сърце. Пое внимателно купата, за да не я разлее, и я постави на капрата.

Подкара фургона покрай каменния зид в градината на хана; после — по улицата надолу, където течеше бързеят между елшите. Листата блестяха златни и слънчевата светлина огряваше стволовете със сребристите си лъчи.

Спря в сенките на дърветата. От водата излязоха две зеленоглави патици и заграчиха за някоя троха хляб.

Мирима дръпна одеялото, с което беше завит Боренсон.

Слезе от фургона и застана край водата. След снощния дъжд позлатените листа на елшите бяха нападали на дебел пласт по земята. Потокът течеше буен през камънаците. Патиците излязоха на брега до краката й.

Тя коленичи над водата и направи руната на изцеряването. Седем пъти.

Всичко тук бе толкова мирно и ведро за тревожен ден като днешния. Имаше чувството, че докато прави руните, е редно да изрече и нещо като заклинание, но не знаеше никакво. Хрумна й една песничка, детска безсмислица, която си беше измислила като момиче, докато търкаше прането на камъните край река Дуиндъл.

Обичам водата, и тя ме обича.

На дъжд, на река или локви —

все в морето се стича.

 

Шуми и се плиска, кипи в планините

и тиха и кротка тече в долините.

 

Обичам водата, и тя ме обича,

и в нея ще вляза,

на вода ще приличам.

Загледа се в реката, в тъмните вирове с надеждата, че ще види тъмния гръб на някоя огромна есетра, заплувала в загадъчни кръгове.

Но водна чародейка не се появи. Мирима гребна шепа вода и я разбърка със сместта на чародея.

Натопи пръсти в балсама от мед, билки, пръст и вода, после го отнесе при Боренсон и бръкна под туниката му.

Леко хвана с ръка органа му и се постара да разтрие добре сместта по раздраната рана на мястото на „орехите“ му. Не го беше докосвала тук досега, дори в първата им брачна нощ.

В съня си Боренсон трепна от болка. Направи гримаса и заудря с ръка в сеното.

— Съжалявам — промълви Мирима, но не му спести разтриването. Всичко добро си имаше цена. Изцеряването — също.

Когато свърши, той простена силно и извика:

— Сафира?

Вдигна сгърчената си ръка във въздуха, сякаш искаше да я хване за гърлото.

Мирима се отдръпна, разтреперана. Сместа на Бинесман можеше да изцери раната на плътта, но дали можеше да изцери и раната на сърцето?

От Боренсон започна да се лее пот и лицето му се зачерви. Въпреки обещанието на Бинесман тя реши, че сигурно ще минат часове преди да се съвземе.

Обърна се и коленичи край водата. Утринното слънце примигваше между листата. Топлеше ласкаво. Мирима реши да остане да бди до него през целия ден.

Стоя мълчаливо като че ли дълго време — с даровете й на метаболизъм й беше трудно да следи времето; то сякаш се удължаваше извън всякакви мерки.

Конниците в селището вече се качваха по конете си, когато чу охкането на мъжа си и се качи във фургона. Боренсон се беше събудил.

Външно нямаше особена промяна. По челото му бяха избили едри капки пот, мишниците на туниката му бяха прогизнали. Очите му все така изглеждаха прежълтели и покрити с варак, лицето му беше пребледняло. Устните му се бяха напукали от треската. Погледът му се рееше към дърветата, към небето.

— Изглеждаш малко по-добре — излъга Мирима. — По-добре ли се чувстваш?

— Никога не съм се чувствал по-зле — отвърна той с пресъхнало гърло. Тя отвори мяха с вода и насила изля няколко глътки в гърлото му. Той ги изпи с мъка и я избута настрана. — Какво правиш?

— Мъча се да те спася — каза Мирима. — Имаш късмет, че не се поболя и не умря.

Той притвори с болка очи и поклати глава. Този жест казваше всичко. Не искаше да живее.

Мирима замълча за миг. Почувства се сякаш се опитваше да счупи бронята му, да се добере до меката плът отдолу. Помогна му да седне и го попита по-меко:

— Защо? Знаеше, че раната ти е забрала, и просто стана и тръгна. Защо?

— Не би искала да го узнаеш.

— Държа да го знам.

Той притвори леко очи и я погледна безстрастно.

— Не те обичам. Не мога… да те обичам.

Думите му я ужилиха. Сърцето й изведнъж се разтуптя и й трябваха много сили, за да овладее тона си. Разбираше смътно какво е преживял. Беше видяла блясъка в очите му, когато заговори за Сафира. Беше го видяла да я зове в съня си. Разбираше, че с даровете си на обаяние Сафира трябва да е била неустоима. А Радж Атън беше кастрирал мъжа й.

— Спа ли с нея? — Постара се да не издаде болката и гнева с гласа си. — Затова ли Радж Атън ти откъсна орехите?

— Теб какво те интересува? — ядосано попита Боренсон.

— Аз съм ти жена.

— Не… — почна Боренсон и тръсна глава. — Никога не съм я докосвал. Никой мъж не би могъл да я докосне. Тя беше толкова красива…

— Не знаеш какво е любов — отряза го Мирима.

За миг никой от двамата не проговори.

— Знаех, че ще те нарани, ако го разбереш — промълви Боренсон.

Мирима дълго не можа да измисли какво да каже.

— Все пак аз съм твоята жена. — Виждаше ясно терзанията му, а се чувстваше неспособна да се доближи до него. Твърде много го беше наранил Радж Атън. — Защо просто не те уби?

Боренсон изпъшка, надигна се в сламата.

— Не знам. Радж Атън обикновено не прави такива стратегически грешки.

В гнева му имаше яд, потисната ярост. Това й хареса. След като беше разгневен, това поне му даваше някакъв повод да иска да живее.

Чу стъпки зад себе си и се обърна.

По пътя крачеше Габорн, с помръкнало от тревога лице. С него беше Йоме — изглеждаше по-стъписана от раната на Боренсон, отколкото от всичко друго.

Дойдоха право при фургона.

— Как си? — попита Габорн.

Боренсон отвърна уморено:

— Чувствам се чудесно, милорд. А вие? — Трудно беше да не се долови сарказмът му.

Габорн го пипна по челото.

— Треската ти я няма.

— Радвам се, че това е всичко, което ми го няма.

— Аз… Дойдох да ти благодаря за всичките ти усилия. Ти даде много на Мистария.

— Много… Само съвестта си, живота на Посветителите си и топките си — каза Боренсон. Още не знаеше за заклинанието, с което го бе обвил чародеят, надеждата за изцеряване. Говореше с болка. — Има ли още нещо, което да желаете, ваше величество?

— Мир и здраве за теб и всичките ти близки — каза Габорн, — и земя без войни, където хората никога да не са чували за Радж Атън, за хали и за Сияйни на мрака.

— Дано се сбъднат желанията ви — каза Боренсон.

Габорн въздъхна.

— Има силари, които да помогнат да се възстановиш по-бързо, ако ги искаш.

Очите на Боренсон се замъглиха от болка. Изглеждаше уязвен и прекършен.

— Колко можете да ми отделите?

— Колко ще искаш?

— Достатъчно, за да убия Радж Атън — каза Боренсон. — Вярно ли е, че все още е жив?

Габорн не се поколеба.

— Не мога да ти дам толкова много. — Сега и в очите на Габорн се четеше болка. Искаше му се да се отдаде на гнева, искаше Боренсон да си получи отмъщението. Ако някой на този свят го заслужаваше, то това беше Боренсон. Беше принуден да убие деца, изкусени от Радж Атън да станат негови Посветители. Беше принуден да убие дори хора, които наричаше свои приятели. Радж Атън го бе лишил от мъжеството му.

Боренсон с мъка се надигна на страницата на фургона, сякаш искаше да докажа решимостта си.

— Бях най-добрият гвардеец на служба при баща ти. Ако има някой на този свят, който може да го срази…

— Не можеш — промълви Габорн. — Не можеш. Земята го забранява. Заради всички нас…

— Но ти си дошъл, за да поискаш от мен услуга — рече Боренсон. — Познавам го по израза на лицето ти. И ми предлагаш силари…

— Сто на брой — каза Габорн. — Не повече.

Силарите бяха много. Над два пъти повече от даровете, които бе притежавал преди.

Йоме хвана Мирима за ръката и я дръпна настрана, за да могат двамата мъже да си поговорят насаме.

— Какво става? — попита Мирима.

— Габорн има нужда от мъжа ти. Трябва да занесе послание до крал Зандарос с молба за мир. След това, което го сполетя, му е много трудно да го помоли.

— Разбирам.

Мирима знаеше, че Боренсон ще отнесе посланието. Преди осем дни той се бе заклел да отиде в Инкара и да потърси легендарния Дайлан Чука, Дара всечовешки, с надеждата, че ще научат от него как да победят халите и Радж Атън. Беше се канил да замине тайно, да се промъкне крадешком в страната, защото границите на Инкара бяха затворени за хората от Роуфхейвън от десетилетия.

Но веднага схвана как отнасянето на това послание ще помогне на каузата им. Ако Боренсон успееше да убеди Зандарос, че за него е най-добре да се съюзи с Мистария, Зандарос можеше дори да им помогне да намерят Дайлан Чука. А дори да не успееше да го убеди, то поне носенето на предложението щеше да даде на Боренсон повод да прекоси границата.

— Къде ще получи Посветители? — попита Мирима, докато крачеха покрай речния бряг.

— Има един облекчител в Карис — отвърна Йоме. — Мъжът ти може да получи дарове там.

— Градът е в развалини — възрази Мирима. — Сигурна ли сте, че ще е безопасно? Проклятията на халата магесница така са задръстили въздуха, че навсякъде избухват болести!

— Ще трябва да отложи за малко жизнеността, но Батен е на пътя. Габорн ме увери, че съпругът ти може да получи дарове там.

Мирима замълча. Никога не беше виждала карта на Мистария, представа нямаше къде се намира Батен, въпреки че името й беше познато. Беше голям град в далечния юг, в лозарската област покрай планините Алкаир. Мнозина богати благородници често зимуваха там.

— Ти ще заминеш ли с него? — попита Йоме.

— Ако ме приеме… И дори да не ме приеме.

— Разбира се, че ще иска да си до него — каза Йоме. Беше толкова детински убедена, че ще иска.

Мирима стисна ръцете й и дълго време не каза нищо. Накрая попита:

— Как го правиш? Как можеш да обичаш с такава лекота?

Въпросът като че ли изненада Йоме.

— Виждам го в очите ти. Видях го, когато гледаше слугите си. Виждам го, когато гледаш мен. В това няма никаква преструвка. Но ето, че съм женена за мъж, който твърди, че не ме обича, и аз му вярвам. Той дори не се опита да го скрие.

— Не знам — отвърна Йоме. — Любовта не е нещо, което чувстваш. Тя е нещо, което даваш.

— Не се ли разкъсваш от толкова много даване?

— Понякога — призна Йоме. — Но ако и някой друг на свой ред те обикне, значи раните са си стрували.

Мирима се замисли. Накъдето и да погледнеше, около нея кипеше война. А ето че тя се тревожеше за любовта. Почувства се виновна, че изобщо е заговорила на Йоме за това. Но животът щеше да е толкова студен и пуст без любов, че между него и смъртта нямаше да има никаква разлика.

— Мисля — продължи Йоме, — че съм го научила от баща си. Той се грижеше за всички свои хора. Ако сметнеше, че някой е ленив или зъл, не го намразваше, нито го осъждаше. Смяташе, че хората могат да се изцерят дори от пороците си, стига да се стремят към промяна. И беше сигурен, че ако прояви към някого достатъчно добрина, неговото желание ще се промени.

Мирима се засмя.

— Де да можеха и враждите между хората да се уреждат толкова лесно.

— Нима не разбираш какво искам да кажа? Ако искаш любов, първо трябва да я дадеш.

— Не мисля, че мъжът ми знае как да обича.

— Ще трябва да го научиш — каза Йоме. Лицето й беше изпълнено със загриженост. — Винаги трябва да даваш пример. Не всеки се научава лесно да дава любов. Чувала съм, че за някои да се научат на любов е почти невъзможно. Държат чувствата си скрити като под броня.

Само преди малко Мирима си бе помислила същото — че има чувството, че се опитва да разкъса бронята на мъжа си. Тя поклати глава.

— Толкова е изпълнен със самоомерзение. Как да докажеш любовта си на човек, който отказва да я види или да й повярва?

— Ти се омъжи за него — каза Йоме. — Това би трябвало да му подсказва нещо.

— Бракът беше почти уговорен.

— Отиваш с него в Инкара. Не може да не забележи това.

Мирима объркано поклати глава.

— Може би ще се научи да обича теб, когато заобича себе си — каза Йоме. — С него стават големи промени, прави големи крачки. Отказал се е от това, което е постигнал в живота, изгубил си е даровете. Затворил се е в желязната броня на воин, един великолепен човек, който се бори да излезе от тази черупка. Помогни му да го разбере.

Мирима изведнъж разбра Боренсон. Йоме й казваше, че не е знаел как да обича, защото никога не е бил обичан истински.

Много беше слушала за него, за репутацията му на човек, който с мрачно лице приема всякакво предизвикателство, който се смее по време на битка. Разбира се, че щеше да се смее в битка. Смъртта за него не значеше нищо. Щеше само да му донесе облекчение от болката.

Горе на пътя бойците на Габорн се бяха качили по конете, готови да тръгнат. Габорн извика на Йоме:

— Готова ли си?

Йоме стисна ръцете на Мирима и бързо закрачи към съпруга си.

Мирима тръгна към фургона при Боренсон.

— Иска да отнеса послание на крал Зандарос — каза й той. — Когато стана готов за път.

— Ще го направиш ли?

— Когато съм готов. — Само при мисълта за това потръпна от болка.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви Мирима. — Знам, че твърдиш, че вече не ме обичаш. Но аз все пак съм твоята жена и може би е достатъчно, че аз те обичам.

Дълго време той лежа мълчаливо. Мирима само докосна ръката му.

След малко той бръкна под туниката си и опипа раната в слабините си. На лицето му се изписа обърканост.

— Какво има? — попита Мирима. — По-малко мъж ли си, отколкото смяташе, че си, или повече? — Той продължи да се опипва, неспособен да схване какво става. — Бинесман те лекува — обясни Мирима. — Казва, че ще си готов за път след час. След време може да се възстановиш напълно.

Изразът на почуда и облекчение, появил се на лицето му, стопли сърцето й. За миг той сякаш изгуби дар слово, не можеше да повярва на късмета си. Накрая промълви предпазливо:

— Ако чародеят успее да ми върне и топките, ще го завлека в най-близкия хан и ще му купя половница ейл.

Мирима се усмихна топло и го сряза:

— Половница ейл? Само толкова ли струваха?