Дейвид Фарланд
Вълчето братство (38)

След пиршеството

Кожестата глава на халата беше оплескана със засъхваща кръв. Ейвран спря да рови в мозъка й и заситена се изтегна върху черепа на чудовището — с натежал стомах и замъглени сетива.

До утрото оставаха само няколко часа. Едва можеше да държи очите си отворени.

В сънения й ум пробягаха ужасни гледки от Долния свят, потискащо живи.

Сънуваше безкрайни редици хали, излизащи в походен строй от Долния свят, тръгнали отчаяно в търсене на нещо. Могъща магесница ги водеше натам, където не искаха да тръгнат, ужасен звяр, носещ името Истинската властелинка.

Но съновиденията й не приличаха на нищо от това, което бе виждала наяве. Защото сънищата се появяваха не в образи, а в силни миризми и в усещане за резки движения, и в блестящата аура на енергийни полета, обкръжаващи живите същества. Сънищата бяха студени, призрачни, показваха енергия като приливни вълни от синкава светлина, подобно на вечерно слънце, отразено от снега. Всичко в тях беше свръхестествено чисто. И халите пееха песни, великолепни арии, излъчени в миризми, твърде фини, за да бъдат усетени от човешко същество.

Ейвран дълго лежа вцепенена. Мъчеше се да си спомни какво бе тръгнала да търси в съня си. Най-накрая се сети:

„Кръвта на Верните.“

Стресната, тя отвори очи и се помъчи да потисне писъка си. Защото дълбоко в себе си разбираше, че сънят не е обикновен. Това бяха спомени. Спомени на халата, от чиято плът беше яла.

Халите идваха. Идваха и щяха да преминат точно през това селище.

С корем, пълен с мозъка на халата, и все още със замъглен ум, Ейвран започна да осъзнава опасното положение, в което се беше озовала.

— Трябва да се махаме оттук — каза тя на зелената жена, след като се смъкна от главата на халата. — Идва зла магесница. Може вече да сме закъснели.

Изпълзя настрана от мъртвата хала и започна да се подготвя за бягството си на север.

Опита се отчаяно да си направи изводи от онова, което бе видяла в сънищата си. Халите не можеха да „виждат“ надалече с усета си за енергийни полета — границата на сетивата им стигаше до четвърт миля. Близките неща можеха да бъдат различени с големи подробности, но предмети на повече от сто разкрача често бяха замъглени и смътно различими.

Докато се намираше пред съгледвачите им, щеше да е в безопасност. Но халите имаха превъзходно обоняние.

А зелената жена беше убила хала мечоноска, която скоро щеше да бъде последвана от безбройна чет. Халите щяха да уловят миризмата на Ейвран и щяха да тръгнат по дирята й.

Трябваше да избяга… бързо. Ех, да имаше подсилен кон!

Но нямаше подсилен кон.

„Земния крал би могъл да ни защити“ — помисли тя.

Затвори очи и разгледа картата, която пазеше в сърцето си. Смарагдовият пламък се приближаваше, беше изминал близо двеста мили. Но Земния крал все още беше далече, в южен Хиърдън.

При скоростта, с която се приближаваше, нямаше да успее да стигне тук преди полунощ или чак на следващия ден. Ейвран нямаше толкова време.

Една хала беше два пъти по-висока от най-големия кон. Беше виждала с очите си колко бързо бягат халите.

Тя погледна чудовището, лежащо безжизнено в тъмното.

Беше изпуснало миризмите си от задния си отвор, оставяйки по този начин диря, по която да го последват другите. И бе изпитало смъртен ужас, когато ръката на зелената жена разби черепа му. Ейвран надушваше чесновата миризма, оставена от халата преди да издъхне.

Тя се втурна към задницата на трупа. Човешкият нос не беше толкова чувствителен като пипалата на една хала, но все пак тя подуши изпуснатия от халата секрет и вонята я удари не като мирис, а сякаш извика в ума й: „Тук има смърт! Пази се! Пази се!“

Зелената жена пристъпи до Ейвран и също подуши. Отдръпна се, нададе безсловесен вик и замаха с ръце. Също като Ейвран, след като беше яла от мозъка на халата, и тя реагираше на миризмата все едно, че е хала — с неистов ужас.

В небето се трупаха облаци. Ейвран се огледа и видя една дълга тояга. Взе я и я натика в задния отвор на чудовището, та предупредителната миризма на мъртвия звяр да полепне по нея.

— Хайде, Пролет. Да тръгваме.

Но зелената помириса миризмата на смърт по тоягата и се дръпна. Огледа се уплашено за някое място, където да се скрие, и вдигна ръце пред лицето си. За миг Ейвран се уплаши, че Пролет може да побегне.

Уплаши се, че ако избяга, халите могат да я проследят и убият. Пролет беше успяла да убие една хала, но с десетки едва ли щеше да се справи. И със сигурност нямаше да се справи със злата магесница.

— Пролет! — извика Ейвран. Но зелената жена изобщо не я послуша. Размаха ръце като обезумяла и хукна по улиците на селото между изгърбилите се като главанаци къщи.

Ейвран се опита да задържи вниманието й по единствения начин, който й беше известен.

— Грозен избавител, Светъл разрушител, при мен!

Ефектът беше поразителен. Все едно че Пролет беше вързана с някаква невидима нишка. Когато Ейвран изрече това, тя рязко спря, обърна се и я погледна отчаяно. Бавно започна да се връща.

— Добре — каза Ейвран. — Сега съм твоята господарка. Върви с мен и кротко, за да не привлечем други хали.

Пролет увеси нос, но покорно тръгна след нея.

Затичаха по пътя на север. Нощта беше хладна и вятърът духаше бясно между орехите. Над тях летяха кафяви листа, а високо горе препускаха облаци, понесли миризмата на дъжд.

Ейвран си помисли, че ще може да тича така не повече от няколко минути. Откакто беше паднала Синята кула, се бе почувствала изнемощяла.

Но за нейна изненада топлата плът на халата, напълнила корема й, я изпълни с неочаквана енергия. Изведнъж се почувства по-силна — макар и не толкова силна, че да счупи човешки череп с един удар или нещо подобно. Не беше същото като да си взел дар на мускул. Чувстваше се просто… по-жива и изпълнена с енергия.

Месото на халата по някакъв странен начин бе съживило и ободрило цялото й тяло.

Ейвран тичаше неуморно вече цял час, а зелената жена я следваше с леки и дълги отскоци.

На всеки двеста крачки Ейвран се обръщаше, прокарваше края на тоягата по земята и с мълчаливо задоволство си представяше как викът „Смърт! Пази се! Пази се!“ ще изплаши оръженоските по петите й.

Без своите протеди (първи) нямаше да знаят как да реагират. Нямаше да имат друг избор, освен да сгъстят редиците си в защитен строй и да пълзят напред с бързината на охлюв.

Изведнъж се закова на място. „Откъде знам това?“ — удиви се тя. Не можеше да си спомни нищо определено от сънищата си, от онези заети спомени, което да й подсказва как ще реагират оръженоските. Но го знаеше.

Още много въпроси я озадачаваха. Коя беше Истинската властелинка? Какво искаше тя? Знаеше, че иска Кръвта на верните и че става въпрос за човешка кръв, но какво щеше да прави с нея?

За миг в ума й проблесна образ… огромна хала, Истинската властелинка, присвита над ложе от кристалните кости на убитите и погълнати от нея, озарени от свещените огньове наоколо, как се разпорежда на по-низшите да сътворят руните, с които ще завладеят земята и ще всеят ужас у всичко живо горе.

Ейвран знаеше, че халите са тръгнали към Карис. Кръвта на верните беше някъде там, близо.

„Горкият Роланд — помисли тя. — Дано се измъкне.“

Единственият й шанс да се добере до Земния крал беше да навлезе в планините. Тогава може би и халите щяха да престанат да я преследват. Стигна до един кръстопът и зави на изток по утъпкана от мулета пътека покрай един широк канал.

След като халите не можеха да „виждат“ на повече от четвърт миля, можеше да се отърве от тях само ако се отдалечи достатъчно.

Знаеше също, че с вървенето си оставя диря от енергия, която халите щяха да възприемат като призрачна светлина. Но след половин час сиянието щеше да се разсее. А усетът на халите беше твърде слаб, за да могат да проследят стъпките й.

Което означаваше, че можеха да я проследят само по миризмата.

Когато беше малка, зверомайстор Бранд й беше разправял истории как помагал на херцога да надхитря лисиците по време на лов.

Херцог Хейбърд бил готов да плаща на ловец, за да му хване лисица, и след това заливали гърба й с терпентин, за да не могат хрътките му да изгубят миризмата на лисицата.

Така че за да оцелее, лисицата трябваше да е хитра.

Щом кучетата я приближели, лисицата тичала напред и започвала да обикаля на кръгове и на зиг-заг, при което миризмата й така се усуквала, че кучетата почвали да се въртят и да лаят по опашките си.

Халите до голяма степен бяха като гончета и Ейвран трябваше да ги надхитри като лисица. Затова тича и прави кръгове почти два часа.

Все още бе в низините източно от Карис, но селата започнаха да се разреждат. Познаваше мястото от картите и дори беше прелитала над него.

По на запад имаше няколко хълма и долини, а след това бяха планините Хест. Надяваше се да се добере до тях — халите едва ли щяха да я проследят там, заради студа.

Пое през горите. Обикаляше на кръгове и често минаваше по собствените си следи, катереше се по дърветата, за да се изгуби миризмата й нагоре. С помощта на тоягата бележеше всяко дърво с думата „Пази се!“

Заръмя хладен дъжд. Ейвран се върна при канала, скочи в него и преплува на отсрещния бряг.

Зелената жена я следваше вярно, макар и малко тромаво. Но когато скочи в канала, стана ясно, че планът на Ейвран се е объркал.

Зелената жена не знаеше да плува. Запляска с ръце и зарита, заозърта се отчаяно, едва задържаше главата си над водата.

Ейвран скочи да я спаси, но след като беше загубила дара си на мускул, плуваше бавно и непохватно. Когато най-сетне се добра до Пролет, зелената жена скочи на раменете й и я натисна под водата.

Ейвран се забори да излезе на повърхността, но Пролет беше твърде тежка. След като разбра, че усилията й са безполезни, Ейвран се гмурна отчаяно надолу, стигна калното дъно на канала, оттласна се и изскочи нагоре и встрани.

Излезе на повърхността. Зелената жена потъна в дълбоката вода, като пляскаше с ръце и крака.

Ейвран затаи дъх. Сърцето й заби лудо.

— Пролет! — извика тя. — Пролет!

Но повърхността на канала остана спокойна.

Няколко мига Ейвран се чудеше какво да направи. И тогава Пролет изплува.

Ейвран я издърпа до брега.

Зелената жена закашля задавено и заплака като дете. После повърна кална вода. Ейвран й помогна да излезе на стръмния бряг и се огледа.

Беше загубила тоягата си. Въпреки че водата течеше бавно, ги беше отнесла на четвърт миля надолу. Тоягата й трябваше, за да плаши с нея халите, но нямаше да може да я намери в тъмното.

Надигна се уморено. Прецени, че все още са на осем мили от Карис.

Вятърът духаше силно и облаците толкова се бяха сгъстили, че не се виждаше почти нищо. Дъждът запердаши на едри капки. Невъзможно беше да намери тоягата си.

„Ако имам късмет, може да светне някоя мълния“ — помисли Ейвран. Всички знаеха, че халите се плашат от мълнии, макар че никой не знаеше защо. Но Ейвран беше яла мозък от хала и вече знаеше тайните им. Сега го разбра: мълнията не толкова ги плашеше, колкото ги заслепяваше и им причиняваше болка. Да са близо до мълния за тях беше все едно да гледат в слънцето.

„Аз съм единственият човек на света, който знае това“ — помисли Ейвран. Беше извършила нещо нечувано: яла беше мозък на хала, придобила бе нейните спомени все едно, че самата тя се бе превърнала в хала.

Но за нещастие, макар да валеше силен дъжд, от гръмотевици нямаше и помен.

След толкова часове непрестанен бяг, Ейвран се затътри уморено. Пролет я следваше тромаво. Час преди съмване тя чу някакъв странен звук в далечината откъм Карис, странен стон, който сякаш разтърси земята. Малко по-късно птиците по ливадите се разбудиха и зацвърчаха. Стори й се странно, че издават толкова радостни звуци в такъв окаян ден.

Призори Ейвран видя един горист хълм от северната страна на пътя и реши да изиграе ролята на лисицата.

Сви се във високата папрат в сянката на един огромен бор и зачака изгрева. Смяташе, че от това място ще може да види гигантските хали от няколко мили, ако не са изгубили дирята й.

Пролет легна до нея, загърната в наметалото от меча кожа. Ейвран повдигна наметалото, за да може да се пъхне под него. Все още беше влажно, но тя се сви до гърдите на зелената жена и се стопли.