Дейвид Фарланд
Вълчето братство (54)

Земната болка

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн може би за стотен път през този следобед, докато яздеше към Карис. Вече препускаше в галоп. От оловното небе се сипеше студен дъжд. Малцина благородници яздеха коне, способни да издържат на тази скорост: чародеят Бинесман, кралица Херин Червената, нейната дъщеря, сър Ленгли и още двайсетина други.

Усещаше как юмрукът на съдбата се стяга около вестоносците, които бе изпратил към Карис. Земята предупреждаваше Габорн за опасността не заради него самия, а за всички, които яздеха към Карис.

Подсилените коне бяха преминали с гръм и трясък през зелените поля на Белдинук. Габорн постигна чудесно време — беше преодолял близо триста мили за шест часа. Но не всеки можеше да следва скоростта му. Беше тръгнал към Белдинук със стотици лордове. Сега много от тях бяха изостанали. Войските му се бяха разточили на стотици мили. Малцината, които не изоставаха, яздеха вече изтощени коне. Неговият Дни бе изостанал преди часове и Габорн се чудеше дали конят се е изтощил, или водачът му се е побоял да продължи натам, където се беше запътил той.

Смазващата аура на смърт, обкръжила толкова много от хората му, бе задушаваща. Преди седмица Габорн беше преминал през бойното поле при Лонгмът, видял бе с очите си хилядите хора, избити от Радж Атън. Беше помирисал овъглените им трупове и кръвта. Беше намерил собствения си баща мъртъв, студен като снега, който бе стиснал в шепите си.

Но не беше усетил предстоящата им смърт. Не бе почувствал последните им мигове така, както сега усещаше последните мигове на свързаните с него хора.

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се той.

Точно в този момент усети как Боренсон препуска право към своята гибел и изрече предупреждение: „Бягай!“

Когато стигна на петнайсет мили северно от Карис, чародеят Бинесман го настигна и му извика:

— Миг почивка, милорд. Нямаме полза да стигнем до Карис на коне, които не могат да се бият.

Габорн едва успя да го чуе през тропота на конските копита.

— Милорд! — изрева Ленгли, добавяйки призива си към този на Бинесман. — Пет минути, моля ви!

Отпред и вдясно проблесна езеро. Скачаха риби да лапнат жужащите над водата комари. Стада добитък бяха идвали на водопой, бяха размътили водата и брегът край пътя беше разкалян.

Габорн дръпна юздите на коня и го пусна да навлезе във водата.

Две диви патици изкрякаха и изхвърчаха от тръстиките, обиколиха над Габорн и езерото и полетяха на изток. Само след миг около Габорн забръмча ято комари и той замаха с ръце да ги отпъди.

Сър Ленгли пусна коня си да пие на двайсет разкрача встрани, от другата страна на Бинесман, и се ухили на Габорн.

— Кълна се в Силите! Ако знаех, че ще срещна толкова комари, щях да си сложа тежката броня!

Габорн не беше в настроение за шеги. Погледна през рамо към няколкото спрели зад тях благородници и пресметна набързо.

Нямаше армия зад гърба си. Само двайсет рицари. Ценни благородници от Оруин, Флийдс и Хиърдън. От неговия Дни нямаше и помен.

Нямаше армия… само няколко души, достатъчно храбри и достатъчно тъпи, за да го последват към сигурната си гибел.

Беше сигурен, че замъкът Карис и неговите обитатели няма да издържат повече от час.

Нямаше ги войските, които се беше надявал да получи от крал Лоуикър. Мъжете зад него щяха да са безполезни. Беше се надявал да завари тук някоя от армиите си или може би свободните рицари, които му бе обещал Върховният маршал Скалбейрн.

„Все едно — каза си Габорн. — Не знам какво е намислил Радж Атън, но ще отида при него и ще настоя да капитулира, или ще му предложа смъртта си.“

Габорн свали торбата със зоб и даде на коня си последните две шепи милн, за да засити глада му. Бойният кон изцвили с благодарност и бързо сдъвка овеса, люцерната и меласата. Очите му бяха помръкнали и гледаха уморено.

Габорн изтри лепкавите си ръце в туниката. Бинесман, изглежда, забеляза тревогата на лицето му, защото прошепна тихо:

— Какво ви тревожи, милорд?

Свечеряваше се, последните слънчеви лъчи пронизваха тясната межда между облаците. Откъм езерцето духаше хладен вятър.

Той заговори тихо, за да не го чуят лордовете, струпали се около плиткото езеро.

— Навлизаме в голяма опасност. Чудех се как мога да оценя живота на другите? Как мога да Избера един човек над друг?

— Избирането е трудно — каза Бинесман. — Но не Изборът ви измъчва.

— Но как мога да определя цената на живота на другите?

— Вие отново и отново ми показвате, че прекалено цените живота — отвърна Бинесман. — Цените повечето хора повече, отколкото те самите ценят себе си.

— Не — каза Габорн. — Моите хора обичат живота.

— Може би. Но точно както вие се опитвате да защитите по-слабите си поданици със собствения си живот, всеки в тази група — Бинесман кимна към хората, които се трупаха зад тях — би дал живота си за някой друг.

Беше прав. Габорн с радост бе готов да отдаде живота си в служба на други. Готов беше достойно да загине в битка за тях и достойно да живее за тях във времена на мир.

— Какво всъщност ви безпокои? — попита Бинесман.

С надеждата, че никой друг няма да чуе, Габорн прошепна:

— Земята ми се яви насън и заплаши да ме накаже. Предупреди ме, че трябва да Избирам семената на човечеството и нищо друго.

Бинесман го изгледа съсредоточено и се намръщи.

— Внимавайте, милорд. Ако Земята е решила да ви проговори в съня, то е само защото сте били твърде залисан да я слушате буден. А сега кажете ми точно срещу какво ви предупреди Земята?

— Срещу… това да избирам твърде нашироко — каза Габорн. — Земята ми се яви в облика на загиналия ми баща и ме предупреди, че трябва да се науча да приемам смъртта.

Не посмя да признае, че все още не може да се примири със смъртта на баща си. Земята бе поискала от него нещо невъзможно.

Беше го предупредила, че трябва да стесни обхвата си, да Избира само най-добрите семена на човечеството, които да спаси в тъмното време, което иде.

Но кои бяха най-добрите?

Онези, които той обичаше най-много? Не непременно.

Онези, които най-много допринасяха за света? Дали изкуството на някой беше по-ценно от умението на простия пекар да изпече хляб или от обичта на една жалка селянка към децата й?

Трябваше ли да Избере онези, които могат най-добре да се сражават за него, и така да защити по най-добрия начин своя народ?

Как можеше Габорн да определи стойността на живота? Беше се вглеждал в сърцата на хората си и сега му се струваше, че Земният взор е по-скоро бреме, отколкото дар.

Беше се взирал в сърцата на други и знаеше, че старите хора обичат живота по-яростно от младите, които би трябвало да ценят дните си.

Взирал се беше в сърцата на други и рядко бе откривал хора толкова добродетелни, колкото му се искаше. Най-добрите войници, мъжете, които най-много искаше да бъдат негови воини, често не ценяха живота. Твърде много от тях бяха груби същества, обичащи кръвта и надмощието. Рядко беше намирал добродетелен мъж, който да борави добре с меча.

Твърде често се вглеждаше Габорн в сърцата на хора и както с крал Лоуикър, гледката, на която се натъкваше, се оказваше непоносима.

Как тогава можеше да се отвърне от някой прост човек, който заслужава да живее, но може да предложи малко: бебета, сакати деца и старици, тътрещи се към неизбежната си орис.

Бинесман каза строго, шепнешком, за да не го чуе никой друг:

— Вие сте в голяма опасност, милорд. Онези, които служат на Земята, трябва да го правят със съвършено покорство. Ако не служите на Земята, тя ще ви лиши от силите си.

Изгледа Габорн намръщено и продължи:

— Може би аз съм виновен. Когато придобихте силата на Избора, ви казах да бъдете щедър. Но трябваше и да ви предупредя за голямата опасност в това да бъдете прекалено щедър. Може би трябва да се откажете от някой, когото сте Избрал. Това ли изпитвате?

Габорн затвори очи и стисна зъби. В този момент не можеше да приеме смъртта.

— Милорд! — извика сър Ленгли и посочи към билото на полегатия хълм на сто разкрача южно.

Там горе се стелеше кафява пара, спускаше се по склона като степен пожар, придвижваше се със скоростта на вървящ човек. Но от този огън не се вдигаше никакъв дим, в него не горяха пламъци.

И въпреки това тревите и ниските храсти съскаха и повяхваха. Пълзящата линия на кафявия дим стигна до един огромен дъб и кората по него се пропука. Листата му добиха болнав цвят и закапаха. Всяко стръкче имел по клоните му изсъска и се сгърчи. Синчецът под дървото от яркосин за секунди стана пепелявосив.

А после опустошителната мъгла се спусна по-надолу.

Бинесман се намръщи и поглади късата си брада.

Габорн се вторачи в пълзящата мъгла с нарастващ ужас.

— Какво е това? — промълви той.

— Ммм… не знам — каза Бинесман. — Може да е някакво опустошително заклинание, но никога не съм чувал за нещо толкова мощно.

— Опасно ли е за хората? — попита Габорн. — Ще убие ли конете?

Бинесман яхна коня си и пое към хълма. Габорн забърза до него, отвратен от допира на мръснокафявата мъгла.

Когато стигна до нея, веднага подуши миризмата на смърт и гнило. Усети развалата около себе си. Макар да имаше много дарове, мъглата отслаби всеки негов мускул. Главата му се завъртя и той залитна в седлото, отровен до дъното на душата си. Можеше само да си представи как ще подейства това на обикновените хора.

Ахна, щом се озова до Бинесман.

Чародеят изведнъж се бе състарил, бръчките му се бяха врязали по-дълбоко, кожата му бе станала по-сива. Беше се присвил на седлото като сакат.

Останалите вече се изкачваха нагоре след тях. Габорн се загледа да прецени реакцията им. За негова изненада те не изглеждаха толкова опустошени като Бинесман.

— Простете ми за съмненията, кралю — каза дрезгаво Бинесман преди другите да са се приближили. — Бяхте прав, когато настоявахте да препуснем към Карис. Вашите сили на възприятие растат и вече са надминали дори моите. Трябва да ударим, каквото и да причинява това опустошение.

Габорн изкачи билото и с тревога погледна на юг. В далечината лежаха оголени цели гори. Към небето стърчаха голите скелети на дървета. Дим се стелеше на тънки валма от посивелите петна трева.

Земята страдаше. Габорн го усещаше с всеки свой мускул и с всяка кост.

Трима воини, яхнали коне на половин миля в далечината, се взираха към Габорн. Единият носеше увенчания с рог шлем на Туум, другият беше с правоъгълния щит на Белдинук. Третият бе облечен в плочестата броня на воините на Ашховън.

Толкова различни стилове снаряжение можеха да се носят само от свободни рицари. Тримата се взряха за миг към Габорн и воинът от Туум вдигна ръка в знак за мир, след което подкара коня си към тях.

Беше едър мъж, с огромна бойна брадва на гърба. Спря пред Габорн — лицето му излъчваше ужас — и огледа двайсетината зад гърба му.

— Това ли е всичко, ваше величество? Това ли е цялата армия, която водите?

— Следват ни и други, но няма да стигнат навреме, за да спасим Карис — каза откровено Габорн.

— Това го разбирам — заяви воинът.

— Крал Лоуикър ме предаде — обясни Габорн. — От Белдинук няма да дойде никой, само кралица Херин и още неколцина от Флийдс, Оруин и Хиърдън. Не успяхме да пристигнем навреме, съжалявам.

— Можете ли да спрете това опустошение? — попита воинът и кимна към вълната от мъртва шума и мръсна мъгла, покрила земята.

— Трябва да се опитаме — отвърна Бинесман.

Едрият воин изпъшка.

— Пратиха ме да чакам тук, с надежда за покрепления. Върховният маршал Скалбейрн очаква вашата заповед. Войските ни се придвижват на юг, няма и на осем мили надолу по пътя, но дори и Праведната орда не може да се опълчи на толкова хали.

— Хали? — възкликна удивен сър Ленгли, а двайсетимата благородници след Габорн изведнъж зарязаха всякакво приличие и почнаха да викат един през друг:

— Колко са? Къде? Кога нападнаха?

Стъписан, Габорн се скова в седлото. Не можеше да проговори. При всичките му сили — осъзнаването, че негов Избран е в опасност, и често пъти точното му знание как да го спаси — той все още не можеше да прецени дали Избраникът му ще се бие с разбойници, с лордове или с хали… или просто е застрашен да падне от някой стол.

Беше очаквал, че ще завари Радж Атън да щурмува Карис.

Тримата свободни рицари почнаха да отговарят наведнъж.

— Нашите далекогледци донесоха, че замъкът е завзет от Радж Атън преди съмване, но халите ги гонеха по петите. Около двайсет хиляди оръженоски, по груба преценка, плюс още много хали от други видове. Радж Атън поведе щурм срещу тях преди по-малко от час и загуби доста мъже. Халите вече са при стените на замъка, но Радж Атън ги кара да плащат скъпо.

Габорн изгледа сър Ленгли. Младият лорд кипеше от сила. Ленгли носеше плочеста броня и шлем, но в някои отношения изглеждаше сякаш изобщо не носи броня. Беше получавал непрекъснато дарове през последните два дни, докато облекчителите на Оруин се стремяха да го издигнат до равнището на самия Радж Атън. Сега носеше бронята си толкова леко, колкото един селяк носи ризата си, и силата и мощта просто извираха от него, сякаш не можеше да ги удържи под металната кожа.

Сега сър Ленгли предложи да атакуват.

— Можем да ги ударим по фланговете, да изненадаме халите. — Беше нетърпелив да влезе в бой… прекалено нетърпелив.

— Един щурм срещу хали не е лесна работа — възрази Бинесман. — Нямаме достатъчно бойци за такъв подвиг.

— Имаме Праведната орда — заяви едрият рицар от Туум — и четири хиляди прилични копиеносци, избягали от Белдинук.

Габорн претегляше думите им.

— Добре помисли — предупреди го Бинесман.

Габорн погледна чародея. Бинесман беше придобил странно зеленикав оттенък по лицето и очите. Службата му към Земята беше изцедила цялата му човечност още преди десетилетия. Като Земен пазител, в известен смисъл той беше по-старши от Габорн. Беше се отдал на службата си и беше изпълнявал задълженията си вярно стотици години. Габорн се беше заклел да служи на Земята едва преди седмица. Ценеше съвета на Бинесман, но този път не пожела да се съобрази с него.

— Чародеят може да е прав, ваше величество — каза кралица Херин Червената. — И на мен ми се струва, че сме малко срещу толкова много хали.

— Никога не съм те смятал за страхлива — изръмжа Ленгли. — Не му ли заповяда Земята да удари?

„Но Земята ме предупреди и да бягам“ — помисли Габорн.

— Помислете над това — заговори един лорд от Оруин. — Разбира се, Палдейн и неговите хора са в Карис… но там е и Радж Атън. Може би халите ще ни направят услуга и ще го убият. Е, ако загинат и хората на Карис, тая цена няма да е лека, но какво пък, може да не е толкова лоша.

— Забравяте се — предупреди го Габорн. — Не мога да позволя да загинат стотици хиляди невинни, само за да се отърва от един злодей.

Макар да говореше за щурм в защита на Радж Атън, Габорн беше уморен от усилията си да разгадае съня си от предната нощ.

— Но знайте, че ако тръгнем напред, то всеки от вас още днес ще се изправи пред вратата на смъртта — предупреди ги Габорн. — Кой ще тръгне с мен?

Като един, благородниците нададоха викове. Само Бинесман го изгледа скептично и си замълча.

— Така да бъде — извика Габорн.

Сръга коня и бясно препусна към Карис. Всяка кост по тялото го болеше с болката на Земята.

Последваха го двадесет Владетели на руни.

Засега това изглеждаше достатъчно.