Дейвид Фарланд
Вълчето братство (51)

Ездата на мишките

— Отворете портите! — изрева Радж Атън от двора. Петстотин подсилени бойци се бяха струпали зад портите на замъка, рицарите и конете блестяха в доспехите си, ярко боядисаните пики стърчаха към небето.

Единственото оставено на човечеството на десетки мили околовръст беше самият Карис, все още висок, с белите варосани стени, все още горди под унилата предвечерна светлина. Цял ден беше валял дъжд и беше замъглил всичко. Сега част от слънчевата светлина успя да пробие през гъстите облаци.

Стените на Карис блестяха неестествено на фона на влажната кал.

Подвижният мост се спусна и навсякъде по стените мъжете нададоха диви викове на възторг. Радж Атън лично поведе атаката, понесъл дълга бяла ясенова пика и яхнал огромния си сив подсилен кон.

Понесе се напред с изумителна скорост и след секунди тропотът на копитата прокънтя през равнините към Трона на разрухата. Оръженоските, които чакаха далече отвъд провлака, се втурнаха да го посрещнат.

Той профуча покрай първите няколко огромни чудовища все едно, че бяха камънаци в буен поток. Бойците му се изляха след него. Всеки кон имаше дарове на мускул, гъвкавост и метаболизъм, и затова макар и в броня, можеха да препускат като вихър.

Лицето на Радж Атън грееше като слънцето. Макар и отдалече, той привличаше погледа като никой друг, сякаш носеше със себе си цялата красота на света.

Рицарите продължиха в стегната формация — пет колони, препускащи на север към Трона на разрухата. Хали се втурнаха да им преградят пътя, корубите им засияха мрачно.

От толкова далече на Роланд Радж Атън и хората му му заприличаха на мишки, нападащи преяли котки.

Конете им бяха възхитителни и бързи, пиките им блестяха на слънцето като игли. Мъжете крещяха бойни викове и вятърът ги разнасяше надалече.

А халите се извисяваха над тях, болезнено сиви и подпухнали.

Пиките удариха. Някои рицари се опитваха да улучат мозъка на халата, като се целеха в мекия участък на черепа или като забият пиката през небцето й. Ударена по такъв начин хала издъхваше почти моментално.

Но други пробваха да забият пиката в корема на халата — разкъсваща и болезнена рана.

Непобедимите щурмуваха и започнаха да нанасят ударите си, но в повечето случаи щом някоя пика удареше, се кършеше безвредно в здравата коруба на халата. Воините, които не успяваха да нанесат смъртен удар, изхвърчаваха от седлата и останали без оръжие, се пръскаха да потърсят убежище с надеждата, че приятелите им ще покосят противниците.

Роланд видя как един от конете се подхлъзна в калта и се блъсна в една хала като в каменна стена — и конят, и ездачът паднаха. На друго място една оръженоска развъртя пръта си и посече краката на нападащия я боен кон.

Половин дузина хали нападаха за секунди, както и няколко мъже. След като всяка рицарска колона срещнеше съпротива, мъжете свиваха настрана от противника, така че колоните скоро се превърнаха в криви, зигзагообразни потоци.

А след като пиконосецът удареше целта си, оставаше без пика. Тя или оставаше безнадеждно забита в халата, или се трошеше. И в двата случая пиконосецът трябваше да обърне и да се оттегли.

Радж Атън и неколцина рицари се понесоха по Трона на разрухата — конят му запрепуска през кафявите облаци, които не спираха да се вихрят от него, между широките колони от втвърдена пихтия, оформящи пашкула.

„Налита като муха в паяжина“ — уплаши се Роланд.

Няколко десетки огромни оръженоски се надигнаха да го посрещнат. На върха на трона лепкавите като чудовищни червеи се изправиха в почуда пред заплахата, а магесниците заеха отбранителни позиции зад стените на самата руна. Виячите побягнаха за укритие. Злата магесница се извърна да го погледне с безоката си глава, след което пренебрегна заплахата и отново се захвана за работа.

При атаката на Непобедимите в края на пашкула се надигнаха на задните си крака хали, огромните им ноктести пръсти блеснаха, стиснали грамадните им пръти и славни чукове.

И тогава силите се сблъскаха. Десетина хали бяха съкрушени в стихията на щурма. Пръснаха се пики. Кристални мечове заплющяха из въздуха по-бързо, отколкото можеше да се види. Повечето Непобедими и конете им бяха посечени на място.

Само в този щурм при устието на пашкула Радж Атън загуби цяла дузина мъже. Мъжете, ударили халите, загубиха пиките си. Самият Радж Атън срази една хала, като заби пиката си в устата й.

Но туловището й блокира пътя му към Костения хълм. Той обърна коня си и препусна назад към замъка с няколко рицари след него.

От рововете при Копторите на лорд Палдейн наизскачаха разгневени хали и се пръснаха сред сенките, други затичаха откъм западния бряг на езерото. А по пътищата на юг безкрайната им колона не секваше.

Радж Атън разбра заплахата и препусна към замъка.

Халите от запад се втурнаха да преградят провлака — и бягството на Радж Атън.

Мъжете по стените на замъка започнаха да викат, окуражаваха бойците на Радж Атън да препускат по-бързо, подкрепяха мъжете, които им бяха врагове само допреди няколко часа.

Но Роланд само стоеше със зяпнала уста и гледаше.

„Това ли е най-доброто, което можем срещу тях? — чудеше се той. — Значи ще им спираме работата за две-три секунди, и после ще бягаме, като дете, замерващо рицар с гнили смокини.“

Да се прави това беше пълна глупост.

По равнината бяха нападали не повече от шейсет или седемдесет хали, а Радж Атън се оттегляше.

Сякаш през цялото време беше очаквала точно този момент, злата магесница удари.

Огромното чудовище щръкна на върха на Костения хълм, вдигнало големия си прът към небето, и от туловището му се изтръгна силен съсък. Огнените й руни грееха като дреха от светлина.

Последва трясък като от гръмотевица и от нея се понесе мощен вятър, който разлюля хълма, сякаш някой е хвърлил невидим камък в езеро и е образувал кръг от вълни. Роланд нямаше да може да види всичко това, ако не бяха грий, които се замятаха из въздуха. Вятърът ги удари и ги помете като сухи листа.

После вятърът удари по бойните коне в равнината. На пръв поглед просто като че ли ги блъсна въздушен порив — но конете изведнъж започнаха да се сриват на каменистата земя, чу се грохот на метални брони. Воините закрещяха. Някои успяха да се надигнат и започнаха да пълзят насам-натам, но безчет хали притичаха да ги довършат.

Радж Атън и първите му хора приближиха провлака — раздърпана команда от триста души. Конете се олюляваха заслепени, а стената от оръженоски се втурна да ги посрещне.

И тогава вятърът удари Роланд с пълната си ярост. Той усети ледената му целувка, сякаш го целуна самият Страх, нечовешки страх, от който сърцето му заби като обезумяло и който го накара да поиска да се скрие. Миризмата на въздуха беше като от опърлена коса, но сто пъти по-силна. Тътен прокънтя в ушите му, много по-гръмък от тътена на най-големия водопад. Очите му пламнаха болезнено и всичко му се стори съвсем черно.

Внезапно заслепен, сред грохота като от бурно море, който надви всякакви други звуци, Роланд изрева и се впи в близкия зъбец на стената. Беше замаян и не можеше да разбере къде е горе и къде — долу.

Около него мъжете закрещяха в ужас:

— Помощ! Сляп съм! Помощ!

Но помощ нямаше да дойде. Толкова силно беше проклятието на магесницата, че Роланд само лежеше, изпълнен с ужас, дишаше тежко и почти не се надяваше да остане жив.

„Нищо чудно, че халите не се боят от нас!“ — помисли той.

Очите му пареха и пулсираха от болка. Пое си дъх и отри с ръкава сълзите от лицето си. Чувстваше се съвсем разбит.

Грохотът в ушите му започна да заглъхва и през сълзите той успя да види как слънцето е помръкнало като луна в сивото небе. Успя да се изправи на колене, опита се да надмогне слепотата, замига рязко. Черни облаци като че ли скриваха цялата гледка. Навсякъде около него мъжете се бяха свили долу, търкаха лицата си и примигваха в тъмното.

След няколко мига осъзна, че халите са приближили провлака и навлизат в обсега на балистите. Мерачите завикаха команди и първите балисти стреляха. Въздухът се изпълни с трясък, после гигантските метални стрели засвистяха във въздуха и почнаха да разкъсват корубите на първите хали.

Роланд примига в сумрака и успя да ги види — сиви туловища, гърчещи се в тъмното. Изглежда, конницата на Радж Атън щеше да бъде пометена.

Но Радж Атън не беше прост владетел, а хората му не бяха прости войници. Бяха се съвзели достатъчно от удара на магесницата, за да могат да се бият.

Нападнаха мъжки. Пики започнаха да се забиват в халите. Коне зацвилиха, щом кристалните мечове засвяткаха между тях. Славни чукове закънтяха по стоманена броня.

Десетки и десетки хали загинаха в клането, докато Радж Атън се мъчеше да си пробие път към Карис. Мъже с големи дарове на метаболизъм и мускул скачаха от загиващите коне и се втурваха на бой, дългите им бойни чукове се вдигаха и падаха, посичайки дебелата кожа на халите.

Хората на балистите викаха и се напъваха да пренавият макарите, които изпъваха въжетата на огромните лъкове; момчета вдигаха тежките пръти и ги зареждаха в дълбоките жлебове.

Самият Радж Атън, най-могъщият човешки владетел, закрещя боен вик, който разтърси замъка и от външните стени се посипа мазилка. Роланд видя как няколко хали залитнаха, за кратко зашеметени от звука, но после нападнаха с удвоена ярост.

Чу отчаяни викове; долу при Каменните докове пет дузини кораби, слепени от камък и лепкава пихтия, се спуснаха във водата.

Нямаха нито платна, нито весла. Но халите използваха за гребла дългите си бойни мечове.

Роланд примига да задържи сълзите си. Странните съдове приличаха на орехови черупки, заплували във вада. Само че тези кораби се носеха право към него, пълни със стотици хали.

Ужасът го стисна за гърлото. Беше се надявал, че няма да му се наложи да се изправи срещу врага. Нали беше на южната стена, в края на краищата, а всички знаеха, че халите не могат да плуват и потъват като камък.

Успокои се, че варосаните стени на Карис са прекалено гладки, за да може било човек, било хала да ги изкатери, въпреки че мазилката тук-там се беше откъртила.

Стисна дръжката на късия си меч, който му бе свършил добра работа срещу пътните разбойници преди два дни, и се зачуди колко ли ще му помогне в предстоящата битка.

Беше глупаво, че е тук. Глупаво беше един прост човек да се бие с хала.

Отвън на провлака Радж Атън изрева отново, надявайки се да зашемети халите. Роланд погледна към него и видя, че чудовищата не само пренебрегнаха вика му, но заситниха към него още по-бързо, като че ли най-сетне разбрали, че е заплаха за тях.

— Приготви се! — завика барон Пол. — Готови!

Виячите нададоха странните си писъци в неземен хор.

Мъжете около Роланд затичаха, надигнали щитове и награбили бойни брадви. Няколко души му ревнаха да се размърда, вдигнаха един тежък камък на зъбера и отидоха да донесат друг.

— Проклятие! — извика Роланд. Не му хрумна нищо по-подходящо. — Проклятие!

— Вижте! — извика някой зад него. — Те са при портите!

Роланд погледна на запад. Зад отстъпващия Радж Атън прииждаха хали. Профучаха преди стражите на портата да успеят да вдигнат моста и изхвърчаха през първите два барбикана. Роланд не успя да види дали пробиват към същинския замък, защото кулата на портата му скриваше гледката.

Злата магесница на върха на Костения хълм отново надигна големия си прът в небето и отново от нея се изтръгна гръмък съсък. Навсякъде по стените на замъка мъжете завикаха — никой не искаше отново да го порази грозното й проклятие.

— Затвори очи! Запуши уши! Никой да не диша пушеците! — изреваха неколцина.

Роланд хвърли поглед към портите и видя как падат мъже, поразени от проклятието.

Присви се до стената, запуши уши, стисна очи и затаи дъх.

Второто заклинание удари като гръм. Роланд рухна долу, стиснал очи, без да смее да си отпуши ушите.

За негово облекчение това донякъде помогна. Този път не се замая.

Отвори очи и макар и този път да пареха болезнено и гледката да беше малко смътна, не беше заслепен. Беше се озовал лице в лице срещу някакъв момък, който толкова се беше изплашил, че като че ли всичката му кръв се беше изцедила. Зъбите на момчето тракаха и Роланд разбра, че е твърде изплашен, за да се бие, че предпочита да легне тук и да умре на място.

И докато седеше свит до стената, Роланд разбра също така, че злата магесница хвърля проклятията си в опит да му попречи да брани Карис.

Целия си живот Роланд бе преживял както дойде. Натикан беше в житейския коловоз по план, предрешен от родителите му, реагираше на всяко ръчкане от страна на жена си само с едно изръмжаване. Беше тръгнал на север, за да намери сина си, когото никога не бе познавал, и не защото изпитваше кой знае какви чувства към момчето; просто знаеше, че така е редно.

Но сега стисна зъби, изпълнен със съжаление за всичко, което не бе направил в живота си, за всичко, което нямаше да може да направи. Беше обещал да стане баща на Ейвран, искаше да бъде баща на сина си. Сега се съмняваше, че ще му остане такъв шанс.

„Мога или да легна и да умра тук като тоя тъп момък, или да се вдигна и да се бия!“ — помисли той.

Чу глух тътен, щом единият от странните каменни кораби се блъсна в стената на замъка. Повече не можеше да чака.

— Хайде! — изръмжа той на изплашения момък. — Да ставаме и да се бием като мъже!

Изправи се, надигна момчето и му подаде ръка. Надвеси се между два зъбера и се опита да надникне през мръсните лютиви пари.

На сто стъпки под тях един кораб на халите се беше врязал в стените на Карис. Едно чудовище заби огромните си нокти в стената на замъка и раздра дебелата мазилка.

Врана изграчи над главата на Роланд тъкмо когато халата скочи от кораба. За негова изненада, чудовището захапа огромния си меч като куче, понесло пръчка, и се закатери нагоре, раздирайки стената с грамадните си нокти.

„Всички на тази стена сме обикновени хора — помисли Роланд. — Няма кой да се изправи срещу хала, дори да е невъоръжена.“

Някой зад него извика:

— Дайте няколко алебарди насам!

Да се бутат чудовищата от стените с алебарди изглеждаше добър план, но нямаше време да се донесат такива оръжия. Повечето алебарди щяха да се използват долу, при портите на замъка.

Роланд тикна късия си меч в ножницата и награби грамадния камък наблизо. Беше як мъж, и едър, но пустият му камък тежеше поне четиристотин фунта.

Той се напъна да вдигне проклетата канара и да я пусне от бойниците.

Тя заотскача с тътен от стената и удари здраво халата по безоката глава, на около шейсет стъпки по-надолу. Чудовището спря за миг зашеметено и се долепи до стената, сякаш се побоя от втори камък.

Но за негово отчаяние, грамадната канара не беше достатъчна, за да откърти тварта от стената. Тя само заби костните израстъци при свивките на лактите си в камъка и продължи да пълзи нагоре, вече по-предпазливо. Шиповете се забиваха в мазилката и намираха дупки за хващане, които един човек никога нямаше да може да види.

За три секунди чудовището стигна до върха на стената и се надигна, готово да я прескочи.

Халата стъпи на зъберите, вдигна меча си и замахна към стоящото наблизо момче.

Мечът премаза пребледнелия като брашно момък в каменния под сред гейзер от кръв. Роланд извади късия си меч и нададе боен вик.

Сбрал целия си кураж, той се втурна напред. Чудовището се крепеше рисковано на върха на стената, хванало се за зъберите с ноктестите пръсти на задните си крака. Роланд видя добре ставите, свързващи пръстите със стъпалото, и разбра къде трябва да посече.

С все сила заби меча дълбоко в ставата на пръста на халата и чу как чудовището изсъска от болка.

Мечът се заби чак до дръжката и Роланд задърпа да го извади. Мийрън Блитифелоу скочи напред с бойната си брадва към друга става.

— Пази се! — изрева зад тях барон Пол.

Роланд погледна нагоре и видя един огромен нокът да се спуска към него. Нокътят закачи рамото му, заби се в плътта му и го вдигна във въздуха. За миг той се озова на трийсет стъпки над кулата и видя огромната паст на чудовището с няколкото реда кристални зъби.

Но забеляза, че мъжете долу използват момента, за да нападнат звяра. Един грамаден мъж се втурна и се хвърли срещу чудовището с щита напред.

И тогава халата изпусна Роланд и полетя надолу. Роланд падна върху няколко бранители и зяпна в ужас кръвта, която бликаше от дясното му рамо. Болката беше ужасна.

Чуха се радостни възгласи, щом халата се катурна през стената и пльосна във водата.

— Лекар! Доведете лекар! — завика Роланд.

Но не дойде никой. Той стисна рамото си, за да спре кръвта. Тресеше се неудържимо.

Запълзя назад по каменния пасаж, за да направи място на другите бранители на крепостта.

Огледа се да види барон Пол, но него го нямаше. Десетки мъже тичаха насам да защитят стената.

Изведнъж Роланд си спомни за мъжа, втурнал се с щита напред, онзи, който събори халата в езерото. Никой обикновен човек не можеше да извърши такъв подвиг — само мъж с дарове на мускул.

И разбра къде е барон Пол.

Сърцето му се разтупка; той се надигна на крака. На изток и запад халите завладяваха стената. Войниците се мъчеха да отблъснат чудовищата.

Но тук, поне засега, щурмът беше спрял. Роланд погледна към водата долу. Водата беше кипнала — халите все още се мъчеха да стъпят на сушата. Но корабът точно под неговия пост потъваше. Туловището на падащата хала, тежащо над десет тона, се бе оказало твърде много за каменния кораб. Носът се беше потрошил и халите потъваха заедно с него.

Потъваха като барон Пол в металната му броня.

Роланд изрева на Мийрън Блитифелоу:

— Барон Пол! Къде е?

— Загина! — извика му в отговор Блитифелоу. — Загина!

Роланд падна на колене от изнемога. Студената лапавица полепна по врата му. Над главата му запърхаха грий.

А небесата почерняха, въпреки че злата магесница, цялата окъпана в светлина, все още не беше изрекла поредното си проклятие.