Дейвид Фарланд
Вълчето братство (50)

Зов и вик

Ейвран не разбра как е заспала, докато не усети как Пролет рязко се надигна и издърпа топлото наметало от ръцете й. Зелената жена потръпваше от възбуда и душеше във въздуха.

През цялата нощ Ейвран се беше измъчвала от странни сънища, нереални видения от Долния свят.

Денят беше студен. Слънцето се беше скрило зад гъсти облаци. Валеше ситен дъжд. Ейвран беше сънувала, че един от грааците е донесъл в гнездото изгнила коза, както правеха понякога, и Бранд я беше накарал да я извлече навън.

Разтърка очи. Докато беше спала, папратите над нея бяха повехнали. Висяха влажни и унили като сиви дрипи. Всъщност всеки мъх, всяка тънка лоза, всяко дърво над главата й, всичко беше повяхнало, поразено сякаш от най-лютата слана, която бе виждала. Във въздуха тежко миришеше на гнило.

Още по-лошото беше, че онова, което бе проклело земята, като че ли беше подействало и на нея. Чувстваше се замаяна, мускулите й бяха отпаднали. Устата й беше пресъхнала.

„Ако остана тук, ще умра“ — помисли Ейвран.

С нарастващо любопитство, примесено със страх, тя вдигна очи към небето. Изгревът беше дошъл и си беше отишъл преди много часове. Слънцето скоро щеше да залезе.

Беше тичала през по-голямата част от нощта. И беше проспала цял ден. През това време със земята се беше случила някаква ужасна промяна.

Зелената жена вдигна носа си така, че маслиненозелената й коса падна на раменете, и каза тихо:

— Кръв, да. Слънце, не.

Ейвран скочи на крака и огледа дългия склон на хълма. На една миля от тях, отсам канала, тичаше група хали. Бяха хванали миризмата й.

Въздухът излизаше от гръкляните им на глухо къркорене и те се развръщаха като гигантски хлебарки в защитния си строй, наричан „деветки“. Предвождаше ги огненочервена магесница, понесла прът, който светеше жестоко със скверни руни.

Хала магесница! Ейвран се сети, че съгледвачката, която беше изяла, е познавала това чудовище и оръженоските зад него. Това не бяха обикновени хали бойци. Бяха част от най-елитната им гвардия.

Предупрежденията на Ейвран „Пази се!“, изглежда, бяха стреснали халите и ги бяха накарали да пратят срещу нея от най-опасните си воини.

Ейвран побягна с все сили през повяхналата папрат, обкръжаваща хълма, и се изпързаля по хлъзгавия склон. Съзнаваше, че изобщо не може да надбяга тези чудовища, съзнаваше, че само след няколко мига ще се окаже в полезрението им.

Зелената жена бягаше до нея, изпълнена с любопитство, озърташе се назад като куче, нетърпеливо да подгони заек, несигурна дали трябва да се бие, или да бяга.

Листата на всички дървета бяха окапали. Нямаше листак, нищо, зад което да могат да се скрият. След като нямаше накъде да побегне, нито какво да губи, Ейвран направи онова, което й заповяда инстинктът — нададе зов и вик: „Помощ! Помощ!“

И докато пищеше, си помисли: „Ако извикам «Хали!», никой няма да е толкова тъп, че да дойде да ме спаси.“