Дейвид Фарланд
Вълчето братство (66)

Предадената Земя

„Бягай!“ — предупреди Земята Габорн.

Той седеше и гледаше смаян към небето. Никога не си беше представял, че притежава сила да призове на помощ живи същества.

Световният червей едва се беше надигнал от земята. Прах, камъни и чакъл изригваха към небето над него. Огромният звяр се бе извисил, виеше се и се гърчеше на половин миля нагоре.

Силата на взрива беше съборила Габорн на гръб. Зелената жена лежеше просната до него.

Сред прахта блесна мълния и образува корона около прашния облак, корона от светлина, и за миг на Габорн му се стори, че тази корона е негова. Навсякъде около него халите се обръщаха и бягаха, бягаха надалече от битката, изпълнени с ужас.

„Тръгвай!“ — настоя Земята.

Идваше смърт — смъртта на самия Габорн. Никога не беше чувствал черния й саван толкова смазващо натежал.

Мрак бе надвиснал над него — грамаден черен облак от прах и падащи отломки, скрили остатъците от дневната светлина.

В този неестествен мрак, разкъсван от време на време от мълнии, Габорн с мъка се изправи, затича към коня си и завика на бойците си да се оттеглят.

Разбира се! Беше го чувствал през цялото време. Удряй и бягай, удряй и бягай. Това бе искала Земята от него при Карис.

— Хайде! — извика той на зелената жена и й подаде ръка. Тя скочи на двайсет стъпки високо и се приземи до него. Габорн й подаде ръка и я издърпа на коня си.

— Насам! — извика той на хората си. И препусна.

За секунди целият ход на битката се беше променил. Десетки хиляди души бяха избягали от Карис, а други стотици хиляди все още не бяха излезли през градските порти, но тичаха с все сила.

Много се беше променило към добро.

Халите бягаха. Мълнии раздираха небето, а халите напускаха бойното поле. Заплахата за неговите хора изведнъж намаля.

Габорн профуча в галоп покрай две живи още чудовища и свърна на север, изпълнен със смътно удивление и с ужас — удивление заради спечелената тук победа и ужас от нарастващото чувство за лична опасност, което го връхлетя.

Земята не искаше от него да напада повече. Сега Земята му повеляваше да бяга колкото може по-бързо. И той препускаше — покрай хали и покрай човеци. Не беше нужен повече при Карис.

Премина през прашния облак, изхвърлен от световния червей, полузаслепен, докато не стигна пътя на север към портите на Стената на Барън.

Стената се беше превърнала в жалка развалина. Въпреки че по време на битката Габорн бе съсредоточил цялото си внимание на юг, трусовете бяха ударили и тук. Останалите тук-там части се бяха наклонили под опасни ъгли и скоро също щяха да се сринат.

Като по чудо, арката се държеше и когато подкара към нея, Габорн се обърна през рамо да погледне към Карис.

Повечето кули бяха рухнали, други горяха. Облаци прах изпълваха долината. Мъртви мъже и хали бяха осеяли равнината. Всяко късче земя беше обгоряло и съсипано. Всяко растение беше опърлено и унищожено. Огромната Черна кула в далечината се беше срутила и там беснееше пожар. Световният червей се беше прибрал в дупката на мястото на доскорошния Печат на опустошението. В небето святкаха стрели на мълнии и пронизваха облаците прах. Мръснокафява мъгла все още се стелеше по полето, понесла вонята на гнило и болест.

Никоя сцена на разруха, която можеше да си въобрази, не можеше да съперничи на това, което виждаха очите му сега.

Чародеят Бинесман го викаше и препускаше към него.

Габорн обаче изпитваше толкова отчаяна необходимост да избяга, че не посмя да го изчака.

И само с Джюрийм, Ерин и Селинор все още зад гърба му, препусна към арката.

 

 

— Милорд! — извика Пащук. — Ето го!

Радж Атън бързо бе събрал десетина Непобедими и им заповяда да му помогнат да намери Земния крал.

Радж Атън присви очи и се загледа през облаците прах; над главата му изтрещя гръмотевица. Вдигащият се прах се беше смесил с облаците; сега валеше кална лапавица. Той стоеше върху две мъртви хали и се взираше през мътилката натам, където му сочеше Пащук.

Никога не беше виждал лицето на Габорн. Някакво защитно заклинание правеше така, че всеки път, когато Радж Атън се опиташе да погледне момъка, той се оказваше или камък, или дърво, или нищо.

Сега се загледа в коня, който му сочеше Пащук. Колкото до Земния крал… да, Радж Атън виждаше коня му — непретенциозен дорест жребец, — но от самия Габорн нищо не можеше да различи, само някаква тъмнокожа жена, седнала, кой знае защо, зад седлото, и нещо като дъбов клон, който, изглежда, се беше закачил пред нея за него. Яздеше на север, с няколко рицари около нея. Чародеят Бинесман препускаше да ги догони.

— Къде смятате, че отива? — попита Маакет.

Беше странно, че Земния крал се оттегля толкова бързо, след като победата му тук изглеждаше сигурна. Блесна нова мълния и халите наоколо се пръснаха, останали без водачка и без цел.

— Все ми е едно къде отива — отвърна Радж Атън. — Ще го убия.

— Но… О, Велика светлина — каза Пащук. — Той ви е роднина… търси мир.

Радж Атън изгледа Пащук и разпозна лицето на врага.

Думи нямаше, за да опише гнева си. Габорн беше избегнал пратените от него убийци като малък, беше го изтласкал от Лонгмът с помощта на унизителна хитрина, откраднал му беше силарите. Габорн беше довел Сафира на смърт, обърнал я беше срещу него. А сега обръщаше и най-верните му съратници срещу него.

Той искаше мъст.

— Халите бягат — каза Радж Атън все едно, че говореше на малоумно дете. — Опасността отмина и сега можем спокойно да оставим примирието настрана.

— Може да е спечелена една битка, но не и войната — отговори Пащук.

— Какво те кара да мислиш, че халите ще се върнат? — подхвърли Радж Атън. — Няма как да знаем дали ще се върнат.

— О, Превелики — каза Пащук, — простете ми. Не искам да ви оскърбя, но той все пак е Земния крал. Той ви е Избрал.

— Аз също дойдох на север, за да спася човечеството — напомни му Радж Атън. — И аз мога да унищожавам хали.

И тогава чу предупреждението на Габорн в ума си: „Пази се!“

Пащук надигна бойния си чук и понечи да го размаха, но едва ли имаше повече от три-четири дара на метаболизъм.

Радж Атън избегна удара му и го удари по темето с железния си юмрук. Ударът пръсна черепа на Пащук и натика костите в мозъка му.

„Пази се!“ — отново го предупреди гласът на Габорн.

Радж Атън се извъртя. Двама Непобедими зад гърба му бяха извадили оръжия, решени на убийство. Той се счепка с тях; още двама се включиха в боя.

Но Радж Атън не беше глупак. Макар неговите Непобедими да изглеждаха възхитителни за един обикновен човек, той винаги си беше давал сметка, че някои може да се обърнат срещу него.

Справи се набързо с четиримата, като получи само няколко леки рани. Той имаше хиляди дарове на жизненост и раните се изцериха още преди да падне последният.

Той спря и погледна нащрек другите осем Непобедими, които го обкръжаваха. Блесна мълния, изтрещя гръм. Никой от осмината не се хвърли срещу него, но той все пак се замисли дали за всеки случай да не избие и тях.

Гласът на Габорн прокънтя в ума му: „В нозете ти лежат мъртви хора, хора, които съм Избрал. Собствената ти смърт дебне наблизо. За последен път — предлагам ти закрила и надежда…“

— Но аз не съм те Избрал! — изкрещя Радж Атън. Силата на Гласа му бе толкова голяма, че думите надмогнаха дори трясъка на гръмотевиците.

 

 

Габорн препускаше в галоп надалече от Карис и по лицето му се стичаха вадички пот. Около него едновременно закипяха хиляда малки битки. Сър Ленгли и Скалбейрн трепеха безмилостно хали и щурмуваха решително. Въпреки че много от чудовищата бягаха от Карис, не всички бяха уплашени.

Но Габорн ясно усещаше една напрегната битка, която бушуваше наблизо. Радж Атън стоеше обкръжен от своите Непобедими. Габорн си беше помислил, че всички те са в опасност, може би застрашени от някоя хала магесница.

Но предупреждавайки Радж Атън за опасността, той неволно бе помогнал за убийството на други хора.

Стъписан и уязвен, Габорн направи последен опит да го усмири. Но отказът на Радж Атън прокънтя над грохота на битките и тътена на гръмотевиците: „Но аз не съм те Избрал!“

Габорн не можеше да понесе вината си. Не можеше да позволи на Радж Атън, един от неговите Избрани, да избива мъже и жени. Отчаян, той не виждаше никакъв избор, освен да отвърне на удара.

Но при мисълта да се бие се побоя, че ще извърши кощунство. Земята му беше дала силата да Избира и да опази човечеството. Ако използваше силата си за всякаква друга цел, това можеше да предизвика наказанието на Земята.

Но ако унищожеше Радж Атън, щеше да опази хиляди други.

Почти видя в ума си положението: Радж Атън бе обкръжен от своите Непобедими. Те бяха видели как убива събратята им и в този момент се бяха напрегнали, готови за бой.

Мъжете бяха силни, несъмнено. Иначе Земята нямаше да му изпраща толкова настоятелен зов за опасността, надвиснала над Радж Атън.

Този път Габорн не предупреди Вълчия господар за надигащата се около него заплаха. Успя да надвие подтика да го предупреди, пребори се с него с огромно усилие. Беше болезнено.

И призова воините около Радж Атън. „Ударете сега!“

 

 

Радж Атън не чу предупреждение. Непобедимите около него се хвърлиха като един, тласнати от нечута команда.

Старият му приятел Чезуит, един от най-едрите и най-доверените му слуги, замахна и се опита да забие шипа на бойния си чук в шлема му.

Радж Атън се присви и едва избегна смъртта. Собственият му чук удари Чезуит по рамото, след това той измъкна дългата си кама.

 

 

Габорн усети заплахата, блеснала за миг около Непобедимите, на които бе заповядал да посекат Вълчия господар.

Но я почувства много смътно, сякаш земната сила в него беше току-що загасена свещ и сега единственото, което осветяваше стаята, бе искрицата, останала да тлее върху фитила.

Все пак беше му останала светлина — достатъчно светлина, за да знае, че още гори, но не повече.

Отчаян и ужасен, Габорн препусна към билото на хълма. Знаеше къде е Радж Атън. Дори в този момент трябваше да се пребори с подтика да го предупреди, че е в опасност.

Боят бе твърде бърз, за да може Габорн да види много от толкова далече, през ръждивата мъгла и калния дъжд. Мълния блесна над главата му и на нейната светлина той видя вихрещо се меле от мъжки тела.

Усети опасността за Непобедимите, предусети всеки удар миг преди да бъде нанесен. Трошаха се кости, мускули се сечаха дивашки. Кръв бликаше и мъжете крещяха в агония, преди да срещнат смъртта си.

Разбираше и усещаше, когато всеки Непобедим падаше и загиваше.

С тяхната смърт се откъсваше и нещо от самия Габорн. Беше го казал съвсем ясно на Моли Дринкъм: когато загинеше някой от неговите Избрани, нещо от него сякаш се изтръгваше с корен, като че ли част от него самия умираше с тях.

Сега го усещаше с цялата му жар, чувстваше се по-разкъсван от всякога. Защото с всеки убит Непобедим все по-остро усещаше, че губи от собствените си земни сили.

Толкова бързо следваше смъртта им: всяка смърт — като звън на камбана на върха на градската кула.

Но този звън не известяваше смъртта на няколко Непобедими. Той възвестяваше гибелта на надеждата за човечеството.

— Някога имаше тот на тази земя — беше го предупредила Земята в градината на Бинесман. — Някога имаше мътни… А в края на това тъмно време може и човечеството да се превърне само в спомен.

„Така ли ще загинат моите хора? — чудеше се Габорн. — Предадени от мен самия?“

Беше изпитал силите си неразумно, като някой много надарен стрелец, който опъва тетивата на лъка си дълго, за да види дали лъкът първо ще се прекърши, или тетивата ще се скъса.

Земята му беше дала власт, дарила го беше със сила.

Спаси, когото пожелаеш, беше му заявила тя — а сега Габорн се опитваше да убие човек, когото сам беше Избрал.

Беше нарушил волята на Земята.

Сега го лишаваха от тези сили и Габорн зяпна, широко отворил очи, зачакал мига, в който напълно щяха да изчезнат.

Мълния блесна над Карис и на нейната светлина Габорн видя кога дойде краят на битката на Непобедимите: само един мъж се измъкна от страшната сеч.

Габорн пришпори коня си и препусна с все сила. И извика на хората около себе си:

— Радж Атън идва! Бягайте!