Дейвид Фарланд
Вълчето братство (55)

Мръсни сделки

Габорн стигна до една тясна долина на три мили северно от Карис и се натъкна на ариергарда на войските на Върховния маршал Скалбейрн — тътреше се през руините на изпепелена земя, през вонящата, пъплеща ниско кафява мъгла, изпълваща хората с чувство на неотвратима орис.

Още по-напред Скалбейрн водеше авангарда от две хиляди рицари, следвани от маршируващи в строй осем хиляди копиеносци. След тях се нижеха хиляди стрелци.

Най-отзад се точеха обичайните спътници на всяка войска: огромните фургони, каращи оръжие, стрели и храна; балистите, които нямаше да са от полза в предстоящата битка; щитоносци, готвачи, перачки, курви и момчета, търсещи приключения, чието място не беше в колоната на бойния марш.

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн.

Съгледвачите в ариергарда надуха бойни рогове и хората се заобръщаха да видят Земния крал с неговите „подкрепления“.

Макар гледката да ги отчая, не го показаха, а надигнаха юмруци и оръжия и завикаха победоносно.

Човечеството беше очаквало две хиляди години появата на Земния крал. Сега той най-сетне беше дошъл.

Облакът, покрил Карис, бе почервенял от пожарите.

Далечният злокобен съсък тътнеше над опустошената земя. Не секваха възторжените викове на свободните рицари на честта, но ето че простият народ, следващ войската, започна да вика:

— Изберете ме, милорд! Мен Изберете!

Обръщаха се към него и някои започнаха да притичват на пътя му и да го молят за Избор. Габорн осъзна, че ако бързо не направи нещо, напиращата тълпа може да го премаже.

Подкара коня си към една селска къща край пътя. Близо до нея имаше вкопана в земята изба за земни ябълки с покрив, покрит със слама и чимове. Издигаше се като малък хълм. Габорн спря, скочи от коня, качи се на ниския покрив и се изправи, хванал се за железния ветропоказател с форма на тичащо куче.

Огледа точещата се Праведна орда на Скалбейрн. Разбираше, че тя няма да може да се справи с халите. Не и след като тези мъже не разполагаха с нищо повече от силните си мишци. Но ужасно се нуждаеше от тази войска, щом трябваше да нанесе удар.

Габорн вдигна лявата си ръка, широко разперена, за да призове Земната сила, на които служеше. „Прости ми за това, което трябва да сторя.“

Взря се с широко отворени очи към армията и извика достатъчно силно, за да го чуят всички:

— Избирам ви. Избирам ви всички, в името на Земята. Нека Земята ви крие. Нека Земята ви цери. Нека Земята ви направи свои.

Не знаеше дали това ще подейства. Досега винаги се беше стремил да се вглежда в сърцата на хората — да ги прецени честно и да разбере дали са достойни, преди да им предложи своя дар.

Никога не беше опитвал да събере толкова много жътва наведнъж.

Можеше само да се надява, че ще подейства. Самата Земя му беше казала в градината на Бинесман, че е свободен да Избира когото пожелае, но Габорн не знаеше дали е свободен да Избере хора, които не смята за достойни.

Далече напред, в самия авангард на конницата близо до билото на хълма, яздеше Върховният маршал Скалбейрн.

Седнал на коня си, в дългата си черна плетена ризница, той се извърна към Габорн. Вдигна забралото и се потупа по дясното ухо, сякаш помоли Габорн да повтори казаното.

Габорн не бе използвал Земния взор, за да погледне в сърцето на всеки мъж и жена в дрипавата колона. Беше се вглеждал в сърцето само на един — Върховния маршал Скалбейрн — и се бе заклел никога да не го Избере.

Сега се отрече от тази клетва, но не заради Скалбейрн. Надяваше се само, че Скалбейрн ще се бие храбро и че подвизите му ще могат да спасят живота на неколкостотин или хиляда обикновени хора, които бяха по-достойни да живеят от Скалбейрн.

Докато нишките на силата се изпъваха между Габорн и новите му хиляди поданици, той прошепна думите, които само Върховният маршал можеше да чуе.

— Точно така — каза Габорн и от срама лицето му се напълни с кръв. — И теб Избирам, макар да си спал със собствената си майка и да си станал баща на собствената си саката и видиотена сестра. Извършил си мерзост и си обичал гнусното си деяние така, както обичаш собственото си дете. Макар да се отвращавам от това, което си сторил, Избирам дори теб.

„Свободен съм да направя това — каза си Габорн. — Свободен съм да Избера.“ Опипа дълбоко вътре в собственото си сърце, съжалил, че не знае каква е волята на Земята.

Дори Земята да възразяваше, Габорн не го разбра. Не усети да се изцежда сила от него, нито усети някакъв друг признак за укор от страна на Земята. Единственото, което усещаше, бе тежкият пестник на смъртта, чакащ да смаже всеки мъж, всяка жена и дете в долината пред него. И заедно с него усети зова на Земята, все така смътен и неясен: „Удряй! Удряй сега!“

Габорн проговори в сърцето на всеки мъж и жена в своята армия, и им предаде посланието.

Върховният маршал Скалбейрн кимна в знак, че го е чул. После се обърна, наду големия си рог и поведе воините си на бой.

 

 

Погледът на Габорн бе измъчен. Ерин Конал често беше виждала същото това изражение, същата тежест на челото на майка си. „Всички си мислят, че Габорн е непобедим, защото е Земния крал — осъзна тя. — Не знаят как нощем седи буден и се тревожи за тях.“

По ужаса, изписан на лицето му, Ерин предположи, че от предстоящата битка няма да излезе нищо добро. Но беше решена да остане до него, да го защити до края. „С тялото си ще го защитя, ако потрябва — помисли тя. — Ще дам живота си заради неговия.“

Ерин премести поглед от Габорн към чародея Бинесман. Бинесман яздеше едър сив имперски боен кон, който беше откраднал от Радж Атън преди повече от седмица. Звярът притежаваше толкова много дарове на ум и мускул, че почти не приличаше на същество от плът и кръв. В очите му блестеше свиреп разум, разум, равен по мяра на човешки, но не и по вид. Не, конят изобщо не приличаше на животно. Приличаше по-скоро на природна сила или на същество, изваяно от гранит.

Въпреки че кафявите мъгли, които толкова миришеха на гнило, я караха да се чувства отпаднала, на Ерин все още й се искаше да убие нещо. И при това не само едно нещо. Много неща. Радж Атън, убиеца на нейния баща например. Искаше да избива хали, да избие достатъчно хали, за да отмие с кръвта им хладната си ярост.

Небето беше оловно, слънцето гаснеше като тлеещ въглен над хълмовете. Конят й дишаше тежко, с разширени ноздри, дъхът му излизаше на пара. Искаше да препусне, разбираше, че идва време за бой.

Но тя трябваше да язди бавно, за да не се откъснат от пехотата на Праведната орда. До този момент все още не беше видяла хала.

Рицарите яздеха в бавен тръс и мълчаха, само подрънкването на ризниците и броните ехтеше в есенния въздух, наред със звука на някоя пика или щит, ударил се в броня, потропването на копита, пръхтенето и цвиленето на коне.

Ерин не носеше пика, защото не бе пожелала да я мъкне по целия път от Флийдс до Мистария само за да я счупи при първия сблъсък с някой рицар.

Сега, с толкова многото хали отпред, тя съжали, че не е по-добре въоръжена. Кристалната кост на една хала беше здрава като скала и много оръжия щяха да се пръснат при сблъсъка с чудовищата. Но щеше да е трудно да убие хала с нещо по-малко от тежка пика.

Тя обърна коня си и подкара към фургоните.

— Пика? — извика Ерин към подминаващата я върволица.

Едно момче скочи и й подаде пика, без да спира конете. Принц Селинор приближи до нея на коня, зает от майчините й конюшни.

Стиснал челюсти, с пепеляво лице, младият мъж също взе пика от момчето.

После погледна Ерин и потупа прибраната в кожен калъф кроудънска бойна брадва с нейната шест стъпки дълга дръжка. Беше тромаво оръжие за бой с мъже, но не беше и създадено за мъже. Тежката глава беше идеална за цепене на халска коруба.

— Не се бой — каза Селинор. — Аз ще те защитя.

Готовността му я смая.

„Ти ще ме защитиш?“ — искаше й се да му отвърне с насмешка. Та той не беше Избран, в края на краищата. От цялата тази орда, спускаща се към Карис, само той не беше Избран. Габорн бе вдигнал ръка и бе Избрал всеки ковашки чирак и всяка курва, съпровождаща войската. Но през цялото време беше обръщал гръб на принц Селинор.

Не, ако някой тук се нуждаеше от защита, този някой беше самият Селинор.

„Ще трябва да го наглеждам“ — помисли Ерин. Чувството й за дълг беше раздвоено. Тя стисна зъби, кимна към Габорн и помоли принца:

— Стой близо до него!

Селинор се усмихна лукаво и заговори с тона на купувач, пазарящ се с продавач на улицата:

— Тъкмо се чудех, Конесестра Конал, какъв мой днешен подвиг би ви убедил, че съм достоен да легна една нощ в леглото ви?

Ерин се засмя.

— Сериозно говоря.

— Как може главата ви да е толкова тъпкана с бръмбари, че да мислите за такива неща точно сега?

— Война и жени… намирам и двете за възбуждащи. Доблест ли искате? Ще бъда неустрашим. Сила и ум ли търсите у един мъж? Ще се постарая. Ами ако днес спася живота ви? Това ще ми спечели ли една нощ в леглото ви?

— Да не съм някоя крепостна от Картиш? Няма да ви стана робиня само защото сте спасили живота ми.

— Дори за една нощ?

Ерин се вгледа в очите му. Селинор се усмихваше, все едно че говореше на шега, но зад тази усмивка се четеше безпокойство, сякаш гледаше в очите на дете.

Не се шегуваше. Желаеше я отчаяно и се страхуваше, че ще го отхвърли. Ерин знаеше, че не е лош мъж. Беше чаровен и достатъчно силен. Имаше хубава осанка. Ако си търсеше мъж, от когото да зачене дете, сигурно щеше да помисли и за него.

Затова не смееше да го отхвърли с лека ръка. Но въпреки че намираше външността и осанката му за привлекателни, повече я впечатляваше, че той разбира политическите последствия от това, за което я моли, и въпреки това го иска. Не търсеше забавление само за една нощ; ухажваше я по най-добрия достъпен му начин. В края на краищата тя не беше някое нежно цветенце, беше Конежена от Флийдс.

— Е, добре — каза Ерин. — Докажете се в днешното сражение — спасете живота ми — и може да ви взема за една нощ.

— Съгласен — отвърна Селинор. — Но ми идва наум друг въпрос. Какво е нужно, за да се докажа достоен за съпруг? Ако, да речем, ви спася три пъти?

Ерин се изсмя гръмко, защото смяташе, че точно това едва ли ще е възможно.

— Спасете ме три пъти и ще имате три нощи в леглото ми — подразни го тя. Но после продължи тихо: — Но ако искате да бъдете мой съпруг, ще трябва да се докажете не на бойното поле… а в леглото ми.

После обърна коня си и подкара напред в сумрака. Лицето й беше пламнало от смут. Гледаше как гаснат оловните небеса, докато слънцето се спускаше на запад. Залезът не беше красив, не беше кипналото в огненочервено и златно небе — само сив преход на деня в още по сумрачна вечер.

Селинор я следваше.

Конете им изкачиха един хълм. Отвъд долината се издигаше висока стена със сводеста порта.

— Стената на Барън — каза някой до тях.

Отвъд стената се виждаше Карис, на две мили разстояние. Белите му кули се издигаха високи и горди, но западната му стена беше белязана от голям черен пролом. От един шлюз при южната стена изплуваха лодки, пълни с хора, тръгнали да бягат.

На стените на замъка викаха възторжено мъже, видели отдалече приближаването на армията на Габорн. Виеха бойни рогове и зовяха за помощ.

На юг от Карис, на една наклонена кула, усукана като валмо от черни пламъци, Ерин видя трескаво работещи хали.

Халите всъщност бяха навсякъде. Десетки хиляди бяха осеяли равнините и напираха към портите на замъка. Други крачеха в марш на север, в колона, идваща от високите планини, всяка хала по-висока от слон — но не приличаха на нито едно същество, живяло на повърхността на земята.

Гледката я изпълни с омраза и погнуса.

На един хълм северно от Карис имаше нещо странно — пашкул от нишки, които отдалече приличаха на копринени, загърнал целия хълм. На върха на хълма блестеше с хилядите си огнени руни зла магесница и около нея се вихреха облаци кафява мъгла. Пред очите на Ерин магесницата вдигна пръта си и засъска — гръмовен шум, който изпълни долината. От нея във всички посоки се понесе вълна от тъмен вятър.

В отговор хилядата свободни рицари надигнаха гласове за песен и пришпориха конете си към портата в Стената на Барън.

Конят й препусна. Ерин не го беше пожелала, не го беше сритала с пети, но конят изведнъж се понесе напред, нетърпелив да препусне с другите рицари.

Песента на рицарите изригна мощно и принц Селинор до нея също запя с ясен глас:

Родени сме за кръв и бран,

като бащите ни през вековете.

Надувай рог за битката корава!

Напред, за скръб или за слава!

Жаждата за кръв кипна в нея, все едно й беше дали препуска за живот, или за смърт. Стисна пиката, пришпори коня и нададе яростен писък.