Дейвид Фарланд
Родена магьосница (10)

Пламнали небеса

След битката при Енгфорт попитах аз добрия сър Гвилиъм: „Как се чувствате с вашите силари?“

А той се замисли и рече: „Човек не е измислял по-мощно оръжие досега! Четирийсет и пет силни рицари посякох между първи петли и залез-слънце, а не се уморих. В брадата си се кълна, с тия неща добрите мъже ще сложат край на всяко варварство!“

А жена му рече: „А пък аз мисля, че с тия неща жестоките мъже ще усъвършенстват варварството.“

За откриването на силарите; Из хрониките на сър Гвилиъм Сюард, както са записани от неговия Дни

Час преди съмване звездите над Радж Атън грейнаха в студеното небе, сякаш се канеха да подпалят небесата. Той тичаше през планините на Хест към пустините на Индопал и пот струеше от него и кръв се стичаше от раните на коляното и гърдите му. Бронята му, съсечена в битката, дрънчеше като окови при всяка стъпка.

Пътят му се виеше надолу по стръмните хълмове и през тесните клисури, цепеше през гъстите борове, щръкнали като черни пики през напуканите скали и тънката снежна кора.

Студът хапеше. Радж Атън стискаше здраво бойния си чук. След поражението при Карис халите бягаха във всички посоки. На два пъти се бе натъквал на обезумели чудовища и ги бе поразил.

Но в горите го дебнеха и още по-големи опасности от чудовищата. Габорн беше обърнал срещу него мнозина от собствените му Непобедими. Наскоро през прохода беше преминал техен отряд — оставил отпечатъци по пресния сняг.

Ето защо Радж Атън бягаше по пътеки, по които не можеха да минат коне, и заобикаляше собствените си войски.

Вълчи глутници виеха в сенчестите борове. Бяха надушили кървавата му миризма и сега тичаха след него и се мъчеха да го догонят. Той и сам можеше да подуши миризмата от изтичащите му жизнени сокове, примесена с мириса на сняг, на камък и бор.

Усети, че диша с мъка; мускулите на гърдите му се бяха стегнали на възел. Въздухът толкова високо в планините беше рядък и бодеше дробовете му като с игли.

Бронята като че ли го задушаваше; металът й изсмукваше топлината от костите му. Беше я носил през цялата нощ, но накрая я смъкна и я хвърли на земята. Черните плочки се пръснаха по камънаците като люспи на шаран.

Стомахът на Радж Атън се беше стегнал на възел от глад.

С толкова многото си дарове на мускул и на жизненост трябваше да се чувства силен и изпълнен с неизчерпаема енергия.

Зачуди се що за странна болест го е хванала. Преди единайсет часа вайлдът на Бинесман го беше нападнал, счупи му няколко ребра. Може би не зарастваха добре. През цялата нощ беше изпитвал усилваща се болка — в ребрата, в мускулите, сякаш страдаше от изтощителна болест.

Боеше се, че някои от Посветителите му са умрели и заради това е загубил жизненост. Но смъртта на Посветител идваше с внезапно замайване и разкъсващо чувство за загуба при скъсването на магическата връзка. А той не бе изпитал това.

Радж Атън излезе на едно малко възвишение и видя пред себе си нещо странно: на половин миля напред, в една сенчеста долина, шпионският му балон беше кацнал на една поляна — огромен балон с форма на граак.

На земята под него гореше огън и пламъците му се отразяваха от копринените криле на граака.

Около огъня се бяха скупчили и си варяха чай неколцина от хората му — неговият съветник Фейкаалд, както и огнетъкачите му: Рахджим, Чеспот и Ааз. Дните, който записваше хрониките на живота на Радж Атън, също беше в групата.

Фейкаалд беше стар. Беше смъкнал сивия си бурнус и се беше увил с черно наметало като с одеяло. Огнетъкачите бяха само по препаски около слабините и се наслаждаваха на зноя. Пламъците от безброй огньове отдавна бяха облизали всяко косъмче по кафявите им кожи. Очите им блестяха като огледала и отразяваха съвършено светлината от огъня.

Най-верните следовници на Радж Атън седяха кротко, сякаш го очакваха — или пък мълчаливо го зовяха.

Той закрачи към тях.

— Салаам — поздрави ги отдалече — „Мир.“

Хората му закимаха и замърмориха:

— Салаам.

— Рахджим — попита Радж Атън най-могъщия от огнетъкачите, — видяхте ли оттук да минава патрул?

— Точно когато кацнахме, по пътя минаха ездачи, съдии на А’келлах. Водеше ги Вакъз Фааракин. Носеше в торба главата на племенника си, Пащук. Ще се опита да вдигне Атваба срещу вас.

— Размирник. Добре поне, че не всички мои хора тръгнаха след Земния крал.

Рахджим сви рамене.

— Земния крал може да ме Избере толкова, колкото ще Избере воден бик. — Когато заговори, от устата му излезе дим.

Радж Атън изпъшка, но не отвърна нищо, а се загледа в блясъка на огъня и протегна ръце над светлия пушек. Изпращя цепеница; към небето изригнаха рояк искри.

От огъня му стана малко по-добре — той изгори студа и болката в тялото му. Пламъците заблизаха като жарки пръсти по земята, сякаш искаха да го докоснат, макар да не духаше вятър. Предположи, че го правят огнетъкачите, за да го стоплят.

И тримата го гледаха с любопитство.

Рахджим плахо наруши тишината:

— Как се… чувстваш, о, Велика светлина?

— Чувствам се… — нямаше дума, с която да го опише. Радж Атън се чувстваше ужасно изнемощял, уязвим, объркан. — Все едно че не съм аз. Май съм изгубил много дарове.

Рахджим го изгледа с пронизващ поглед. Огнетъкачите често презираха знахарите, защото можеха да разпознаят и най-дребното страдание на човек и да му предложат лек.

— Да — каза Рахджим. — Светлината ви е много смътна. Моля ви, направете ми тази услуга, вдишайте от пушека и после го издишайте.

Радж Атън се приведе ниско над огъня и вдиша от боровия дим, после бавно го издуха. Огнетъкачите проследиха движението на дима и следата, която остави, издигайки се в небето.

Изведнъж очите на Рахджим се разшириха. Той погледна към другите двама като за потвърждение, но не посмя да проговори.

— Какво има? — попита Радж Атън, зачуден дали не се е заразил от нещо заради проклятията на злата магесница.

— Настъпили са промени във вас — призна Рахджим. — Не е обикновена болест. Тук е намесено чародейство… проклятието на Бинесман. Помните ли Лонгмът?

— Да! — промълви Ааз и се ококори. — И аз го виждам!

— Какво виждаш? — настоя Радж Атън.

— Земните сили се отдръпват от вас — каза Рахджим. — Това предизвиква… промените.

— Какви промени?

— Изгубили сте жизненост… само един дар. И един на ум, и един на мускул…

— Само по един? Имам чувството, че са повече.

— Изгубили сте ключовите си дарове — отрони Рахджим.

„Ключовите дарове“ беше термин, използван от облекчителите. Означаваше даровете, с които се е родил човек. Като ключовите камъни в арка, те поддържаха човешката цялост. Новината беше ужасна.

— Вие умирате — каза го направо Чеспот. — В известен смисъл може би вече сте мъртъв.

— Какво? — изръмжа Радж Атън.

Беше чувал, разбира се, за мъртъвци, които продължават да дишат. Като дете беше отраснал с такива приказки. Също както страдащ от старческо слабоумие човек може да прикрие състоянието си с дарове на ум — като запомня по този начин много неща, въпреки че умът му бавно се свива в главата му — един убит Владетел на руни с много дарове на жизненост можеше да преживее с часове в мъчително състояние.

— Какво съм аз? — попита изтръпнал Радж Атън.

— Вие сте… нещо, което никога не е било досега — промълви Рахджим.

Чеспот го изгледа критично.

— Да живееш повече от отредените ти дни не е дреболия. Животът ви е свършил, но даровете ви не са се върнали при онези, които са ви ги дали. Направили сте голяма крачка. Убеден съм, че сте Дар всечовешки. Вие сте вечен.

Нима? Радж Атън се удиви. С години беше събирал дарове, беше се стремил да се превърне в Дара всечовешки, митичното същество, което може да стане безсмъртно. Беше трупал силата, жизнеността и ума на хиляди хора, и беше израствал на мощ, докато не бе започнал да се чувства като една от Силите, като Земята или Въздуха.

Но се почувства унизен. Не към това нездраво състояние се беше стремил. Чеспот грешеше. Не се чувстваше като вечна сила. Сетивата му го предупреждаваха, че гасне все повече — хванат като мушица в паяжина, някъде между живота и смъртта.

Дните на Радж Атън попита:

— Ваше величество, спомняте ли си точния момент, в който стана това?

Радж Атън го изгледа намръщено. Част от него беше умряла със Сафира. Преди да издъхне, тя бе най-красивото и рядко цвете.

А когато призова своите Непобедими и им заповяда да унищожат Габорн, вместо да се подчинят, те започнаха да се бият срещу него. Битката бе жестока. Излязъл бе от нея полужив.

— Не, не помня — излъга той.

Дълго никой не проговори.

Пламъците от огъня плъзнаха по земята и се закъдриха към него. Радж Атън протегна дясната си ръка и почти ги докосна. Пламъкът го облиза и при толкова разкъсващия студ той не усети парене, а само топлина, която плъзна към костите му и облекчи болката. Със златните си къдрици те бяха като слънчева светлина, засияла между дърветата, мека и великолепна. Огнетъкачите закимаха разбиращо.

Ааз рече:

— Виждате ли как Огънят го търси?

Радж Атън си беше мислил, че чародеите движат пламъците. Сега се загледа с благоговение към къдрещия се към него пламък.

Чеспот го увери:

— Земните сили се отдръпват от вас. Но не всичко, което крачи по земния лик, се нуждае от поддръжката на Земята. Вие добре служихте досега на нашия господар. Лесовете на Ейвън вече са на пепел, по ваша заповед. Ако го усещате, ако продължавате да чезнете, нашият господар ще ви служи. Стъпете в огъня и се оставете да изгори шлаката от вас. Отдайте му се и той ще ви поддържа.

На лицето на огнетъкача се изписа неприкрито желание, сякаш беше копнял за този миг от години.

Пламъците на буйния огън запълзяха още по-напред и жадно заблизаха снега.

Радж Атън рязко се дръпна назад и огледа дясната си длан. Наистина се чувстваше по-добре там, където го бяха докоснали пламъците — сякаш беше сложил някакъв балсам.

Бинесман го бе предупредил, че е под опасното влияние на огнетъкачите. Вярно беше, че те го използваха за собствените си цели също така, както ги използваше той.

С ужас Радж Атън си даде сметка, че е поставен пред избор. Можеше да продължи така, както беше, тлеейки като гнило дърво до мига, в който и даровете му нямаше да могат да го спасят. Или можеше да стъпи в огъня и да изгуби всичко човешко, да се превърне в огнетъкач.

Той тръгна заднишком, отдръпна се от лагерния огън, сред заснеженото поле.

Фейкаалд и неговият Дни се надигнаха, канейки се сякаш да го последват, но Радж Атън им махна с ръка да не приближават. Трябваше да остане сам. Сърцето му заби лудо.

— Огънят ви зове — предупреди Рахджим. — Но едва ли ще го прави винаги.

Радж Атън се обърна и побягна, после спря задъхан. Огледа пътя в долината долу. Виеше се между дърветата и се губеше на няколко мили напред под тънка облачна пелена. По-нататък — над пустинята — се беше възцарил мрак.

Сред горите изпърха сянка — бухал, тръгнал на нощния си лов. Той го гледаше как се понася към звездите. На северозапад няколко планински върха се извисяваха като пясъчни острови сред море от мъгла. Беше красиво.

Звездната светлина обливаше покритата със сняг земя. Дърветата бяха като черни резки на фона на снега, смътната светлина изсмукваше всичкия им цвят.

„Като лице, изцедено от кръв“ — помисли той. Всичките му мисли се въртяха все около смъртта. Примига — очите го щипеха, — за да махне образа на Сафира, паднала насред бойното поле при Карис и как кръвта бликаше от челото и носа й.

Беше мъртва, а той продължаваше да живее.

Стисна зъби, решен да не даде воля на скръбта си. Но не можеше да спре мислите си. Предния ден беше яздила точно по този път. Със своите дарове на мирис той можеше да долови жасминения й аромат във въздуха, можеше да подуши миризмата на коня й. Сафира беше умряла, заради своя кураж и състрадание.

Сафира беше умряла. По-добре да беше умрял Габорн.

— Защо? — прошепна на Земята Радж Атън. — Защо не избра мен за свой крал. Защо не мен?

И се вслуша, но не защото очакваше отговор, а някак по навик. Вятър въздъхна долу през горите. Някъде наблизо под снежната покривка сред сухите планински треви прошумя мишка; звукът щеше да остане нечут за всеки друг. Нищо повече.

Радж Атън беше отраснал с приказки за хора, измамили смъртта. Хасан Безглавия беше крал, живял преди осемдесет години, и бе взел сто и четиринайсет дара на жизненост. В една битка му отсекли главата. Но също както жабата продължава да живее и след като й откъснат главата — същото станало и с Хасан.

Тялото на Хасан запълзяло и даже написало писмо по пясъка, с което помолило за милостива смърт. Но врагът му се подиграл и сложил в клетка неумиращото тяло. Майката на Радж Атън разправяше, че Хасан избягал и нощем в пустинята човек все още можел да чуе как пръстите му стържат в пясъка — Хасан Безглавия все още се лутал из пясъците и търсел възмездие.

Беше само приказка, колкото да плашат децата с нея.

Но Радж Атън беше проучил тази история, знаеше пълната версия. Хасан загубил само част от главата си — от темето до над устата. Тялото му продължило да живее, защото долната част на мозъка останала цяла. Затова преживял още три седмици, измъчван от глад и жажда, докато личинките на мухите не го изяли жив.

Радж Атън беше извършил подобен опит с един високо надарен убиец, сър Робър Клайски. Беше убеден, че собствените му дарове ще го опазят жив много по-дълго, отколкото би допуснал някой.

Сега беше изправен пред ужасен избор, но се боеше, че накрая няма да има такъв.

Стисна юмруци. Кръвта кипна в жилите му. И се закле безмълвно: „Габорн, Земята ще е моя.“

Когато отвори очи, забеляза долу сред дърветата сребрист блясък, който само неговите очи можеха да засекат — цвета на топлина от живо тяло. Примижа и видя два елена със сплетени рога. Единият вече беше мъртъв, изтощен от битката. Но живото животно не можеше да се освободи.

Случваше се понякога през есента. Самците се сбиваха, рогата им се сплитаха и и двете животни оставаха вкопчени в смъртна прегръдка.

Дори победителят изглеждаше полужив.

„Не съм длъжен да избирам сега — каза си Радж Атън. — Не съм длъжен точно сега да стъпвам в огъня и да се отказвам от всичко човешко. Хасан е притежавал само малка част от жизнеността, която имам аз.“

От мъгливите клисури се появи препускащ в галоп имперски жребец. Радж Атън изгледа ездача с присвити очи. Беше девет-десетгодишно момче от пустинята, капнало от умора. Беше облечено в бял бурнус, с тъмна пелерина, и беше увило главата си с тюрбан. Отпред на седлото беше вързана кутия за писма. Радж Атън от пръв поглед разбра, че момчето носи лоши вести.

Закрачи назад към огъня, под надвисналия шпионски балон.

Щом приближи, момчето плесна коня с камшика си. Жребецът погледна тъмния силует на граака, заподскача от страх, присви уши и ноздрите му се разшириха. Беше мокър от пот и дишаше трудно.

— О, Велика светлина! — викна момчето, щом позна Радж Атън. — Вчера призори халите взеха мините с кръвния метал в Картиш! Водеше ги самата Господарка на Долния свят.

Фейкаалд ахна.

— Ако този щурм е бил като при Карис…

За Радж Атън беше непосилно да обхване с мисъл заплахата, която можеше да донесе една орда от хали. Съвършената му памет превъртя в ума му образи със злата магесница, присвита над Костения хълм, с пулсиращия от светлина отровножълт прът, бълваща миризливите си заклинания, докато слугите й стояха скупчени по-долу. Проклятията й бяха убили всяко растение, бяха ослепили и оглушили войските му, бяха изстискали водата от човешката плът.

Халите в Картиш можеха да нанесат неописуеми щети. Само унищожението на житните поля щеше да донесе глад за цял Индопал.

— Всички излязоха на бой — продължи задъхано момчето, — освен вашите слуги в Палата на канарчетата в Ом. Те отвеждат Посветителите ви на север. Пратиха ме да…

— Казваш, че ги води Господарката на Долния свят?

— Да — отвърна момчето. Очите му бяха ококорени от страх. — Зла магесница, много голяма. Никой не е чувал за такава като нея.

Разбира се, осъзна Радж Атън. Халите щяха да пратят в Индопал най-добрите си пълчища. Беше по-населен от Роуфхейвън, по-могъщ. И тяхната страховита владетелка щеше да излезе срещу него.

Хората му отчаяно се нуждаеха от него.

Той смъкна момчето от коня и скочи на седлото. После извика на огнетъкачите си:

— Последвайте ме, когато можете!

Фейкаалд вдигна очи към него в очакване на заповед. Радж Атън се поколеба. Чувстваше се зле, сякаш самата му душа линееше. Трябваше му сила.

— Ти се върни в Карис — заповяда му той. — Разбери какво е направил Земния крал със силарите ми. Ще ми трябват.

— Той няма да ми се довери — възрази Фейкаалд.

— Ще ти се довери, ако повярва, че си отишъл против волята ми — каза Радж Атън, дръпна златната кутия за писма и я хвърли на Фейкаалд. — Кажи му за халите в Картиш. Кажи му, че ги води Владетелката на Долния свят. Кажи му, че си дошъл да го помолиш да помогне на Индопал.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита Фейкаалд.

— Сигурен съм.

— Както заповядате, о, Светлина на света — каза Фейкаалд.

Радж Атън обърна жребеца и препусна към Картиш.